Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Състояние на страх

Майкъл Крайтън

Това е най-мащабният трилър на Крайтън. “Състояние на страх” води читателя от ледниците на Исландия до вулканите на Антарктика, от Аризонската пустиня до джунглите на Соломоновите острови, от улиците на Париж до плажовете на Лос Анджелис. Романът препуска напред с шеметна скорост и дори и за миг не спира да провокира ума ни и закостенелите ни убеждения.

  • Корица: Мека
  • Страници: 560
  • Тегло: 0.440 кг
  • Издадена: 2005 г
  • Издателство: Бард
  • Виж още от Майкъл Крайтън
 

Наличност: Да

15,99 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

В Париж един физик умира, след като е демонстрирал лабораторен експеримент по молба на красива посетителка. В джунглите на Малайзия мистериозен клиент купува смъртоносна кавитационна технология, изработена по поръчка. Във Ванкувър малка изследователска подводница е дадена под наем за проучвания във водите край Нова Гвинея. А в Токио един агент на разузнаването се опитва да разбере какво означава всичко това.

Така започва този вълнуващ провокиращ технотрилър на Майкъл Крайтън. Единствено неговото умение да съчетае научните факти с вълнуващи приключения е в състояние да доведе тези толкова различни елементи до напрегнат финал.

Това е най-мащабният трилър на Крайтън. “Състояние на страх” води читателя от ледниците на Исландия до вулканите на Антарктика, от Аризонската пустиня до джунглите на Соломоновите острови, от улиците на Париж до плажовете на Лос Анджелис. Романът препуска напред с шеметна скорост и дори и за миг не спира да провокира ума ни и закостенелите ни убеждения.

Откъс от книгата

1.

АКАМАИ

ПАРИЖ

НЕДЕЛЯ, 2 МАЙ 2004

12:00

Той докосна ръката й в мрака и каза:

- Стой тук.

Тя не помръдна, чакаше. Миришеше силно на солена вода. Чуваше се слабо шуртене.

После лампите се включиха и светлината им се отрази в повърхността на голям открит резервоар, дълъг петдесетина и широк двайсетина метра. Можеше да мине за покрит басейн, ако не беше сложното електронно оборудване около него.

И изключително странното устройство в другия му край.

Джонатан Маршъл се върна при нея, ухилен като идиот.

- Qu'est-ce que tu penses? - каза той, макар да знаеше, че произношението му е ужасно. - Какво ще кажеш?

- Великолепно е - каза момичето. Акцентът й звучеше екзотично. Всъщност тя цялата си беше екзотична, помисли си Джонатан. С тъмната си кожа, високите скули и черната коса приличаше на модел. А и ходеше като модел с късата си пола и високи обувки. Беше наполовина виетнамка и се казваше Мариса. - Никой друг ли няма? - попита тя и се огледа.

- Няма - каза той. - Неделя е. Никой няма да дойде.

Джонатан Маршъл беше на двайсет и четири години, дипломант по физика от Лондон, и през лятото работеше в ултрамодерната "Лаборатоар Ондюлатоар" - лабораторията по вълнова механика - на Френския морски институт във Виши, северно от Париж. Само че в предградието живееха предимно млади семейства и лятото на Маршъл се оказа доста самотно. Именно по тази причина не можеше да повярва на късмета си, че е срещнал това момиче. Това изключително красиво и сексапилно момиче.

- Покажи ми какво прави тази машина - каза Мариса. Очите й блестяха. - Покажи ми с какво се занимаваш.

- С удоволствие - каза Маршъл. Отиде при голямото контролно табло и започна да включва помпите и сензорите. Трийсетте панела на машината за вълни в другия край на резервоара изщракаха една след друга.

Маршъл хвърли поглед към Мариса и тя му се усмихна.

- Толкова е сложно... - Приближи се и застана до него пред контролното табло. - Проучванията ви записват ли се на камера?

- Да, имаме камери на тавана и на стените на резервоара. Правят визуален запис на вълните, които генерираме. Имаме и сензори за натиск в резервоарите - те пък записват параметрите на натиск при преминаването на вълната.

- Тези камери сега включени ли са?

- Не, не - каза той. - Не ни трябват - нали не провеждаме експеримент.

- А може би провеждаме - каза тя и сложи ръка на рамото му. Пръстите й бяха дълги и изящни. Имаше красиви пръсти.

Помълча малко, после каза:

- Тази стая - всичко е толкова скъпо. Сигурно имате страхотна охрана, нали?

- Ами не точно - каза той. - Само идентификационни карти, с които влизаме. И само една охранителна камера. - Посочи през рамо. - Онази в ъгъла.

Тя се обърна да погледне.

- И тя е включена?

- О, да - каза той. - Тази винаги е включена.

Тя плъзна леко ръка в милувка по тила му.

- Значи сега някой ни гледа?

- Боя се, че да.

- Тогава трябва да се държим прилично.

- Сигурно. Ами гаджето ти?

- Той ли? - Тя изсумтя пренебрежително. - Писна ми от него.

По-рано същия ден Маршъл беше излязъл от малкия си апартамент, за да отиде в кафенето на улица Монтен, кафенето, където ходеше всяка сутрин, и както обикновено си носеше списание за четене. После момичето беше седнало на съседната маса с приятеля си. Двамата скоро подхванаха разгорещен спор.

В интерес на истината, Маршъл остана с впечатлението, че Мариса и гаджето й не са един за друг. Той беше американец, с едър кокал, набит и червендалест като бейзболист, с дълга до раменете коса и очила с телени рамки, които никак не се връзваха с месестото му лице. Приличаше на прасе, което се опитва да изглежда интелигентно.

Казваше се Джим и беше ядосан на Мариса, явно защото била прекарала предната вечер без него.

- Не разбирам защо не искаш да ми кажеш къде си била - повтаряше непрекъснато.

- Защото не е твоя работа.

- Но аз мислех, че ще вечеряме заедно.

- Джими, казах ти, че няма да мога.

- Напротив, каза ми, че ще вечеряме заедно. И аз те чаках в хотела. Цяла вечер.

- Е и? Никой не те е карал. Можеше да излезеш. Да се позабавляваш.

- Но аз те чаках.

- Джими, аз не съм ти лична собственост. - Беше й писнало от него, току въздишаше, разперваше широко ръце или се плясваше по голите колене. Беше кръстосала крака и поличката се вдигаше високо на бедрата й. - Правя каквото си искам.

- Личи си.

- Личи си - повтори тя и се обърна към Маршъл, и го заговори: - Какво четете? Изглежда доста сложно.

Отначало Маршъл се притесни. Очевидно го беше заговорила, за да подразни приятеля си. Не искаше да го намесват в караницата си.

- Физика - каза кратко той и се извърна леко настрани. Опита се да не обръща внимание на красотата й.

- Каква физика? - не се отказа тя.

- Вълнова механика. Океански вълни.

- Значи сте студент?

- Дипломант.

- О? Англичанин ли сте? Защо сте във Франция?

И преди да се усети, той вече разговаряше с нея. Тя пък му представи приятеля си, който го удостои със самоуверена усмивка и вяло ръкостискане. Ситуацията беше крайно неудобна, но момичето се държеше все едно всичко е нормално.

- Значи работите тук някъде? Какво точно работите? Резервоар с машина? Изобщо не разбирам за какво ми говорите. Защо не ми покажете?

И ето че бяха тук, в лабораторията по вълнова механика. Колкото до Джими, гаджето, той се цупеше на паркинга отвън и пушеше цигара.

- Какво ще правим с Джими? - каза тя. Стоеше съвсем близо до Маршъл, докато той се оправяше с контролното табло.

- Тук не се пуши.

- Ще имам грижата да не пали. Но не ми се иска да го ядосвам още повече. Може ли да дойде при нас, как мислиш?

Маршъл усети как го залива вълна на разочарование.

- Ами... да. Може.

Тя лекичко стисна рамото му.

- Не се притеснявай, по-късно ще е зает с негови си работи.

Отиде да отвори вратата в дъното на лабораторията и Джими влезе. Маршъл погледна през рамо и го видя да се помотва на няколко крачки зад Мариса с ръце в джобовете. Мариса отново застана до него пред контролното табло.

- Готово - каза тя. - Хайде сега ми покажи.

Електрическите мотори в другия край на резервоара забръмчаха и генерираха първата вълна. Беше малка и накъдри плавно повърхността на водата по дължината на резервоара, преди да се плисне в косия панел в близкия му край.

- И какво, това е приливна вълна? - попита тя.

- Симулация на цунами, да - каза Маршъл. Пръстите му играеха по клавиатурата. Дисплеите на контролното табло показваха температурата и налягането, генерираха цветни образи на вълната.

- Симулация - повтори тя. - Какво имаш предвид?

- В този резервоар можем да правим вълни с височина до един метър - обясни Маршъл. - Но истинското цунами достига височина от четири, осем и дори десет метра. Понякога и повече.

- Вълна в океана, която е висока десет метра? - Очите й се разшириха. - Наистина? - Гледаше към тавана - явно се опитваше да си го представи.

Маршъл кимна. Десет метра са височината на триетажна сграда. При скорост от осемстотин километра в час към обречения бряг.

- И когато стигне до брега? - каза тя. - Това е наклонът в този край, така ли? Грапав изглежда, като чакъл. Това брегът ли е?

- Точно така - каза Маршъл. - Колко високо ще залее вълната брега зависи от ъгъла на наклона му. Можем да променяме ъгъла на панела.

Приятелят на Мариса тръгна напред, по-близо до резервоара, но все така настрани от тях двамата. Не беше казал и дума.

Мариса изглеждаше развълнувана.

- Можете да го променяте? Как?

- Моторизиран е.

- Под всякакъв ъгъл? - Тя се изкиска. - Покажи ми vingt-sept градуса. Двайсет и седем.

- Готово. - Маршъл затрака по клавиатурата и зададе командата. С тих стържещ звук бреговият наклон се издигна.

Американецът се приближи към резервоара да погледне. "Наистина е впечатляващо - помисли Маршъл. - Всеки би бил любопитен". Само че онзи мълчеше като риба. Просто стоеше и гледаше как чакълената повърхност се накланя. Скоро панелът спря в новото си положение.

- Значи това е наклонът? - каза тя.

- Да - отвърна Маршъл. - Макар че, в интерес на истината, двайсет и седем градуса е доста стръмно, повече от средната брегова ивица в реалния свят. Може би трябва да го променя на...

Мургавата й ръка се сви около неговата.

- Не, не - каза Мариса. Кожата й беше мека. - Остави го така. Покажи ми вълната. Искам да видя вълна.

Малки вълни се генерираха на всеки трийсет секунди. Къдреха се по дължината на басейна с лек плисък.

- Ами, първо трябва да знам формата на брега. В момента е равен плаж, но ако беше някакъв залив...

- Може ли да се направи залив?

- Разбира се.

- Сериозно? Покажи ми.

- Какъв залив искаш? Пристанище, устие на река, широк залив...

- О - каза тя и сви рамене, - направи ми широк залив.

Той се усмихна.

- Добре. Колко голям?

Сред жуженето на електрически мотори бреговата линия започна да се вгъва навътре и наклонът се превърна в купа.

- Фантастично - каза тя. - Хайде, Джонатан, покажи ми вълната.

- Не още. Колко голям е заливът?

- Ами... - Тя размаха ръце във въздуха. - Една миля. Залив от една миля. Ще ми я покажеш ли вече? - Наведе се към него. - Не обичам да чакам. Добре е да го знаеш.

Той усети парфюма й. Затрака бързо по клавиатурата.

- Готово. Голяма вълна, връхлитаща върху залив от една миля с двайсет и седем градусов наклон.

Чу се доста по-силен плисък, когато следващата вълна се зароди в далечния край на резервоара, а после се плъзна гладко към тях, водна стена, висока приблизително петнайсет сантиметра.

- Ооо! - Мариса се нацупи. - Обеща ми, че ще е голяма.

- Само почакай - каза той.

- Ще стане по-голяма ли? - попита тя и се изкиска. После пак сложи ръка на рамото му. Американецът я погледна сърдито и тя вирна предизвикателно брадичка. Но когато Джими погледна обратно към резервоара, свали ръката си.

На Маршъл пак му стана криво. Тя просто го използваше като пионка в играта си с Джими.

- Нали каза, че ще стане по-голяма?

- Да - отговори Маршъл. - Вълната ще расте с приближаването си към брега. В дълбоки води цунамито е малко, но в плитки води нараства. А заливът ще концентрира силата му допълнително.

Вълната се надигна, после се разби в извития бряг в близкия край на резервоара. Максималната й височина беше около метър и шейсет, по преценка на Маршъл.

- Значи става висока - каза тя. - Колко, в истинския свят?

- Четиридесет-петдесет фута - каза той. - Петнайсет метра.

- Уха - възкликна тя и нацупи устни. - Значи човек не може да избяга от това нещо?

- О, не - каза Маршъл. - Не можеш да надбягаш приливна вълна. Имало е една вълна в Хило на Хаваите, през 1957, помела улиците на града, висока като сградите, хората бягали от нея, но...

- Значи това е всичко? - каза американецът. - Само това може да прави? - Гласът му беше дрезгав, все едно нещо му е заседнало на гърлото.

- Не му обръщай внимание - тихо каза Мариса.

- Да, това правим тук - каза Маршъл. - Генерираме вълни...

- Ега ти простотията - каза американецът. - Това го правех в коритото, когато бях на половин годинка.

- Е - каза Маршъл и махна към контролното табло и мониторите с данните, - ние създаваме подробна база данни за изследователите по целия свят, които...

- Да бе, да. Стига ми толкова. Тъпотия. Аз си тръгвам. Идваш ли, Мариса? - Стоеше и я гледаше ядосано.

Маршъл я чу как си поема дълбоко дъх.

- Не - каза тя. - Оставам.

Американецът се обърна, излезе и затръшна вратата.

Апартаментът й беше от другата страна на реката, срещу Нотър Дам, и от балкона на спалнята се откриваше чудесна гледка към осветената през нощта катедрала, както лично се убеди Маршъл. Беше десет часът, но небето още запазваше тъмносиния си оттенък. Той погледна надолу, към светлинките на кафенетата и човешкото множество по улиците. Сцената беше великолепна и изпълнена с живот.

- Не се тревожи - каза тя зад него. - Ако се оглеждаш за Джими, той няма да дойде тук.

Всъщност това въобще не му беше минавало през ума, преди тя да го спомене.

- Няма ли?

- Няма - повтори тя. - Ще иде другаде. Джими си има много жени. - Тя отпи от червеното вино, после остави чашата на нощното шкафче. Без да се церемони много, свали потничето през главата си, после си изхлузи и полата. Отдолу не носеше нищо.

Тръгна към него на високите си токчета. Изненадата му пролича, защото тя се усмихна.

- Казах ти, че не обичам да чакам. - После го прегърна през врата и го целуна силно, енергично, почти гневно. Последваха няколко тромави минути, през които се опитваха да се целуват, докато тя трескаво му сваляше дрехите. Дишаше тежко, почти стенеше. Не каза и дума. Беше толкова страстна, че изглеждаше ядосана, а красотата й, физическото съвършенство на мургавото й тяло го поуплашиха, но не за дълго.

После тя легна до него, кожата й бе мека, но тялото й - напрегнато под повърхността. По тавана на спалнята пълзяха меки светлосенки от осветената фасада на катедралата отсреща. Маршъл се чувстваше отпуснат, но тя сякаш бе насъбрала още повече нервна енергия след любовния акт. Той се зачуди дали наистина е свършила, въпреки всичките й стонове и виковете на финала. После тя най-неочаквано стана.

- Какво има?

Тя отпи от виното си.

- Отивам до тоалетната. - Обърна се и излезе от стаята. Маршал седна на леглото и отпи от чашата й - червилото й беше оставило нежен отпечатък по ръба.

Погледна към леглото и видя по чаршафите тъмните следи от обувките й. Беше ги събула чак някъде по средата на любовната игра. Сега лежаха захвърлени под прозореца. Като знаци за страстта им. И досега имаше неясното чувство, че сънува. За пръв път лягаше с жена като нея. Толкова красива, а и апартаментът й беше... Зачуди се колко ли струва, с дървените ламперии и на такова място...

Отпи още веднъж от виното. Всичко това би могло да му хареса.

Чу водата в банята. Тих звук като от монотонна песен.

Входната врата се отвори с оглушителен трясък и в спалнята нахлуха трима мъже. Носеха тъмни шлифери и шапки. Маршъл ужасен остави чашата на нощното шкафче - тя падна - и посегна трескаво за дрехите си на пода до леглото, но само след миг мъжете бяха отгоре му и студената кожа на ръкавиците им залепна по тялото му. Той извика паникьосано, докато го обръщаха по лице. Натикаха лицето му в една възглавница. Помисли си, че ще го задушат, но не го направиха. Един от тях изсъска:

- Млъкни. Нищо няма да ти се случи, ако мълчиш.

Маршъл не му повярва и продължи да се мята и да вика. Къде беше Мариса? Какво правеше? Всичко се случваше толкова бързо. Един от мъжете седеше на гърба му, забил колене в гръбнака му, студените му обувки бяха върху голия задник на Маршъл. Ръката на мъжа го натисна по тила.

- Мълчи!

Другите двама го държаха за китките и дърпаха ръцете му настрани, разпъваха го върху леглото. Готвеха се да му направят нещо. Чувстваше се ужасен и уязвим. Простена и някой го удари по главата.

- Тихо!

Всичко ставаше много бързо, като порой от впечатления, които не оставяха място за ясна мисъл. Къде беше Мариса? Сигурно се криеше в банята. Не можеше да я вини за това. Чу шум от плискане и видя найлонов плик с нещо бяло в него, като топка за голф. Поставяха плика под мишницата му.

"Какво правят, по дяволите?" Водата студенееше под мишницата му и той напрегна мускули да се освободи, но те го държаха здраво и после нещо меко вътре във водата се притисна към ръката му и той остана с усещането за нещо лепкаво, като дъвка, нещо лепкаво, което подръпна плътта от вътрешната страна на ръката му, после усети леко убождане. Едва осезаемо, моментно убождане.

Мъжете действаха бързо; махнаха плика и в същия миг се чуха два изненадващо силни изстрела и Мариса закрещя бързо на френски - "Salaud! Salopard! Bouge-toi le cul!", - третият мъж се катурна от гърба на Маршъл и падна на пода, после се изправи тромаво, а Мариса продължаваше да крещи, последваха нови изстрели, миризмата на барут изпълни въздуха, после мъжете избягаха. Вратата се затръшна и тя се върна, гола-голеничка, дърдореше на френски нещо, което той не успяваше да разбере, нещо за "vacherie", което според него означаваше "крава", но всъщност не беше в състояние да мисли ясно. Трепереше целият.

Тя го прегърна. Дулото на пистолета беше горещо и той извика. Мариса остави оръжието настрани.

- О, Джонатан, толкова съжалявам, толкова съжалявам. - Притисна главата му към рамото си. - Моля те, прости ми. Но вече всичко е наред, повярвай ми.

Треперенето му постепенно спря и тя го погледна в очите.

- Направиха ли ти нещо?

Той поклати глава - не.

- Идиоти! Приятелчета на Джими. Мислят си, че това е шега - да те уплашат. И мен, сигурна съм. Не си пострадал, нали?

Той отново поклати глава. Закашля се.

- Може би - каза, когато дишането му се поуспокои, - може би трябва да си тръгвам.

- О, не - каза тя. - Не, не, не ме оставяй сама.

- Не мисля, че...

- Категорично не - каза тя. Притисна се по-плътно в него. - Остани още малко.

- Дали да не се обадим на полицията?

- Mais non. Полицията няма да направи нищо. Свада между любовници. Във Франция не викаме полицията за такива неща.

- Но те влязоха с взлом...

- Вече ги няма - прошепна тя в ухото му. Маршъл усети милувката на дъха й. - Сега сме само двамата. Само ние двамата, Джонатан. - Смуглото й тяло се плъзна надолу по гърдите му.

Когато той най-накрая се облече, минаваше полунощ. Застана на прозореца и загледа към "Нотър Дам". Още имаше хора по улиците.

- Защо не искаш да останеш? - нацупи се тя. - Искам да останеш.

- Съжалявам - каза той. - Трябва да тръгвам. Не се чувствам много добре.

- Аз ще се погрижа да ти стане по-добре.

Той поклати глава. Наистина не се чувстваше добре. Гадеше му се и краката му бяха омекнали. Ръцете му трепереха.

- Съжалявам. Трябва да тръгвам.

- Добре, тогава ще те закарам.

Маршъл знаеше, че колата й е паркирана на другия бряг на Сена. Изглеждаше му много далече. Но само кимна умърлушено.

- Добре.

Тя, изглежда, не бързаше. Вървяха под ръка, като любовници, покрай брега. Подминаха корабчетата-ресторанти, привързани към кея, целите в светлини и пълни с посетители. Над тях, от другата страна на реката, се издигаше "Нотър Дам", ярко осветена. За кратко бавната разходка, главата й на рамото му и тихите думи, прошепнати в ухото му, го ободриха.

Скоро обаче се спъна и едва не падна, някаква слабост обхващаше цялото му тяло. Устата му беше пресъхнала. Челюстта му съвсем се схвана. Беше му трудно да говори дори.

Тя, изглежда, не забелязваше нищо. Вече бяха подминали ярките светлини, намираха се под един от мостовете. Той се спъна отново. Този път падна на каменната настилка.

- Миличкият ми - каза тя, притеснена и загрижена, и му помогна да се изправи.

- Аз... аз... - почна той.

- Миличък, добре ли си? - Заведе го до една пейка. - Поседни. Ще ти мине.

Само че не му мина. Опита се да го каже, но не можеше да говори. С ужас установи, че дори не може да поклати глава. Нещо определено не беше наред. Цялото му тяло беше обхванато от слабост и отпадаше все повече, удивително бързо. Опита се да стане, но не можеше да помръдне крайниците си, нито главата. Погледна я.

- Джонатан, какво ти е? Да повикам ли лекар?

"Да, повикай лекар", помисли си той.

- Джонатан, недей така...

Гърдите му тежаха. Трудно му беше да диша. Той откъсна очи от нейните и погледна право напред. Помисли си с ужас: "Парализиран съм".

- Джонатан?

Той се опита да я погледне. Но вече не можеше да помръдне и очите си. Можеше само да гледа право напред. Дишаше плитко.

- Джонатан?

"Имам нужда от лекар".

- Джонатан, можеш ли да ме погледнеш? Можеш ли? Не? Не можеш да си обърнеш главата?

Гласът й някак не звучеше разтревожено. Звучеше делово, сякаш му снемаше диагнозата. Може пък слухът му също да беше засегнат. Нещо шумеше в ушите му. Беше му все по-трудно да диша.

- Добре, Джонатан, хайде сега да те махнем оттук.

Промуши глава под мишницата му и с изненадваща сила го изправи. Тялото му беше отпуснато, безсилно, провиснало. Не можеше да контролира погледа си. Чу нечии стъпки да се приближават и си помисли: "Слава Богу". Чу мъжки глас да казва на френски:

- Мадмоазел, имате ли нужда от помощ?

- Благодаря, не - каза тя. - Просто прекали с пиенето.

- Сигурна ли сте?

- Непрекъснато го прави.

- Така ли?

- Ще се оправя.

- Хм. Ами тогава, bonne nuit.

- Bonne nuit - каза тя.

Продължи напред, почти го носеше. Стъпките постепенно заглъхнаха. Тя спря и се огледа. И... го повлече към реката.

- По-тежък си, отколкото мислех - каза някак нехайно.

Маршъл усети бездънен ужас. Беше напълно парализиран. Не можеше да направи нищо. Краката му се влачеха по камъка.

Към реката.

- Съжалявам - каза тя и го блъсна във водата.

Кратък плисък и остро усещане за студ. Потъна, заобиколен от мехурчета и зелено, после черно. Не можеше да помръдне, дори във водата. Не можеше да повярва, че му се случва това, не можеше да повярва, че умира по този начин.

После бавно усети как тялото му се издига. Отново зелена вода; след миг се издигна на повърхността, по гръб.

Виждаше моста, виждаше черното небе - и Мариса: стоеше на брега. Запали си цигара и го загледа в него. Едната й ръка беше на хълбока, единият крак - леко напред, манекенска стойка. Издиша и димът се заиздига в нощта.

После той пак потъна и усети как студът и чернотата се затварят около него.

В три през нощта осветлението в "Лаборатоар Ондюлатоар" на Френския морски институт във Виши се включи. Контролното табло оживя. Машината за вълни също се включи и генерираните вълни тръгнаха една след друга през резервоара и се заразбиваха в изкуствения бряг. Триизмерни образи засвяткаха по контролните екрани, заредиха се колони с данни. Данните бяха препратени към приемник с неизвестно местоположение някъде във Франция.

В четири часа контролното табло угасна, осветлението се изключи и харддисковете изтриха всички данни за случилото се.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: