Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Самодива

Краси Зуркова

Под всеки свят се крие друг...

Теодора Славин пристига в Принстън за първата си година на обучение. Сама в непозната страна и далеч от семейството си в България, тя всячески се опитва да се адаптира към американските привички и предизвикателствата на колежанския живот, сред които и първата любов.

Запленена от енигматичния Джейк и не по-малко привлекателния му и мистериозен брат Рис, Теа неусетно е въвлечена в чувствен и мистичен свят – колкото неустоим, толкова и опасен. В този свят, изтъкан от неуловими сенки, старогръцки митове се преплитат с българските легенди за самодивите – красиви горски духове, които прелъстяват и погубват мъжете.

А Теа е на път да разбули семейна тайна, която ще преобърне живота й завинаги... ако съумее да приеме факта, че мъртъв невинаги означава изчезнал и любовта невинаги разграничава двете.

 

Наличност: Да

12,99 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Книгата излезе за първи път на английски език в началото на януари 2015 г. под импринта на HarperCollins – William Morrow. Краси Зуркова умело съчетава съвременни с фантастични елементи, за да създаде една наистина въздействаща и пленителна история.

Книгата е оценена високо от редица авторитетни издания, сред които Publishers Weekly, Kirkus Reviews и Library Journal. Български фолклор, старогръцки митове, магия, романтика и мистерия се преплитат в разказа за 18-годишната българка Теодора Славин, първокурсничка в престижния американски университет Принстън.

Историята й, която се появява на българския книжен пазар, не е превод на английския оригинал. За да изрази в пълнота чувствата и мислите на своите герои и от уважение към българските си читатели, Краси Зуркова написа романа си отново, този път на български език.

Скоро след появата си на книжния пазар в САЩ, Wildalone получава редица отлични отзиви от престижни американски издания за литература и не само. Книгата влиза в селекцията за препоръчани заглавия през януари на литературния сайт Goodreads и американското издание на списание Cosmopolitan, нарежда се и сред бестселърите на месеца в класацията на Amazon, откъс от Wildalone е публикуван в USA Today.

"Писането на първа книга е трудно, особено когато не вървиш по утъпкани пътеки, а комбинираш жанрове и тематики”, споделя Зуркова в интервю за „Капитал Light”. „Когато най-накрая реших да се заема сериозно със създаването на роман, мислех, че ще ми трябват само няколко месеца. Вдъхновението не е достатъчно – писането си е занаят. Но самодивите бяха в сърцето на замисъла от самото начало, както и образа на Орфей. Останалото се появи впоследствие, когато започнах да чета повече за митовете около Дионис и да откривам в гръцките легенди паралели с българския самодивски фолклор."

* * * * *

„Почитателите на фантастични романтични истории и митологии ще бъдат пленени от дебюта на Зуркова. А щом стигнат до последната страница, със сигурност ще искат приключенията на Теа и братята Естлин да продължат в бъдещи книги.”Booklist

„Старогръцки митове, културни различия и колежанска романтика се смесват в поетичния и въздействащ дебют на Зуркова.” - Publishers Weekly

„Интелигентно написана, тъмна романтична история. Феновете на фентъзито и романтиката ще бъдат очаровани.” - Library Journal

„В Wildalone Краси Зуркова вдъхва живот на едни от най-прекрасните и тайнствени създания от българския фолклор, а именно самодивите. Свръхестествените елементи са пресъздадени невероятно умело. Самодивите, преданието за Орфей и Евридика, Тракийският орфизъм и Дионисиевите мистерии надграждат достоверността на историята по доста оригинален начин.”„Аз чета”

Откъс от книгата

КАКВО СЕ КРИЕ СРЕД ХЪЛМОВЕТЕ

Напуснах всички, които обичам. Завинаги.

Съзнанието ми потули тази мисъл и се съсредоточи върху броенето на долари, очаквайки всеки момент да се разпаднат от немислимата влажност на лятото в Америка.

- Пожелавам ти късмет тук, мило момиче! - Шофьорът на микробуса от летището взе парите и ми благодари с намигване. - Ще ти е нужен.

И сякаш за да подсили предупреждението си, потегли през празните алеи.

Дишай дълбоко. Не мисли за падащия здрач. Знаят, че си пристигнала. Някой ще се появи.

Седнах върху по-големия от двата куфара и зачаках. Вечерта беше напоена с жега, с почти течен дъх на трева, толкова искрящо зелена, че соковете и сякаш си проправяха път директно в дробовете ми. Можех да се пресегна и да я докосна. Гладка, гъста като персийски килим - тревата на учебно заведение, чието име беше станало легенда дори и в малката държава, от която идвах, от другата страна на земното кълбо. За разлика от другите американски университети, Принстън си оставаше загадка. Без бляскави снимки в брошурите. Без самореклама. Енигма, скрита в свой собствен  кът на Вселената.

Сега около мен, през буйните корони на дърветата, се виждаха сивокаменни здания, които напомняха декор от филм за средновековни рицари: остри очертания на стени, смекчени от арки над заоблени портали; покриви със зигзагообразни кули, подслушващи тайните на вътрешни дворове; прозорци, открехнати зад желязни решетки, вдишващи въздух и издишващи ивици светлина с цвят на прясно обелен портокал. И над всичко това - странна тишина. Не на празнота, а на очакване нещо да се случи. На треска, която предстои да започне.

-   Сигурно си пътувала дълго от България. Извинявай, че те накарах да чакаш!

Гласът имаше немски акцент и принадлежеше на Клаус - студента, поел задачата да ме посрещне. Ръкувахме се и той посочи към количката за голф, паркирана наблизо:

-   Мислех да те разведа из кампуса, но май ще е по-добре първо да се настаниш. Утре, така или иначе, ще ви покажат университета.

Форбс, един от шестте „колежа“ (както наричаха общежитията в Принстън), се оказа отдалечен от всичко останало, изолиран в южния край на университета. Добавен през 1970 година като експеримент за съжителство на двата пола, бившият хотел нямаше нищо общо с неоготическите сгради, покрай които току-що бяхме минали - грамада от червени тухли зад няколко стари дървета, с полегат покрив и мрежа от бели прозорци, които му придаваха вид по-скоро на санаториум, отколкото на общежитие. Снимките в интернет показваха обширни тераси и голяма веранда до езеро, които сега така и не видях. Количката зави и спря пред бял портал с американското знаме и знамето на Форбс, които пърхаха закачливо в унисон.

След няколко закътани коридора Клаус отключи една врата и внесе куфарите ми.

-   Малко е тъмно в момента. Но не се притеснявай, през деня влиза много светлина. Стаята ти гледа към игрището за голф.

Прозорецът стигаше почти до пода. Отворих го и вдишах притъмнелия въздух - все още влажен, но вече събуждащ дробовете с първия свеж полъх на нощта. Звуци нахлуха в стаята: плахо шумолене на вятър в клони, ехо от пукот на съчки под невидим крак, откъслечен зов на нощна птица. И вода, шепнеща нещо на мрачното небе.

Отне ми само секунда да се озова навън.

-   Желателно е да не го ползваш за врата. - Клаус ми посочи надписа върху прозореца, предупреждаващ, че това не е изход. - И на твое място бих избягвал голф игрището, то не е собственост на университета. Също ти препоръчвам прозорецът да стои заключен. Дори когато си си вкъщи.

Вкъщи. Огледах стаята, която имаше непосилната задача да замени дома ми. В нея нямаше нищо освен мебели, които призрачни обитатели са си предавали от ръка на ръка, година след година. Ням килим. Осакатен таван. Избледнели бетонни стени, обречени на безличност като стените на мотел. Беше най-малката стая, която съм виждала.

-   Честно казано, малко е странно. - Клаус се подпря на стола, докато оставях багажа си в ъгъла. - Добре дошло за теб, но все пак странно.

-   Кое по-точно? Че можеш да посегнеш и да достигнеш всичко в тази стая, просто като си стоиш по средата?

-   Не - усмихна се любезно той и осъзнах колко разглезено прозвуча шегата ми. - Това, че са ти позволили да живееш сама.

-   Кой ми е позволил?

-   Комисията по приема.

Обърнах се и го погледнах. Какво ли знаеше това момче? Дали не ме изпитваше? С намеци за неща, които би трябвало отдавна да са забравени, но може би все още се спотайваха някъде, в някое старо чекмедже, и сочеха към мен като към последния човек в това училище, който да бъде оставен в самостоятелна стая?

Надявах се нещо в изражението му да ми подскаже.

-   Защо да не ми позволят?

-   Защото повечето първокурсници са по двама в стая. - Поредната безучастна усмивка, която ме увери, че не знае нищо. - Особено чуждестранните студенти. Настаняват ни с американци, за да се интегрираме по-лесно.

-   Предпочитам да се интегрирам сама.

-   Така мислиш сега. Но това място ще ти разкаже играта. Имай предвид, че не е някой голям европейски град като този, от който идваш. Тук сме в средата на Ню Джърси. Поля, гори и фабрики. Ще ти писне, ще видиш.

-   Според това, което съм чувала за Принстън, ще съм прекалено заета, за да ми писне.

-   Точно там е проблемът. Твърде много време насаме с книгите може да подлуди човек.

-   Не и някого от Балканите. Ние по принцип сме си малко луди.

Видях как се напряга да измисли какво да каже, внимавайки да не премине границата, отвъд която етническите стереотипи престават да са забавни. Искаше ми се да му кажа да не се притеснява и че съм прекарала живота си сред хора, които казват всичко право в очите, без да го филтрират. Но последвах примера му и си замълчах, опитвайки се да си представя четири години плъзгане по повърхността. Машинално любезничене с чужди хора.

-   В тази връзка, сигурно са ти дали списък с предшествениците ти.

Погледите ни се кръстосаха над големия плик, който ми беше връчил по-рано. Не беше трудно да се досетя какво ще има в този списък: имената на другите българи, учещи в Принстън. Или на тези, които вече са го завършили. Въпросът беше само колко назад във времето приемната комисия е решила да се върне.

Прерових плика и намерих списъка на дъното.

-   Трябва да се гордееш. Малко страни могат да се похвалят с такова постижение. Всяка година има по един-двама българи.

Имената бяха двайсетина - с имейли, телефони и години на завършване (първият българин след падането на комунизма беше завършил през 1994 година). Наистина впечатляващо. Но Клаус грешеше - не всяка година имаше по един или двама студенти. В колонката липсваше 1996 година.

-   Неслучайно сте толкова много. Казват, че Човекът-Да е бил много впечатлен от българите.

-   Какъв човек?

-   Човекът-Да. Декан Фред.

Все още нямах представа за кого говори.

-   Фред Харгадон, деканът на комисията по приема в Принстън. Говори се, че неговото „Да“ е неофициална запазена марка на писмото, с което уведомяват приетите студенти.

Никога нямаше да забравя това писмо. За разлика от другите, то не започваше със „За нас е удоволствие да Ви съобщим...“, а само с думата „Да!“.

-   Не си спомням да съм виждала името му.

-   Защото е напуснал през 2003-та. Години наред е подбирал лично всеки студент тук, знаел е всекиго по име. Говори се дори, че напускането му е потопило цялото училище в траур.

Звучеше съвсем правдоподобно. Но от моя гледна точка това напускане беше станало точно навреме. Ако човекът, помнещ всяко име, се беше задържал само още четири години, кандидатстването ми в Принстън едва ли щеше да се увенчае с „Да!“.

След като Клаус  най-после си тръгна и вратата в коридора щракна, всичко отново потъна в тишина. Форбс беше пуст. Изглежда, засега бях съвсем сама, привикана за предварителна ориентация една седмица по-рано, заедно с няколко други чуждестранни студенти, настанени из кампуса.

Извадих чаршафите си от куфара и ги постлах, като се опитвах да не гледам към списъка с имена. „Обади им се. Ще се радват да си поговорите,“ беше казал Клаус на тръгване, без да знае, че единственият човек, на който бих звъннала, всъщност не е в този списък. Някой от випуск ‘96, неуспял да се дипломира, но също като останалите избран от Човека-Да през 1992 година.

По-късно през същата година, сред тъмните хълмове на кампуса се беше разиграла трагедия, но без да остави видима следа, всеки неин щрих грижливо изличен от непристъпните подземия на миналото. И все пак тайната беше останала скрита дълбоко сред тези хълмове. Упорита и неподдаваща се на времето, тя търпеливо бе чакала - знаейки, че един ден отново ще бъде извадена на бял свят.

Дните започнаха да се преливат един в друг с механична, забързана прецизност. Разопаковане. Настаняване. Телефон. Интернет. Банкова сметка. Записване в студентската столова. Разучаване на кампуса. Тичане по мероприятия. Запомняне на имена, а после и на лицата, които им съответстват. Запознанства. Контакти. Тъкмо приключвах с нещо и се появяваше друго, сякаш беше задействан огромен часовников механизъм и всяко зъбче на всяко колело трябваше да се озове бързо и точно на мястото си.

Стараех се да поддържам темпото и да свиквам с всичко чуждо в една напълно нова обстановка. Кимах за „да“ и клатех глава за „не“. Чаках зелен светофар и постоянно трябваше да си напомням, че сигналът за пешеходци е бяла фигурка на ходещ човек и не зависи от цвета. А храната... Навсякъде безкрайни количества храна. Изкушавах се да си сипя много и след това изпитвах угризения, че не мога да го изям. Или пък се подлъгвах по външния вид - сиренето се оказваше тофу, а листенцата магданоз бяха кориандър. Отвратителен вкус, но не можех да изплюя хапката пред всички, нали?

Най-трудни бяха сутрините. Известно време се събуждах с убеждението, че чувам гласа на майка ми, която шета в кухнята. Докато една сутрин будилникът не иззвъня просто като будилник и за пръв път ме обзе паниката от осъзнатия факт - бях далече от дома.

Когато предишното лято бях споменала думата Америка, родителите ми ме предупредиха да не си и помислям за заминаване. Не ми дадоха никакво обяснение. Нито намек дори, че в гласовете им се крие и друго освен страх да изпратят детето си толкова далеч. Спорихме месеци наред. Но да уча в чужбина вече се беше превърнало в мечта за мен и те най-накрая отстъпиха, след като ги заплаших, че ще откажа да следвам въобще, ако ме принудят да остана в България.

И така, както всички мои приятели, есента се явих на изпити, писах есета и попълних молби за стипендии. Имахме късмета да сме в една от най-елитните гимназии в страната и от години учехме английски, потопени в езика от мига, в който прекрачихме прага на класните стаи. Ето как се появи жаждата да се докоснем на живо до магнетичния континент отвъд океана, където не само езикът, а и всичко, което четяхме и гледахме по телевизията, би станало част от нас - реално, осезаемо, естествено като дишането.

И сега най-сетне го бях постигнала. Намирах се на място, което преди ми беше изглеждало недостижимо. Само че до момента нищо не ми се струваше естествено и дори поемането на дъх беше едва ли не лукс. По-малко от седмица след пристигането ми в Принстън вече бях като изцедена от липсата на сън и от невероятно бързия ритъм на живот. Тъкмо когато реших, че по-зле не може да бъде, се оказа, че греша.

-   Теодора Славин? Изключително ми е приятно... Нашата нова феноменална пианистка, заредена с талант като картечница. Не завиждам на тези, които ти се изпречат на пътя!

Да те сравнят с картечница за добре дошла в музикалния факултет беше доста странно. Също както и външният вид на говорещия съвсем не съответстваше на представата ми за професор - синьо кадифено сако, разчорлена коса и чарът на момче, отказващо да порасне дори след като се е превърнало в петдесетинагодишен мъж. Той обаче очевидно знаеше за музикалните ми постижения и затова реших да вляза в тона му:

-   Да не би Принстън да е бойно поле?

-   О, да. И не само Принстън. Но не се притеснявай, правилата на битката се усвояват бързо и неусетно. Моята работа е да те науча да уцелваш всеки път. А твоята - той намигна, сякаш да смекчи думите си - е да не се поддаваш на изкушението да правиш обратното на онова, което ти кажа.

Все още нямах представа кой е. Но за мой късмет той ми подаде ръка и се представи:

-   Нейт Уайли, музикалният ти ръководител. Теодора ли да те наричам, или предпочиташ по-кратко име?

-   Теа. Приятно ми е. Но бях останала с впечатлението, че ръководителят ми е професор Донъли.

-   Точно така. Към Силвия ще се обръщаш по академичните въпроси. Но колкото до музикалните ти изяви, решихме, че ще бъде по-добре да те напътства не фея кръстница, а разбойник като мен. А, ето я и нея...

Той махна на жената, която тъкмо прекрачваше прага. Червеното червило и ореолът от къси кестеняви къдрици можеха да създадат погрешно първо впечатление, но само след миг ставаше ясно, че Силвия Донъли е преподавала по-дълго не само от Уайли, а вероятно от повечето професори около нас. Сдържана, стегната походка. Проницателни очи, които оглеждаха присъстващите без капка припряност. Авторитетно излъчване, докато чакаше да заговориш пръв.

Уайли ни запозна и и се усмихна:

-   Идваш тъкмо навреме. Току-що казах на Теа, че ще си поделяме попечителството над нея.

-   Добре, че все още не е хукнала към изхода. Кой знае какви си и ги наговорил! - Тя ме огледа и изпитателният и поглед се посмекчи. - Как си, мила? Наред ли са нещата дотук?

Уайли излезе да говори по телефона и двете побъбрихме за пристигането ми и за първите ми впечатления от кампуса.

-   Не обръщай внимание на Нейт. Чувството му за хумор е особено, но като свикнеш, започва да действа ободряващо.

-   На мен не ми пречи.

-   Това е добре, тъй като той е единственият съюзник, когото не можеш да си позволиш да загубиш.

-   Защото е мой ръководител?

-   И затова. Но той е и декан на факултета. С други думи, от него зависи да ти урежда нещата, стига да.

Краят остана неизречен. Уайли се върна и изражението му не обещаваше нищо добро:

-   Моравец е болен и концертът „Падеревски“ се отлага. Вместо него Франсис иска да подберем няколко студенти и все пак да има представление. Обаче аз отказах. Омръзна ми от потпури.

-   На всички ни е омръзнало. Но концертът е тази седмица и няма как да намерим заместник.

-   Трябва да измислим нещо до утре сутрин. - Той задържа погледа си върху мен, сякаш осъзнавайки чак сега, че съм там. - И май вече съм го измислил! Защо да не представим най-новата ни студентка и да започнем сезона с гръм и трясък?

Не знаех как да реагирам. Мен ли имаше предвид? Бях прочела някъде за годишния университетски концерт в чест на полския пианист и политик Падеревски. Тази година щеше да свири известният чешки изпълнител Моравец - събитието беше в петък и смятах да отида. А сега на Уайли изведнъж му хрумна, че трябва аз да съм на сцената.

На Донъли и отне няколко секунди да реагира.

-   Сериозно ли говориш?

-   Ами да. Поне веднъж можем да рискуваме.

-   Нейт, това не е риск, а безотговорност. Теа е все още в първи курс, не е редно да и възлагаме солов концерт.

-   Може да е в първи курс, но е по-талантлива от всичките ни четвъртокурсници, взети заедно. Нали чу демото? И сама се увери в таланта и!

„Демото“ беше запис, приложен към молбата ми за кандидатстване и не се предполагаше да има друго предназначение. Бях репетирала за него месеци наред, а сега очакваха да се подготвя за една седмица. Нямаше начин. Солов концерт в Принстън. Невероятна възможност. Шанс, за който не смеех дори да мечтая. Но той можеше да се окаже и голям провал. Какво значение имаше колко талантлива изглеждам?

Дотук всичко се оказваше много по-трудно, отколкото очаквах. Дори съвършеният ми английски вече ми изневеряваше. Години наред бях учила граматически правила, идиоми и латински корени. Бях чела Шекспир в оригинал и оценките ми на приемния изпит бяха по-високи от средните за Принстън. Но да говориш чужд език на живо нямаше нищо общо с лингвистичните еквилибристики. Беше все едно да гледаш как шампиони играят тенис на маса, докато ти стоиш отстрани с уста, натъпкана с пинг-понг топчета.

-   Силвия, всички обичат младите таланти и ще има интерес, ще видиш - не се предаваше Уайли. - Колкото по-млад е изпълнителят, толкова по-добре. При това ако запазим славянския дух на вечерта, ще има по-малко върнати билети.

Тя кимна едва-едва. Сега и двамата се втренчиха в мен.

-   Обещах да ти осигуря изяви, нали? - И ето го пак с неговите шеги. - Малко подранихме, но нищо. Съгласна ли си?

Съгласна?! Изтръпнах от страх, но успях да кажа, че съм поласкана от предложението.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: