Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Сакъз Сардуня

Елиф Шафак

Сакъз Сардуня е умно и любопитно момиче, изпълнено с невероятни идеи.

Тя обаче има един проблем – мрази твърде необичайното си име, заради което редовно я тормозят в училище. Защо не е Роза, Виолета или Маргарита? Вместо това родителите й са я кръстили на мушкатото…

Тя е единствено дете и книгите са най-добрите й приятели. Винаги, когато се чувства разстроена, търси утеха в приказките. И така един ден открива в училищната библиотека магически глобус, който ще промени живота й.

  • Корица: Мека
  • Страници: 144
  • Тегло: 0.200 кг
  • Издадена: 19.03.2016 г
  • Издателство: Егмонт
  • Виж още от Елиф Шафак
 

Наличност: Да

9,90 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Биография и факти за автора

Елиф ШафакЕлиф Шафак е най-четената писателка на Турция, утвърден автор на 12 книги, сред които Любов”, „Копелето на Истанбул”, "Майстора на куполи", "Дворецът на бълхите", "Черно мляко", "Светецът на неизбежната лудост" и „Чест”. Четири години след издаването си в България „Любов” продължава да присъства в класациите за бестселъри.

Творбите на Елиф Шафак са предевени на над 40 езика, а нейни политически коментари са публикувани в престижни издания като New York Times, Financial Times, Guardian , Independent, Newsweek и списание Time. Пише на турски и на английски, живяла е на Запад и на Изток и определя себе си като номад, космополит, любител на суфизма, пацифист, жена и майка. 

Елиф Шафак е родена в Страсбург през 1971 година. Детството си прекарва в Истанбул, а ранните си тийнейджърски години в Мадрид, където майка ѝ е изпратена като дипломат към Турското посолство. След Испания двете живеят в Йордания и Германия. Обратно в Анкара, Елиф завършва „Международни отношения“ в Близкоизточния технически университет, а по-късно продължава с магистратура и докторантура по политически науки в САЩ. И до днес, наред със своите романи, най-популярната и обичана авторка в Турция пише за авторитетни международни периодични издания като The Guardian, Le Monde, Berliner Zeitung, The New York Times, Wall Street Journal и Time. 

Израствайки като дете на самотна майка в чужда страна, в годините, прекарани в Испания, Елиф превръща в свой най-добър приятел книгите. „Бях много самотно дете, отегчено от живота, необщително. Книгите ми разкриха един нов свят и никога не ме изоставиха“ – спомня си тя. Майка ѝ е човекът, който ѝ подарява първата тетрадка. Окуражава я да споделя мислите си на хартия, притеснена от затворения характер на дъщеря си и склонността ѝ да разговаря с въображаеми приятели. Вместо ежедневието си, Елиф започва да описва измислени случки, да съчинява хора, места и събития. И до днес посочва за свое най-голямо вдъхновение майка си – образована жена от турски произход, но с европейска култура, която отглежда детето си без съпруг. Затова неслучайно, когато избира своя псевдоним, Елиф пренебрегва фамилията на баща си, който изоставя семейството, когато тя е едва на една, и се спира на Шафак – името на своята майка, което в превод означава „разсъмване“. Така подписва и дебютната си книга Pinham, която получава наградата „Руми“ през 1998 година. След нея излизат: Sehrin Aynalan (1999); Mahrem (2000); Bit Palas (2002); The Saints of Incipient Insanities (2004); Med-Cezir (2005); The Bastard of Istanbul (2006), Siyah Sut (2007). 

Оприличавам книгите си на сгради с много врати и стаи. Всеки читател влиза в сградата през различна врата и прекарва времето си в различна стая, гледайки различен предмет... Милиони хора могат да четат едно и също произведение, но прочитът на всеки един от тях е уникален.“ 

Романът The Saints of Incipient Insanities е първият, който Елиф Шафак пише на английски. След това текстът е преведен и – вече на турски – още веднъж преработен от авторката. През последните осем години Елиф използва тази подход за всички свои книги. Трите романа, преведените до този момент на български език: „Любов“, „Копелето на Истанбул“ и „Чест“, са създадени именно по този начин. „Обичам да работя така, защото обичам да пътувам между два езика – разказва Елиф в интервю за програма „Хоризонт“ през 2011. – Това е трудна задача, но е много вдъхновяващо.“ 

Възприема „пътуването“ от един език към друг като духовно пътешествие, което ѝ помага да се отнася с по-голямо внимание към детайлите: „Представете си, че живеете в един и същи квартал 30 години. Идва момент, в който преставате да забелязвате детайлите, защото възприемате гледката за даденост... Когато в този квартал дойде външен човек, той или тя забелязва много нюанси, защото възприятията му са свежи. Не искам да загубя тази свежест на играта.“ Постига го, като се опитва да живее като номад. Дори днес, когато е омъжена и с две деца, тя продължава да странства на ум, а физически разпределя времето си между Истанбул и Лондон. 

„Ако искаш да унищожиш нещо в този живот (...), всичко, което трябва да направиш, е да го оградиш с дебели стени. То ще изсъхне отвътре.“ 

Подобно на нея, героите в книгите ѝ са номади – хора, които не се вместват в категории, прекрачват извън шаблоните, а историите ги улавят в момент на промяна – в мига, в който сменят страната си, търсят идентичността си или разбиват на парчета обичайното свое ежедневие. И са цветни, никога само черни или пък единствено бели: „Трябва да надмогнеш категориите за Добро и Зло. Хората са многопластови и не можеш да ги съдиш на групи и чрез асоциации.“ 

Самата Елиф е най-доброто доказателство. Макар в началото на кариерата си неминуемо да попада в стереотипа „жена писателка от Турция“, от която хората очакват да разказва „истории за мюсюлмански жени, за предпочитане, тъжни истории за тъжни мюсюлмански жени“, тя бързо доказва, че нито разказите, нито стилът и езикът ѝ могат да бъдат сковани от тесните рамки на клишетата. Историите на Елиф Шафак никога не са оградени със стени. Научила го е от баба си – суеверна и емоционална жена, която гледала на кафе и лекувала акнето на хората, като рисувала кръгове около розови тръни. И до днес авторката на „Любов“ вярва, че ако искаме да живеем истински, не трябва да се ограждаме с кръга на познатото и себеподобното, трябва да се стремим към другите, а книгите са начин да го постигнем. 

„Когато четем добър роман, оставяме малките си уютни апартаменти назад, излизаме сами в нощта и започваме да опознаваме хора, които никога преди не сме срещали... " 

Можете да откриете Елиф Шафак и във  Facebook и twitter

 

Елиф Шафак в TED 

Откъс от книгата

Момичето, което не обичаше името си

 

В един голям град, на една широка улица, на третия етаж в един много син блок, живееше едно момиченце. Не беше нито много високо, нито много ниско. През лятото косите му бяха почти руси, а през есента ставаха червеникавокестеняви. Може би беше малко слабичко, но не и мършаво. Лицето му беше кръгло, а очите - зеленикавокафяви. Умираше да чете книги, да слуша музика, да гледа филми, да рисува, да играе на топка, да скача на въже и да прави шоколадови курабийки. Играта, на която най-много обичаше да играе, когато бе само, беше да търси познати форми в облаците на небето. Понякога някой облак приличаше на огромен охлюв, а понякога - на жираф. Понякога ги оприличаваше на хамбургер, а друг път - на топящ се сладолед във вафлена кофичка.

А ето кои животни обичаше най-много: котките, кучетата, козите, конете и катеричките на линии. Никога в живота си не бе виждало катерички на линии, но въпреки това ги обичаше. На стената в стаята му имаше много снимки на тези катерички.

Още от малко момиченцето искаше да си има коте. Или кученце. Или пък козичка. Или конче. Но майка му, госпожа Хайал , всеки път казваше:

-    Никога! Космите на котките падат, ще получа някоя алергия. Кучето ще лае, козата ще блее, ще безпокоят съседите. А за коня нямаме място, чедо.

-    Но, мамо, аз искам да си храня животно!

-   Като отидем в зоологическата градина, ще ги храниш!

-   Там е забранено! Искам да си имаме наше животно у дома!

Най-накрая тази година бащата на момиченцето, господин Хасан, му подари две мънички водни костенурки: Нощ и Ден. То ги гледаше в сферичен стъклен аквариум, който стоеше на страничната  масичка. Но тъй като костенурките си приличаха като две капки вода, наистина бе невъзможно да разбере коя е Ден и коя - Нощ.

Тя беше любознателна. Прочете открай докрай енциклопедията на животните. От нея научи, че костенурките ядат червейчета. След един дъждовен ден, излезе навън, разкопа пръстта и събра много червейчета. Някои бяха къси, а други - дълги като макарони. Сложи ги в един буркан и ги донесе вкъщи.

-    Мамо, виж, събрах храна за Ден и Нощ!

Но щом госпожа Хайал ги видя, веднага избяга, пищейки от страх.

-    Ау, веднага да махнеш тези страшни същества от дома ми!

И тя никога вече не донесе червейчета вкъщи. На костенурките даваше само готова храна. А и за да им се втвърдят черупките, им даваше и калциеви таблетки. Защото, ако не бяха здрави, не можеха да се опазят. Кой знае, може би и хората бяха такива. Е, да, нямаха черупки, но трябваше да са силни срещу трудностите в живота.

Тя обичаше да спортува - поне колкото животните. Най-много обичаше баскетбол и волейбол. Интересуваше се и от футбол. Казваха, че футболът не е за момичетата, но в стаята си тя имаше албум, в който събираше картите на футболистите. Знаеше по-добре от много момчета в класа кой колко гола е вкарал и кой отбор колко победи има.

Любимите и плодове бяха ябълките, мандарините и дините; най-много харесваше лилавия и зеления цвят, а от сезоните предпочиташе зимата и пролетта. Сладкото, което най-много си хапваше, беше мляко с ориз на фурна, а от безалкохолните предпочиташе лимонадата. Тези неща обичаше още от детството си. Ала имаше нещо важно, което хич, ама хич не обичаше: своето име!!!

Не го харесваше. Даже малко се срамуваше. Ах, ако имаше друго име. Като на братовчедка и Бахар например... или като на дъщерите на бакалина с коси, сплетени на плитки, и с луничави бузи - Чидем, Синем и Дидем... или като на съученичките и Ада, Аслъ, Айшегюл, Бейза, Дефне, Ебру, Гамзе, Кю- бра, Мелтем, Йозлем, Пънар, Тууба или Зейнеп... Колко много имена имаше по света едно от друго по-хубави и лесни... А баща и и майка и, пренебрегвайки всичките тези имена, и бяха дали сегашното и име. Да имаше поне второ име. Но и това нямаше. Или поне прякор! Всички в училище си имаха прякор - някои закачливи, други смешни. Само тя нямаше. Защото името и бе толкова странно, че само по себе си звучеше като смешен прякор.

Веднъж, когато баща и четеше вестник след за-куска, една новина на последната страница привлече вниманието и. В текста се разказваше за странните имена, които известните певци и филмови звезди дават на децата си. Така научи, че на света има и други хора с необикновени имена като нейното - например Праскова, Ябълка, Смокиня, Славей, Океан, Син ангел, Шекерпаре ... Какво ли изпитваха те? Какво ли биха изпитали, като пораснат и станат господин Океан или госпожа Славей?

Но даже и тези имена не и се струваха толкова трудни като нейното. Защото тя се казваше Сакъз Сардуня.

-    Мамо, откъде ви хрумна това име? - бе попитала веднъж.

-    Име на цвете, чедо, виж колко е хубаво - бе отговорила майка и. - Като Върбинка, Азалия, Лале, Теменужка... Няма разлика.

-    На тия имена никой не се подиграва. Но на мен всички ми се смеят.

-    На теб така ти се струва. Защо да ти се смеят? Всички обичат цветята. Точка!

Когато искаше да сложи край на някой разговор, госпожа Хайал винаги казваше накрая „Точка!“. Тъй като Сакъз Сардуня знаеше това, само въздъхна. Понякога беше много трудно да обясниш нещо на възрастните.

Отвори енциклопедията и започна да чете. Наистина имаше растение, което се казваше сакъз сардуня. На латински звучеше още по-странно: Pelagronium peltatum. Цветовете му бяха бели, розови, жълти или червени. Родината му беше Южна Африка. Растеше в саксии и можеше да цъфти цяла година. Слагаше се по балконите и первазите на прозорците. Листата му имаха особен аромат, подобен на лимона. Заради миризмата мушичките и буболечките не се лепяха по тях.

Дълго беше гледала картинката. Впрочем растението и бе харесало. Беше хубаво, приятно. Ала това не беше я убедило. Ако баща и и майка и искаха да и дадат непременно име на цвете, защо не бяха я нарекли Роза или Жасмин?

Навсякъде в книгите, особено в комиксите, имаше много герои с какви ли не странни имена. Разбира се, и в анимационните филми. За тях това не беше проблем. И без това живееха в някакъв въображаем свят. Там никой не се отнасяше лошо към никого заради името му. феята Камбанка, Разбивачът Ралф, Цар Лъв или Големият лош вълк... В историите имаше толкова много герои с необикновени имена.

Сакъз Сардуня обаче нито беше героиня от роман, още по-малко въображаема. Тя беше обикновено момиче, което живееше в тих квартал на Истанбул. Децата в училище и се подиграваха заради името. Винаги когато учителката правеше проверка по списъка, горката Сакъз Сардуня потъваше вдън земя от срам.

-   Керем?

-   Тук съм, учителко!

-   Назлъ?

-   Тук съм, учителко!

-   Сакъз Сардуня?

Когато дойдеше нейният ред, целият клас се провикваше в един глас:

-   В САКСИЯТА!

В такива случаи на Сакъз Сардуня и се искаше да избяга навън почти разплакана. Тъй като беше послушно дете, тя, разбира се, не вършеше такива лоши неща. Само навеждаше глава и седеше мълчаливо на чина си.

Палавите момчета в класа бяха измислили и стихче за нея:

Вали дъждът, води се леят,

Сакъз Сардуня през стъклото гледа.

Реки преливат, лодките потъват,

Сардуня водата в саксията си пие.

Всеки път, когато валеше дъжд, те започваха да пеят тази песен. Какво можеше да направи Сакъз Сардуня? Слушаше безпомощно.

Понякога се разбираше добре с някой от съучениците си. Заедно излизаха в междучасието, заедно сядаха на масата за обяд, споделяха си тайни. Няколко дни минаваха чудесно. После обаче Сакъз Сардуня виждаше, че и новото и другарче се подиграва (или се подсмихва отстрани) на името и заедно с другите деца. Тогава много я заболяваше.

Истинският приятел не прави така. Не бива да се подиграва на другаря си само за да е като останалите. „Предпочитам да си играя сама, отколкото да имам приятели само наужким“, казваше Сакъз Сардуня. Беше самотна. Понякога и се струваше, че е сам-самичка на света.

Веднъж в една от книгите, които бе прочела, и направи впечатление следната мисъл: „Всеки на земята има свой двойник в космоса. Каквото прави човекът на Земята, същото прави и човекът на някоя друга планета. Например, ако плачеш, и двойникът ти там плаче; ако се смееш, и той се смее“.

Това я бе заинтересувало. Няколко нощи по ред беше наблюдавала небето. Знаеше, разбира се, че звездите са много далеч оттук. Ала все пак се бе надявала да види как едно момиченце обикаля там. Една извънземна Сакъз Сардуня, която прилича на нея, но със зелена като на гущер кожа, големи уши и очи, светещи като електрически крушки...

После обаче се бе отказала да мисли такива неща. Всъщност не вярваше, че има друго момиче като нея, та дори да е извънземно. Тя беше единствената Сакъз Сардуня в целия огромен космос.

Детето с най-странното име на Земята.

Което никак, ама никак не обичаше.

Съдържание

СЪДЪРЖАНИЕ:

 

Момичето, което не обичашеимето си ............. 5

Детски акъл      ...............................................14

На училище       ..............................................20

Тайната на къщата ..........................................30

Неочаквано пътуване  .....................................41

Едно смайвашр откритие .................................54

Посещение в градчето  ....................................63

Новите приятели ..............................................73

Силата на книгите ............................................83

Гората на избора ..............................................91

Земя .............................................................. 101

Вода ...............................................................110

Огън ...............................................................115

Въздух ...........................................................121

Тиктакането на часовника ...............................129

Завръщане у дома ......................................... 135

ТИ КОЕ ЦВЕТЕ СИ? .......................................142

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: