Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

С цвят на слънчогледи, с дъх на лято

Анита Тарасевич

Сборникът с разкази „С цвят на слънчогледи, с дъх на лято” е различен поглед към изчезващото, но и намиращо себе си село. С тъга, но и оптимистично, защото дори и сред камъните на разрухата, заради икономически и демографски кризи, то все още съществува и в него продължават да живеят истински хора, понякога странни, понякога неочаквани, понякога съвсем обикновени. Просто те съществуват.

 

Наличност: Да

9,99 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Сборникът с разкази „С цвят на слънчогледи, с дъх на лято” е различен поглед към изчезващото, но и намиращо себе си село. С тъга, но и оптимистично, защото дори и сред камъните на разрухата, заради икономически и демографски кризи, то все още съществува и в него продължават да живеят истински хора, понякога странни, понякога неочаквани, понякога съвсем обикновени. Просто те съществуват.

И най-хубавото е, че продължават да търсят доброто край себе си и да се опитват да опитомяват света. Може не винаги да бъдат разбрани, но това е тяхната малка хитрост. Може да са малко тъжни, може да са малко смешни, но важното е, че вървят по своя път през живота, който дори и днес успява да им предложи магически срещи, плашещи суеверия и изненадващи/вдъхновяващи открития.

Откъс от книгата

Всичко, заради което

Селцето е малко и слънчево. Изникнало е на равно и просторно място, цялото на показ. Нищо не закрива златните слънчогледови пространства след къщите чак до хоризонта.

Ниските дървета едва успяват да направят сянка в малките дворчета. Там, където не е имало грижа с години и не са били рязани, захлупват поддалите каменни огради и рушащите се къщи.

Запустение и забрава владеят тъмните и влажни сенки на тези дворове. Сякаш никой с години не се е връщал тук. По вратите личат останали парчета от некролози, мокрени от дъждовете, сушени от слънцето, късани от ветровете – може би и те се опитват да отлетят нанякъде, където и да било другаде, само да не останат тук. През счупени прозорци се виждат сиви парчета от пердета. Дограмите са изкривени, комините – паднали, покривите – накъдрени, на места – с липсващи керемиди; самите керемиди са изтънели като хартия, мазилката е изронена до камък или тухла. Тухлите са сиви – от влагата, която не може да изсъхне в сенките на израслите дървета. Или от сълзите на предците? Дворове на забравата.

Тук-там обаче между тези острови на запустението от двете страни на междуградския, също почти пуст, път се откроява и друго – дворове с бели, искрящи камъни на оградите, с подновена външна мазилка на къщите в искрящи цветове, с наскоро боядисани дограми и бели пердета. Комините гордо сочат към небето. Като че с вълшебната си пръчка магьосник случайно е посочил и е създал за един миг тези цветни островчета сред общата тъга като доказателство за способностите си. Сякаш като в компютърна игра някои от дворчетата вече са получили стопани, а други още търсят своите играчи. Или обратно – играта привършва и отказалите се да продължат, оставят запустение след себе си...

Дърветата и храстите тук са подстригани, дворовете – прекопани, пъчат се лехите с домати и краставици; но най-хубавото са цветята. Накачулени в саксии по стълбищата на къщите, по прозорците, по верандите, по оградата, по продължение на пътеката, под лозите, край чешмите; шарени, живи, завладяват с цветовете си въздуха. Мушката, сакъзчета, камшици, невени, хортензии, латинки, карамфили, рози, ружи, цинии, космос, парички, лилиуми, острите ножове на ирисите, калдъръмчета, подрязани чимшири, фунийки, петунии, гладиоли и още знайни и незнайни, най-различни, изсипани като от рог на изобилието цветя... Подредени като за изложба, уж тихи и смълчани като цялото селце, те сякаш крещят с ярките си багри.

Още нещо подсказва, че все още има живот тук, че цветята не са дело на неизвестен магьосник, а дворовете не са само мираж и оптическа измама за пътуващия през селото – пред някои от портите край междуградския път има сергии и на тях са сложени за продаване кратунки, боб, бял и жълт фасул, пъпеши, дини, лук, чесън, домати и краставици, тиквички, всичко, което нечии трудолюбиви ръце са отгледали в населените дворове. До някои от сергиите седят и клюмат в жегата възрастни жени, други сергии стърчат сами, но е явно, че и край тях в сенките на крайпътните дървета има човек.

Някои от минаващите коли спират – пътниците се интересуват за цените; след това мъж или жена ще слезе, ще купи нещо или колата просто ще отпраши по пътя.

Малка, зелена като жабче кола спира пред една от сергиите. Зад кормилото е млада жена. Държи в ръка листче, поглежда го, поглежда към табелката с номера на вратата на двора. После излиза колебливо, вдигнала над очите си големи слънчеви очила, мушнала листчето в джобчето на късия панталон. Разкършва крака, разтърсва коси.

До сергията няма никого, но в двора внезапно настъпва раздвижване, като че невидим бутон е дал старт на някакво действие и играта е започнала; през отворената желязна врата чевръсто излиза възрастна жена с побеляла коса, облечена в рокля с къси ръкави, с копчета отпред, и избеляла престилка на кръста; опитва се да подтичва бързо по очуканите плочки, клатушка се наляво-надясно върху изкривените си в коленете като буквата “о” крака.

– Добър ден. Кажи, чедо, какво искаш, влязох за малко на сянка, че гледай какво слънце е тук...уууух… Лято.

– Добър ден – казва момичето, което е огледало без особен интерес сергията, после погледът му се впива изпитателно в грапавото лице на жената.

– Кажи какво искаш – настоява жената, като плахо посочва продукцията си – доматите са съвсем пресни, сега ги откъснах. Бобът е хубав, лесно се вари, жълтият е без конци, толкова сладък – ще видиш. А пъпешите се топят, и чесънът, и лукът – всичко ни е чисто тук, от природата...

– А кратунките, по колко са? – момичето не поглежда към похвалената продукция. Очите му все така търсят нещо по лицето на жената.

– А, кратунките – разочарована е жената, – и те са хубави, вземи си, по три лева са малките, по четири – големите… – казва го почти като въпрос, сякаш не знае дали това е подходящата цена и просто налучква.

Момичето най-накрая откъсва очи от лицето, отправя поглед зад жената, към разноцветния двор.

– Много цветя имате – казва то с почуда. – И в другите дворове гледах – цветя, цветя... Прииска ми се да сляза и да видя... Много красиво, шарено...

– А, цветя! – казва жената, обръща се и тя към двора.

– Има, не е като да няма... Ела да видиш, ако искаш – и сочи навътре. – И цветя имам, ама не ги късам, не мога да ти дам.

И добавя по-меко:

– Но можеш да ги видиш, ела...

Жената тръгва към вратата, момичето я следва, вгледано в тази крива, клатушкаща се фигура. Влизат в двора през желязната порта. Жената я води напред по пътеката, чак до чешмата, при къщата, където под увисналата от гроздове лоза има пейка, скована някога от груби дъски.

Момичето се оглежда предпазливо.

Всяко цвете сякаш е само за себе си – красиво, с положена за него грижа, обичано и гледано. В саксиите, край пътеката, на верандата, на прозореца – няма цвете, което да е клюмнало, тъжно или увяхнало.

– Много е хубаво – казва момичето.

– Ох, момиче… – обляга се жената на каменната чешма. – Хубави са цветята, хубави… Ама нали виждаш – колко къщи са вече пусти в селото, не останаха хора... Ако имаше и толкова хора, колкото цветя...

– Какво е това? – пита момичето и сочи. – Мушкато, нали?

– Мушкато, мушкато – кима с глава жената, усмихната – всякакви цветове ги имам; и едноцветни, и шарени; те са днес моите дечица...

Момичето се намръщва – докоснала е болезнена тема, но жената е все така усмихната.

– Няма ги вече децата – обяснява жената, но без тъга, просто констатира. – Устроиха се далеч. Две деца имам, син и дъщеря, те по едно дете имат. Едната внучка вече трябва да е голяма, само като малка съм я виждала, да я видя, няма да я позная. А другата вече работи. С мъжа имат цветарски магазин, в София, ама на няколко години веднъж да дойде – уточнява без никаква емоция жената; нито гордост, нито тъга, нито упрек има в думите.

– Аха – кима отново момичето, отместило погледа си настрани.

– Ама аз си мисля – ето и тук има цветя, ела, бе чедо, върни се насам, да ви видя поне за малко... Е, не искат – клати пак глава жената. – По цяла година стоим с другите наборки тук сами. Кога ще дойде, дали ще дойде някой да ни види – не знаем. На никого май вече не трябваме – нито ние, нито къщите, нито селото... Мъжете умряха – уточнява отново без никаква емоция, без съжаление или тъга – и ние вече трябва да умираме.

– Е... – започва момичето, но не може да продължи. Гърлото му се е стегнало. То още гледа настрани и примигва, сякаш нещо е влязло в окото му.

– Това е… – продължава жената и разперва ръце.

– Ама не се даваме. Разменяме с жените семена, луковици, коренища, резници, сортове, цветя. Пазим саксийките, зимата в мазето – напролет пак навън. Нека да има цветя, нека са красиви дворовете, като дойдат децата, внуците – да кажат “то било много красиво тук”, да си спомнят пак за нас, да им хареса, да искат да идват пак, пък ако може – някой и да остане...

Гласът на жената заглъхва. Тя въздъхва и явно сама не си вярва.

– Затова не мога да ти набера цветя, не трябва да ги късам, те трябва да са тук, с мен, да чакаме заедно... Красиви са, нали, момиче? – иска да чуе още веднъж жената.

Момичето само кима. Чувства се смалено като цвете и затиснато от огромна тежест. Не може да я понесе, не може да стои тук повече.

– Искаш ли малко вода? – сеща се жената. – Много хубава вода имаме, студена, чиста, много от дълбоко идва, другаде няма такава вода.

Момичето пак кима, приближава до чешмата, пуска кранчето, полага ръка под струята, пие жадно, както че не е пило вода от цели векове. Пие дълго, след това с колебание напръсква и лицето си – не знае дали може да хаби така тази скъпоценност.

– Е, аз ще тръгвам – казва накрая.

Пристъпва неуверено. Жената и тя тръгва, клатушкайки се, след него.

На сергията момичето се спира, избира една кратунка, един пакет боб, пъпеш; плаща.

После жената предлага да помогне с нещата до колата – за тези два метра от сергията до колата. Момичето се опитва да отблъсне помощта, няма нужда от нея, младо е, здраво е, неудобно му е; но жената е настоятелна и момичето отстъпва. Затваря багажника, поглежда жената, тези черти, това лице, не знае какво да каже за довиждане.

– Е, ще тръгвам – промърморва накрая, – и пак ще минавам – обещава неуверено.

– Наблизо ли идваш, чедо? В селото ли? – пита жената с внезапна надежда в гласа. – На кого си?

– Не, не – бързо казва момичето. – Само минавам оттук.

– Минавай, идвай – разочарована е жената, но усмивката е като милувка. – Ще видиш колко ни са хубави тук и бобът, и пъпешът, и пак ще си купуваш, много са ни хубави, чедо...

Колата потегля бавно.

Жената не тръгва веднага към сергията, взира се към пътя.

Колата също не бърза, момичето се оглежда наляво, оглежда се надясно. Може би не знае какво да прави; може би няма сили да се откъсне и не е сигурно дали не трябва да се върне. Тези тъжни къщи, тези слънчеви къщи – дворовете на тъгата, но и дворовете на надеждата – твърде много очакване, на което не знае дали може да отговори. Усеща зад гърба си погледите през оградите – с непотърсена обич, с непоискана прошка,а при, как при листчето в джоба на панталона и въпросът не е ли това тук всичко, заради което си струва да те има...

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: