Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Роботите - втори том

Айзък Азимов

Поредицата “Роботите” е съставена от романи и разкази с главни герои позитронните роботи. Макар и почти съвършени човешки творения, те се подчиняват на Трите закона на роботиката, които не им позволяват да се обърнат срещу своите създатели. Общото във всички романи и разкази от цикъла е темата за морала в общуването между хората и роботите.

Този том съдържа „Роботите на Зората” и пълния цикъл разкази „Аз, Роботът”, който е оформен като интервю с най-добрата робопсихоложка, и разкрива необятността на моралните дилеми, пред които е изправен всеки ум – човешки или позитронен.

 

  • Корица: Мека
  • Страници: 656
  • Тегло: 0.850 кг
  • Издадена: 2012 г
  • Издателство: Бард
  • Виж още от Айзък Азимов
 

Наличност: Да

24,95 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Поредицата “Роботите” е съставена от романи и разкази с главни герои позитронните роботи. Макар и почти съвършени човешки творения, те се подчиняват на Трите закона на роботиката, които не им позволяват да се обърнат срещу своите създатели. Общото във всички романи и разкази от цикъла е темата за морала в общуването между хората и роботите.

В първите четири романа “Стоманените пещери”, “Голото слънце”, “Роботите на Зората” и “Роботите и Империята” детектив Илайджа Байли и неговият партньор Р. (робот) Данийл Оливо разследват конфликтите между космолитите – потомците на хората, заселили се на други планети – и обитателите на свръхнаселената Земя.

Този том съдържа „Роботите на Зората” и пълния цикъл разкази „Аз, Роботът”, който е оформен като интервю с най-добрата робопсихоложка, и разкрива необятността на моралните дилеми, пред които е изправен всеки ум – човешки или позитронен.

РОБОТИТЕ НА ЗОРАТА

След успеха в разследването на едно невъзможно убийство на загадъчната Солария детективът Илайджа Бейли се е сдобил с междузвездна слава и е решен на немислима дързост – да излезе под открито небе и да изведе земляните от техните стоманени пещери.

Но в идеалния космолитски свят, наречен Аврора, се случва нещо, с което единствено детектив Бейли може да се справи. Той трябва да разследва убийство на хуманоиден робот – сериозно престъпление в най-високоразвитото общество от Външните светове.

Тази поредна невъзможна задача отново ще срещне Бейли с верния Р. Данийл и ще го накара да открие, че в едно съвършено общество има твърде много несъвършенства.

АЗ, РОБОТЪТ

Аз, роботът“ връща читателя на Земята, във времето, когато са създадени първите позитронни роботи. Оформен като интервю със Сюзън Келвин, най-добрата робопсихоложка на всички времена, този сборник разкрива необятността на моралните дилеми, пред които е изправен всеки ум – човешки или позитронен. Подчиняващи се на Трите закона, роботите взаимодействат с хората в свят, движен не само от целесъобразността, но и от сили, неподвластни на логиката, като гнева, състраданието и любовта.

Откъс от книгата

Роби

– Деветдесет и осем… деветдесет и девет… сто!

Глория свали от очите си пълничката ръчица, с която ги закриваше, и постоя така за миг, бърчейки нос и примигвайки от слънцето. После, като се мъчеше да гледа едновременно във всички посоки, отстъпи дебнешком на няколко крачки от дървото, на което жумеше.

Проточи врат, за да разузнае какво е положението в храсталака вдясно, след това се отдалечи още няколко крачки от дървото, за да може да надникне в самата сърцевина на храсталака. Дълбоката тишина се нарушаваше само от непрестанното бръмчене на насекомите и от време на време – от чуруликането на някоя неуморна птичка, която не се плашеше от обедния зной.

Глория се нацупи.

– Ако не е в къщата, на! А милион пъти съм му казвала, че това не е честно.

Стиснала здраво устенца, сбърчила сърдито чело, тя закрачи решително към двуетажната къща от другата страна на автомобилната алея.

Когато чу зад себе си шумолене, последвано от отмерения тропот на металически нозе, беше вече късно. Тя се обърна светкавично и видя своя приятел, който, излязъл вече от скривалището си, се носеше победоносно към дървото.

Глория запищя от отчаяние.

– Чакай, Роби! Не е честно! Нали обеща, че няма да излизаш, докато не те намеря!

Със своите крачета тя, разбира се, не можеше да догони гигантските крачки на Роби. Но малко преди да стигне до дървото, Роби забави рязко ход и Глория с последно отчаяно усилие се стрелна запъхтяна покрай него и докосна заветния ствол.

Тържествуваща, тя се обърна към верния Роби и отплащайки се с черна неблагодарност за направената жертва, взе да му се присмива жестоко, че не можел да тича.

– Роби не може да тича! Роби не може да тича! – крещеше до пресилване тя с осемгодишното си гласче. – Винаги мога да го надбягам! Винаги мога да го надбягам! – повтаряше тя пронизително.

Роби, естествено, не отговаряше. Вместо това се престори, че иска да избяга от нея, я Глория хукна след него.

Но той така ловко се извърташе и изплъзваше, че тя се мяташе безпомощно ту на една, ту на друга страна и когато протегнеше ръце да го хване, те оставаха празни.

– Роби! Стой! – крещеше момиченцето, задъхвайки се от смях.

Но ето че в един миг той се обърна, грабна я и я завъртя около себе си: стори й се, че целият свят изведнъж се провали – някъде в синята бездна долу, към която протягаха жадно клони зелените дървета. След това Глория се озова отново на тревата. Беше се притиснала до крака на Роби и все още се държеше здраво за един от твърдите му метални пръсти.

След малко успя да си поеме дъх. Опита се напразно да оправи разрошените си коси, имитирайки несъзнателно движенията на майка си, и се извърна назад да види дали не си е скъсала роклята. После шляпна Роби по туловището.

– Лошо момче! Ще те напляскам.

Роби се сви и вдигна ръце, за да заварди лицето си, тъй че тя трябваше да добави:

– Не се бой, Роби, няма да те напляскам. Само че сега е мой ред да се крия, щото ти имаш по-дълги крака, а и обеща да не излизаш, докато не те намеря.

Роби кимна глава – малък паралелепипед със заоблени ъгли, съединен посредством начленено стъбло с туловището – подобен, но доста по-голям паралелепипед. Той се обърна послушно към дървото. Тънка метална пластинка се спусна над светещите му очи, а от вътрешната част на туловището му се разнесе равномерно звучно тик-так.

– Няма да поглеждаш… и няма да прескачаш числа, като броиш! – предупреди го Глория и хукна да се крие.

Секундите се отмерваха точно и на стотната клепачите на Роби се вдигнаха и червените му светещи очи огледаха поляната. Спряха за миг на късче пъстра басма, което се подаваше иззад един голям камък. Той направи няколко крачки към камъка, за да се увери, че зад него наистина се крие Глория. Тогава започна да пристъпва бавно към скривалището й, като гледаше да не се отклонява от правата между Глория и дървото. Когато Глория беше вече съвсем наяве и не можеше дори да си въобразява, че не я виждат, Роби протегна към нея ръка, а с другата се удари по крака, който иззвънтя. Глория се показа нацупена.

– Ти поглеждаше! – извика тя най-нахално. – И освен това ми омръзна да играем на криеница. Искам да ме поносиш.

Но обиден от това несправедливо обвинение, Роби седна внимателно на земята и отказа, въртейки тежко глава. Глория начаса смени тона и взе да го увещава нежно:

– Хайде, Роби. Знам, че не си поглеждал, казах го само на шега. Хайде да ме поносиш.

Но Роби не се поддаваше лесно на такива увещания. Забил поглед в небето, той пак завъртя глава – този път още по-изразително.

– Моля ти се. Роби, много те моля да ме поносиш. – Тя го прегърна през врата с розовите си ръчички и го стисна. После настроението й се промени изведнъж и тя отстъпи от Роби. – Ако не ме поносиш, ще плача.

И лицето й се изкриви, готово за плач.

Но коравосърдечният Роби не обърна никакво внимание на тази страшна опасност и завъртя глава трети път. Тогава Глория реши да пусне най-силния си коз.

– Ако не ме поносиш – разпали се тя, – няма да ти разказвам вече приказки, да си знаеш! Нито една!

Роби капитулира незабавно и безусловно пред този ултиматум. Той закима така усилено глава, че металният му врат зазвънтя. После вдигна внимателно момиченцето и го сложи на широките си плоски плещи.

Сълзите, с които Глория го заплашваше, се изпариха начаса и тя закрещя от радост. Металната кожа на Роби с постоянна температура от 21 градуса, поддържана от нагревателните елементи, беше толкова приятна на пипане. А какъв чуден звук издаваха гърдите му, по които тя удряше ритмично с пети.

– Ти си самолет, Роби, голям сребрист самолет. Само разпери ръце. Трябва да ги разпериш. Роби, иначе как ще станеш самолет?

Срещу такава логика нямаше какво да се възрази. Ръцете на Роби се превърнаха в криле, които пореха въздуха, а самият Роби стана сребрист самолет. Глория завъртя главата на робота и се наклони надясно. Той направи остър завой. Тя снабди самолета с мотор, който заработи: „Б-р-р-р“, а после и с оръжия: „Па-па-па-па, та-ка-та-ка-та-ка-та-ка“. Преследваха ги пирати и оръдията косяха преследвачите като трева.

– Още един падна… Още двама! – крещеше тя. После се разпореди важно: – По-бързо, момчета! Боеприпасите са на привършване!

Тя се прицелваше смело през рамо, а Роби се превърна в тъпонос космически кораб, който се носеше с максимално ускорение в пространството.

Прекоси поляната и стигна до високата трева на другия край, където спря така внезапно, че зачервената пилотка изпищя. После я остави на мекия зелен килим.

Задъхана, Глория възкликваше тихо, на пресекулки:

– Ох… ох… това се казва… самолет!

Роби я изчака да си поеме дъх, после я подръпна лекичко за щръкналия кичур коса.

– Искаш ли нещо? – попита Глория и облещи очи, уж че недоумява, но тази евтина хитрост не можа да измами огромната „гувернантка“. Роби я дръпна по-силно за косите.

– О, разбирам. Искаш приказка.

Роби закима.

– Коя!

Роби описа с пръст полукръг във въздуха.

Детето запротестира:

– Пак ли? Милион пъти съм ти разказвала за Пепеляшка. Как не ти омръзна? И тя е за малки деца.

Втори полукръг във въздуха.

– Добре тогава.

Глория се намести по-удобно, прехвърли през ум всички подробности на приказката (и собствените си разновидни добавки) и започна:

– Готов ли си? Така… Имало едно време едно красиво момиче, което се казвало Ела. То имало ужасно жестока мащеха и две много грозни и много жестоки доведени сестри…

Глория наближаваше най-интересното място на приказката – вече биеше полунощ и всичко отново се превръщаше в първоначалния си вид, а Роби слушаше напрегнато, с пламнали очи – и тъкмо тогава я прекъснаха.

– Глория!

Това беше раздразненият глас на жена, която вече бе извикала не един път и у която, ако се съди по нервния тон, безпокойството се превръщаше в истинска тревога.

– Мама ме вика – каза Глория, не особено доволна. – Я ме отнеси до къщи, Роби.

Роби се подчини с готовност, защото нещо му подсказваше, че е по-добре заповедите на госпожа Уестън да се изпълняват без никакво бавене. Бащата на Глория рядко биваше вкъщи денем освен в неделя – а днес беше неделя, – но когато се случеше вкъщи, личеше, че е благ човек, който разбира хората. Ала майката на Глория беше постоянен източник на безпокойство за Роби и все нещо го караше да стои по-далеч от нея.

Госпожа Уестън ги видя още щом се подадоха от високата трева и се прибра да ги изчака вътре.

– Пресипнах да викам, Глория – скара се тя. – Къде беше?

– Бях с Роби – отвърна Глория с треперещ глас. – Разказвах му „Пепеляшка“ и забравих, че е време за вечеря.

– А Роби не можа ли да се сети? – Тя сякаш едва сега си спомни за присъствието на робота и се обърна към него: – Свободен си, Роби. Сега тя не се нуждае от теб. И не идвай, докато не те повикам – добави грубо тя.

Роби тръгна към вратата, но се поколеба, като чу, че Глория надигна глас в негова защита:

– Чакай, мамо, нека остане. Не съм му доразказала приказката. Обещах да му разкажа „Пепеляшка“, а не съм свършила.

– Глория!

– Той ще стои кротко, честна дума, мамо, няма дори да усетиш, че е тук. Ще седне там на стола в ъгъла и няма да обели дума… искам да кажа, няма да прави нищо. Нали Роби?

В отговор Роби кимна с масивната си глава.

– Глория, ако не млъкнеш, няма да видиш Роби цяла седмица.

Детето наведе глава.

– Добре де. Но „Пепеляшка“ е любимата му приказка, а аз не успях да я довърша. Той толкова я обича.

Роботът си излезе с тъжни стъпки, а Глория преглътна сълзите си.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: