Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Сънувани плажове

Анита Тарасевич

Сънувани плажове“ е роман за любовта, която побеждава и времето, и предателството. Това е книга за приятелството, за прошката, за морето и пясъка на един бряг, който те вика със загадъчни гласове...

 

Наличност: Да

12,95 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Сънувани плажове“ е роман за любовта, която побеждава и времето, и предателството. Това е книга за приятелството, за прошката, за морето и пясъка на един бряг, който те вика със загадъчни гласове...

Съдбата на две жени и тайните от тяхното минало неочаквано се преплитат с живота на Ина, момиче със затихваща кариера на модел. Когато светлините на прожекторите помръкват и всичко изглежда различно, тя започва да си задава въпроси за себе си, за бъдещето си, за любовта, за майчинството... В преоткриването на това коя е всъщност и каква иска да бъде, й помагат двете жени, които също търсят своите отговори. В живота им стават вълнуващи обрати, но макар и изненадващи, всички те са предопределени още в миналото.

Откъс от книгата

2.

Не знам защо смята, че съм й длъжна. Не ми е направила услуга. Ако има спрямо кого да изпитвам вина, това са родителите ми. Ако има на кого да съм длъжна, това е най-вече Майк.

Смятам, че съм постигнала известно равновесие. Имам постоянен мъж до себе си, Съни, с осем години по-млад е, но ми дава достатъчно чувство за сигурност в момента.

Все пак не мога да отрека, че съм стигнала етап, в който малко съм зациклила намясто и се появяват въпросите, празнотата... Приятелките ми, с които започнахме някога кариерата си на модели, вече са се придвижили в някаква посока; някои се загубиха или аз им загубих следите, но други се омъжиха за богати чужденци, както безмалко да се случи и с мен; аз все пак не се омъжих за Дитер, нито пък той е богат; след като родих Майк, не можех да си намеря място и се върнах тук; с някои приятелки продължаваме да се чуваме от време на време; една от най-близките ми в момента е Лора, малко по-млада от мен, която много бързо приключи с моделството, защото заживя с богат бизнесмен и не само му роди детенце, а и толкова хареса новия си начин на живот, че забременя и с второ.

Така се е стекъл животът ми – няма какво да съжалявам. Отдавна не мисля за миналото, какво съм преживяла, а предпочитам да гледам настоящето. Миналото е малко страшничко, ако му се оставиш. Например последните месеци от живота на родителите ми... но не искам да се връщам към тях. Не сега... Защо се съгласих да се срещна с тази жена? Може би чувство на вина към цялото им динозавърско поколение ме е накарало. Може би ей така, както седи и разказва за майка ми, ще намеря и думи за прошка за себе си, да се оневиня, да покажа, че мога да съм добра и съпричастна... не знам. Може би съм си мислела, че е дошло времето да оставя тези спомени назад и да продължа напред. С благословията на родителите ми, които – не е лошо да го повярвам – сигурно са някъде горе и може би също искат да ми простят. Чрез моята гостенка.

Гостенка ли казах? Не съм й предложила нищо за пиене или почерпка, няма и да й предлагам. Ще се размина с гостоприемството, нека не мисли, че ще я слушам цял ден, имам си и друга работа!

Замълчала съм, а тя го е приела като покана да говори. След време ми казва, че само съм въздъхнала и съм се облегнала назад. Изглеждала съм като човек, почувствал, че е обречен, но искрено желаещ да бъде спасен. Но не от тежка болест – набляга, – не. А от огромната тежест на света... Затова тя дори се е намръщила, сбърчила е вежди – струвало й се, че човек не може да бъде толкова нещастен, колкото съм изглеждала аз. Особено, когато е млад – трябвало да бъде готов за приключения, с отворени широко очи и да прекосява света като ракета. Всъщност аз съм го прекосявала, но предпочитам да не й го напомням.

Смешно сравнение – като ракета, нали. Аз бих дала друго определение на бързината. Освен това бих й отговорила, че вече не съм толкова млада. Преди години въобще не бих й обърнала внимание.

Вече казах, че родителите ми са починали. Бяха тихи и кротки хора, скучни; за мен бяха направо древни. Първите ми спомени са именно за това колко ме беше срам, че са стари, когато идваха да ме взимат от детската градина. Даже се криех – зад столчето, зад другите деца – като дойде майка ми, да помисли, че баща ми вече ме е взел или обратното, и децата да не ми се смеят, че пак си тръгвам с някого от тях. Е, нямаше мобилни телефони като сега, но всеки от тях с ужасна и непоколебима сигурност знаеше дали вече съм взета от другия, или съм още в градината... Нямам идея как го правеха... И всичко беше еднообразно: връщането по пътя, миенето на ръцете, преобличането, вечерята, Сънчо, постоянно и непроменливо, една досадна повтаряемост до безкрай... Сигурно защото ми беше толкова скучно, после се хвърлих с такава страст да ставам модел, да живея; сама се записах на курса за модели и манекени; а те продължиха да са толкова... праволинейни, скучни, неразбиращи, вече съвсем вехти в моите очи, изкопаеми, далеч от нормалния свят...

Баща ми – авантюрист? Никога!

- Беше красив. – Това е нейният глас.

Сега и тя се е отпуснала назад. Лицето й изглежда по-младо. Очите й са замечтани, гледат към фотосите на стената, но виждат през тях.

- Беше с няколко години по-голям от нас. От мен и от Свобода.

Замислям се. Майка ми не се казва Свобода, но кимам, все едно.

Тя иска да разказва, аз все още се колебая дали имам желание да слушам, но може би това е моето наказание и изкупление.

- Искам да ти разкажа за Свобода. И за мен. Никога не съм я питала защо е кръстена така. Все пак е работа на родителите й. Нито има вина, нито заслуга. И двамата й родители са от село, оженили се, дошли в града без никакво имущество; отначало – квартирата, мрачна и влажна, в мазето на стара къща; Свобода понякога ми е споделяла, въпреки че не искаше да говори много за това време, че стените били толкова влажни, че по тях са пълзели голи охлюви... Не знам дали е било така. Може да е сънувала или да е преувеличавала.

Очите й гледат някъде отвъд. Струва ми се, че по тъмните ириси минават картини. Сега се размърдва и ме поглежда. Нямам представа защо, но се чувствам натъжена.

- Както и да е, когато дойде в нашето училище в четвърти клас, вече живееха – точно се бяха преместили – в нов апартамент близо до нашата улица, при булевард, който тъкмо бяха разширили и направили с четири платна и който разделяше нашата стара махала от квартал с току-що построени високи блокове на мястото на съборени къщи... Беше най-слънчевото, жизнено дете, което съм виждала някога. Веднага стана тартор на класа, а някога това не беше никак лесно. Имам предвид, че децата не се местеха много от клас в клас, от училище в училище. Ако дойдеш дори през втория срок на първи клас в училището, завинаги те смятат за нещо като пришълец, натрапник, дошъл си после, не си от първите, нямаш тяхното право... Но тя се вписа веднага, поне сега го осъзнавам. Веднага станахме приятелки. Веднага ми стана най-добрата приятелка – натъртва тя.

След кратка тишина ме пита:

- Знаеш ли защо ти разказвам за нея?

Не знам. Вдигам рамене. Тя е избрала какво да ми каже, а аз все още я слушам. И дори трябва да ми бъде благодарна за това.

- Защото тя е твоята майка.

Точно това е моментът, в който съзнанието ми отказва да стои примирено и само да възприема; не съм съгласна с чутото, за миг се стягам. Може и да не съм била най-добрата дъщеря, дори съм убедена, че не съм била. Може би моите родители също са се молили много пъти Бог да ги е бил дарил с друго дете, а не точно с мен. Но всичко си има граници.

Скачам от мястото си.

- Ако обичате – напуснете!

Тя ме гледа и не ме гледа. Огромните й шалове въздъхват. Тялото й става още по-дребно под тях. Не ми противоречи. Изправя се. Кима. Сякаш се учудва, че срещата е продължила толкова, че е успяла да каже всичко това и не се и съмнява, че точно тази трябва да е моята реакция, защото в същото време и тя осъзнава, че е минала границите, а аз съм направила най-правилното нещо – опитвам се да запазя паметта за родителите си – и тя трябва да уважи чувствата ми...

Изправя се. Не ме поглежда, тръгва към вратата, не се спира или колебае. Хваща бравата, зарейва поглед някъде към мен, но очите й така и не достигат моите, отваря вратата, изнизва се навън като проклета риба бета. Тръгвам и аз натам, трясвам, заключвам, после отивам в кухнята, пускам кафе машината, дори и не смятам да се упреквам, че съм лоша домакиня, защото не съм я почерпила с нищо, да бе, мисля си, как ли пък не.

Ядосвам се за малко, ядосвам се на себе си, че въобще я допуснах; сравнявам я пак с някаква шантава риба... Нямам кой знае какви познания за рибите. Но не, чувството ми за вина е събудено, а го мразя толкова, че ми идва да хвърля чашата с кафе върху италианските плочки. Рибите... гупите, бетите, златните рибки... Боже, колко ги мразя проклетите риби! И аз имах някога – родителите ми ми ги бяха натресли да се грижа за тях, сякаш това щеше да ни направи по-близки... С родителите ми, не с рибите.

Не знам какви тайни крие или иска да разкрие моята неотдавнашна посетителка, но аз съм успяла да прикрия добре своята, щом тя не е споменала нищо за нея – за Майк, който живее на около две хиляди километра от мен, при баща си... Добре че не знае за него, та също да го оплете в гадостите си! Синът ми е щастлив, убеждавам се всеки ден, напълно щастлив, расте обичан от баща си и новото си семейство; обича рибите и дори има голям аквариум, но това е по негово желание; самият той – моята малка рибка по зодията си, както всъщност съм и аз, макар да не вярвам много в тези неща; рисува риби и ми показва рисунките по скайпа. Не съм добра майка. Или можех да бъда по-добра. Довечера ще пусна лаптопа и ще го видя.

Връщам се в хола. Избутала съм чувството за вина към родителите ми, към Майк, извън непосредствения кръг на мислите и усещанията си за момента, сядам на канапето, слагам чашата на масата, протягам се и тогава виждам, че е оставила нещо, без да забележа.

Първо се раздразвам, после пак идва вината. Протягам ръка и взимам снимката, листовете хартия, разпечатани на принтер. На снимката, черно-бяла, се усмихват две жени и мъж между тях. Висок, строен. Не ги познавам. Сбърчвам чело, поглеждам листовете.

Безучастен като наблюдател, безмълвен като вечността, пясъкът безкритично приема отпечатъците – стъпки от птици, стъпки на хора, въртелива следа от раче пустинник, нарисувани сърца, имена. Мокрият пясък. Преди да дойде вълната и да изтрие написаното с ехидния писък на гларус.

Пясъкът не е съдник. Той само посреща благосклонно всеки допир; морето е това, което преценява какво да остави или изтрие.

Има един бряг, който не съществува. Това е бряг от пясък, по-блестящ от злато, по-мек от хавлиена кърпа; с вода, по-чиста от току-що сипана изворна вода, топла като отшумяла ласка... Това е бряг, в който двамата с Него крачим с леко пружинираща походка, от време на време губещи равновесие заради вперените си един в друг очи, загубили перспективата на посоката... Това е бряг, на който продължаваме да сме заедно, млади и влюбени, поне аз, без да съм достигнала до истината на разочарованието; живи и продължаващи напред. Бряг, който не съществува. Само го сънувам.

Вместо него има един друг бряг. Брегът на загубата и огорчението. Пясъкът със стъпки, които го пресичат и стигат до морето. Без да се върнат обратно. Този бряг ме тегли към себе си и не ме пуска. Сякаш е много важно непрекъснато да си напомням за загубата, непрекъснато да избирам болката.

Продължавам да се връщам на този бряг лято след лято, година след година.

Има ли такава любов? Или е просто моето оправдание?

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: