Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Рицарят на седемте кралства (Из света на "Песен за огън и лед")

Джордж Р. Р. Мартин

Джордж Мартин ни представя за първи път своя „странстващ рицар” без потекло сър Дънкан Високия и скуайъра му Ег в повестта „Странстващият рицар”, станала финалист за Световната награда за фентъзи. Двамата герои стават много популярни и се завръщат за нови приключения в „Заклетият меч”. В следващата изпълнена с живот и изключително занимателна повест „Тайнственият рицар” Мартин повежда Дънк и Ег към ново приключение, в което двамата участват в зловещ турнир, в който абсолютно нищо не е такова, каквото изглежда – включително и главните герои!

 

Наличност: Да

15,99 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Джордж Мартин ни представя за първи път своя „странстващ рицар” без потекло сър Дънкан Високия и скуайъра му Ег в повестта „Странстващият рицар”, станала финалист за Световната награда за фентъзи. Двамата герои стават много популярни и се завръщат за нови приключения в „Заклетият меч”. В следващата изпълнена с живот и изключително занимателна повест „Тайнственият рицар” Мартин повежда Дънк и Ег към ново приключение, в което двамата участват в зловещ турнир, в който абсолютно нищо не е такова, каквото изглежда – включително и главните герои!

Династията, основана от Егон и сестрите му, устояла близо триста години. Друг крал от рода на Таргариен, Дерон Втори, по-късно включил Дорн във владението и обединил цял Вестерос под един владетел. Направил го с брак, не със завоевание, тъй като последният от драконите умрял половин век преди това. Действието в „Странстващият рицар” се разиграва в последните дни от властването на Добрия крал Дерон, около сто години преди началото на първия от романите „Песен за огън и лед”, докато владението е в мир и династията Таргариен е на върха си. Разказва историята за първата среща между Дънк, скуайър на странстващ рицар, и Ег, момче, което е много повече, отколкото изглежда на пръв поглед, и за великия турнир на Ашфордски лъг. „Заклетият меч”, следващото сказание, подхваща историята им около година по-късно.

Биография и факти за автора

Джордж МартинДжордж Реймънд Ричард Мартин е американски писател на фентъзи и фантастика, сценарист и телевизионен продуцент. Той е най-известен със световните си бестселъри от поредицата епични фентъзи-романи „Песен за огън и лед“. Носител е на редица награди, сред които „Еми“, две награди „Небюла“ и шест награди „Хюго“. Мартин е посочен от списание „Тайм“ като една от 100-те най-влиятелни личности за 2011 г.

Джордж Мартин е роден през 1948 година в Ню Джърси и още от малък започва да пише истории за чудовища и да ги продава на съседските деца. По-късно става страстен почитател и колекционер на комикси и започва да пише фантастични сюжети за някои аматьорски издания. Първата му книга „Героят“ е издадена още през 1971 година от американското издателство “Galaxy”.
През 80-те години се мести в Калифорния, където участва като сценарист в сериала „Зоната на здрача“. Още е сценарист на филма „Последният защитник на Камелот“ (1986), който е създаден по едноименния разказ на Роджър Зелазни. Включва се в създаването и на продукции като сериала „Красавицата и звяра“ и „Входове“ на телевизия „ABC“.

Първият роман от сагата „Песен за огън и лед“ „Игра на тронове“ илиза през 1996 година. Поредицата продължава със „Сблъсък на крале“, „Вихър от мечове“, „Пир за врани“ и „Танц с дракони“, която беше издадена през 2011 година. 2016 година очаква шестата книга от поредицата, която ще носи името „Ветровете на зимата“. Междувременно биват издадени и други негови романи, сред които са „Смърт на светлината“, „Планетата на ветровете“ и „Бягащият ловец“, както и сборници с разкази като „Пясъчните крале“ и „Пътешествията на Тъф“. 

Откъс от книгата

Пролетните дъждове бяха размекнали пръстта, тъй че на Дънк не му беше трудно да изкопае гроба. Избра място на западния склон на нисък хълм, защото старецът винаги бе обичал да гледа залеза.

– Още ден си отиде – въздъхваше. – А кой знае какво ще ни донесе утрешния, а, Дънк?

Е, утрешният бе донесъл дъждове, които ги намокриха до костите, а по-следващия бе донесъл влажен напорист вятър, а този след него – студ. На четвъртия ден старецът бе твърде изнемощял за езда. И сега си бе отишъл. Само преди няколко дни беше пял, докато яздеха, старата песен за онзи, дето отишъл до Града на гларуса да види прекрасна девица, но вместо за Града на гларуса беше пял за Ашфорд. „Хайде към Ашфорд, да видим прекрасната девица, хей-хо, хей-хо“, помисли Дънк с тъга, докато копаеше.

Когато дупката стана достатъчно дълбока, вдигна на ръце тялото на стареца и го пренесе до нея. Беше дребен и слаб мъж. Без ризница, шлем и оръжеен колан като че ли не тежеше повече от чувал с шума. Дънк беше страхотно висок за възрастта си, тромаво рошаво момче с едър кокал, на шестнайсет или седемнайсет години (никой не беше сигурен колко точно), към седем стъпки на ръст и тепърва започваше да наедрява. Старецът често пъти беше хвалил силата му. Винаги беше щедър в похвалите си. Нищо друго нямаше да му даде.

Положи го на дъното на гроба и постоя над него. Във въздуха отново миришеше на дъжд и той знаеше, че трябва да запълни дупката, преди да е заваляло, но беше трудно да хвърли пръст над изнуреното старческо лице. „Трябваше някой септон да има тук, да каже няколко молитви над него, но той си има само мен“. Старецът бе научил Дънк на всичко, което знаеше за мечове, щитове и пики, но хич го нямаше в ученето на думи.

– Бих ви оставил меча, но ще ръждяса в земята – отрони най-сетне извинително младежът. – Боговете ще ви дадат нов, предполагам. Жалко, че умряхте, сир. – Помълча, разколебан какво още да каже. Не знаеше молитви, нито една от началото до края. Старецът не си падаше много по молитвите. – Бяхте истински рицар и никога не ме биехте, когато не заслужавам – промълви накрая. – Освен оня път в „Девичият вир“. Ратайчето на хана изяде пая на вдовицата тогаз, не бях аз, казах ви. Вече е все едно. Боговете да ви пазят, сир. – Изрита пръст в дупката и започна да я пълни усърдно, без да поглежда онова нещо на дъното. „Дълго живя – помисли Дънк. – Беше по-скоро към шейсетте, отколкото петдесетте, а колко мъже могат да кажат това?“ Поне беше доживял да види още една пролет.

Слънцето клонеше на заник, когато нахрани конете. Бяха три: неговият скопец с хлътналия гръб, кобилата на стареца и Гръм, бойният му кон, който се яхваше само в турнир и на битка. Големият кафяв жребец не беше толкова бърз или силен като някога, но все още имаше бистро око и пламенен дух и беше по-ценен от всичко, което Дънк вече притежаваше. „Ако продам Гръм и стария Кестен, със седлата и такъмите, ще взема достатъчно сребро за...“ Дънк се намръщи. Единственият живот, който познаваше, беше животът на странстващ рицар, пътуващ от замък на замък, наемащ се на служба при един или друг лорд, сражаващ се в техните битки и хранещ се в залите им, докато свърши войната, пък след това – отново по пътя. Имаше и турнири от време на време, макар и по-рядко, а знаеше, че някои странстващи рицари се отдаваха на разбойничество през гладните зими, но старецът никога не го беше правил.

„Бих могъл да намеря друг странстващ рицар, на който му трябва скуайър да се грижи за животните му и да му чисти ризницата. Или да ида в някой град, Ланиспорт или Кралски чертог, и да се включа в Градската стража. Или пък...“

Беше струпал нещата на стареца под един дъб. В платнената кесия имаше три сребърни елена, деветнайсет медни петака и един очукан гранат. Като с повечето странстващи рицари, най-голямата част от земното богатство на стареца бе вложено в конете и оръжията му. Дънк вече притежаваше плетена ризница, чиято ръжда бе стъргал хиляда пъти. Железен полушлем с широк предпазител на носа и щръбка на лявото слепоочие. Оръжее­н колан от напукана кафява щавена кожа и дълъг меч в ножница от дърво и кожа. Кама, бръснач и брус. Наколенници и предпазител за шията, осем стъпки дълга пика от ясен, увенчана с жесток железен връх, и дъбов щит с очукана метална рамка, с герба на сир Арлън от Пенитрий: крилат бокал, сребърен на кафяво поле.

Дънк погледна щита, надигна оръжейния колан и хвърли отново око на щита. Коланът бе направен за мършавите бедра на стареца. Изобщо нямаше да му стане, както и ризницата. Върза ножницата с едно конопено въже, стегна го на кръста си и извади дългия меч.

Лезвието беше право и тежко, добра, в замък кована стомана, меката кожа на ръкохватката увита около дърво, ефесът – гладко излъскан черен камък. Колкото и да беше прост, мечът добре прилягаше в дланта му и Дънк знаеше колко остър е, след като безброй нощи се беше трудил над него с бруса и мазния парцал, преди да легнат да спят. „Ляга в дланта ми толкова добре, колкото и в неговата – помисли си. – А на Ашфордски лъг има турнир“.

Блага стъпка имаше по-лек ход от стария Кестен, но Дънк все пак беше натъртен и уморен, когато зърна хана напред, висока сграда от кал и дърво край един поток. Топлата жълта светлина, сипеща се от прозорците, изглеждаше толкова подканяща, че не можеше да го подмине. „Имам три сребърника – каза си. – Достатъчно за толкова ядене и халби ейл, колкото смея да изпия“.

Докато се смъкваше от седлото, от потока излезе голо момче и почна да се бърше с грубо тъкано кафяво наметало.

– Ти ли си конярчето? – подвикна му Дънк. Момчето не изглеждаше на повече от осем-девет години, хилаво и с нездрав цвят на лицето, босите му крака бяха оцапани с кал до глезените. Косата обаче беше най-смахнатото нещо у него. Нямаше никаква коса. – Искам кобилата ми да се изтърка. И овес и за трите коня. Можеш ли да се погрижиш за тях?

Момчето го изгледа нагло.

– Що не? Стига да искам.

Дънк се намръщи.

– Тия не ми минават. Аз съм рицар, държа да го знаеш.

– Не приличаш на рицар.

– Всички рицари ли изглеждат еднакво?

– Не, но и на тебе не приличат. Вместо с колан си се препасал с въже.

– Докато държи ножницата, ми върши работа. Хайде, погрижи се за конете ми. Получаваш медник, ако се справиш добре, ако не – плесник по врата. – Не изчака да види как хлапето ще приеме това, а се обърна и се вмъкна през вратата.

Очакваше в този час ханът да е препълнен, но гостилницата се оказа почти празна. Младо лордче с мантия от фина дамаска бе задрямало на една маса и похъркваше тихо в локва разлято вино. Освен него нямаше никого. Дънк се заозърта колебливо, докато най-сетне от кухнята влезе едра ниска жена с бледо лице и рече:

– Сядай където ти хареса. Ейл ли ще искаш, или ядене?

– И двете.

Дънк седна до прозореца, по-надалече от спящия.

– Има печено агнешко със сос от билки и диви патици, синът ми ги застреля. Кое от двете ще искаш?

Не беше ял в хан от половин година, ако не и повече.

– И двете.

Жената се засмя.

– Е, достатъчно си голям и за двете. – Наля халба ейл и я донесе на масата му. – Ще искаш ли и стая за нощта?

– Не. – Нищо нямаше да му дойде по-добре от мек сламеник и покрив над главата, но трябваше да внимава с парите. И голата земя щеше да свърши работа. – Малко ядене, ейл и хващам за Ашфорд. Колко още има дотам?

– Един ден езда. Дръж на север, когато пътят се раздвои при изгорялата мелница. Момчето ми погрижи ли се за конете ти, или пак офейка нанякъде?

– Не, там е – отвърна Дънк. – Май нямаш клиентела.

– Половината градче замина да гледа турнира. И моите щяха да идат, ако ги бях пуснала. Ще получат този хан, като си отида, но на момчето му се ще повече да се перчи с войниците, а момичето все въздиша и се кикоти, щом някой рицар мине насам. Кълна се, не мога да проумея защо. Рицарите са досущ като другите мъже и не знам някой турнир да е променил цената на яйцата. – Изгледа Дънк с любопитство: мечът и щитът му й говореха едно, въженият колан и грубата туника – съвсем друго. – И ти ли си се запътил за турнира?

Той отпи от ейла, преди да отвърне. Ореховокафяв беше, и гъст на езика, точно както го обичаше.

– Аха. Смятам да съм шампион.

– Тъй ли? – рече много учтиво ханджийката.

В другия край на гостилницата лордчето вдигна глава от локвата вино. Лицето му имаше нездрав жълтеникав цвят под чорлавата песъчливокафява коса и руса четина, набола по брадичката. Потърка уста, примига към Дънк и каза:

– Сънувах те. – Посочи го с пръст и ръката му потрепери. – Стой настрана от мен, чуваш ли? Стой много настрана от мен.

Дънк го зяпна объркано.

– Милорд?

Ханджийката се наведе към него.

– Не му обръщай внимание, сир. Само пие и приказва за сънищата си. Ще ида да донеса яденето. – Разшава се и се върна в кухнята.

– Ядене? – Лордчето го изрече като мръсна дума. Вдигна се на крака и се олюля, с едната ръка на масата, за да не падне. – Ще ми призлее. – Предницата на туниката му беше почервеняла и спечена от стари петна вино. – Исках курва, но ни една не може да се намери тука. Всички са заминали за Ашфордски лъг. Милостиви богове, трябва ми вино! – Излезе залитайки от гостилницата и Дънк чу как се заизкачва по стъпалата, като си тананикаше нещо под нос.

„Тъжно същество. Но защо си помисли, че ме познава?“ Дънк се замисли над халбата ейл.

Агнешкото се оказа най-вкусното, което изобщо бе ял, а патицата беше още по-вкусна, сготвена с череши и лимони и съвсем не толкова мазна като повечето. Ханджийката донесе и грах в масло, и овесен хляб, още горещ от фурната. „Ей това значи да си рицар – каза си Дънк, докато осмукваше последното късче месо от кокала. – Добра храна и ейл на корем и никой, който да ме шамароса по врата“. Взе си втора халба ейл с яденето, трета да го полее и четвърта, защото нямаше кой да му каже, че не може, а когато приключи, плати на стопанката със сребърен елен и пак му върнаха цяла шепа медници.

Когато излезе навън, беше съвсем тъмно. Стомахът му беше пълен и кесията малко поолекнала, но се чувстваше добре, щом тръгна към конюшнята. Чу напред конско цвилене.

– Кротко, кротко – рече момчешки глас.

Дънк забърза намръщен.

Завари конярчето яхнало Гръм и облякло ризницата на стареца – тя беше по-дълга от него. Бе килнало шлема назад на голата си глава, за да не покрива очите му. Изглеждаше много решително и абсолютно нелепо. Дънк спря на прага на конюшнята и се засмя.

Момчето вдигна очи, изчерви се и скочи на земята.

– Милорд, не исках да...

– Крадец. – Постара се да го каже сериозно. – Смъквай тая броня и се радвай, че Гръм не те е ритнал в глупавата глава. Той е боен кон, не момчешко пони.

Момчето свали шлема, хвърли го на сламата и заяви дръзко:

– Мога да го яздя не по-зле от вас.

– Затваряй си устата, наглост няма да търпя. И ризницата, хайде, сваляй я. Какво си мислиш, че правиш?

– Как да ви го кажа със затворена уста? – Момчето се изсули от ризницата и я пусна да падне.

– Можеш да си я отвориш, за да отговориш – рече Дънк. – Сега вдигни ризницата, изтупай прахта и я върни там, откъдето си я взел. И шлема също. Нахрани ли конете, както ти казах? И изтърка ли Блага стъпка?

– Да. – Момчето изтръска сламата от ризницата. – Отивате в Ашфорд, нали? Вземете ме с вас, сир.

Ханджийката го беше предупредила за това.

– А какво ще каже майка ти?

– Майка ми ли? – Момчето сбръчка лице. – Майка ми е мъртва, нищо не може да каже.

Дънк се изненада. Не беше ли ханджийката майка му? Може би просто чиракуваше при нея. Главата му беше леко замаяна от ейла.

– Сирак ли си? – попита колебливо.

– А ти? – подхвърли момчето в отговор.

– Бях, някога – призна Дънк. „Докато старецът не ме прибра“.

– Ако ме вземеш с теб, мога да съм ти скуайър.

– Не ми трябва скуайър.

– На всеки рицар му трябва скуайър – каза момчето. – На тебе май ти трябва повече, отколкото на всеки друг.

Дънк вдигна заканително ръка.

– А на теб май ти трябва шамар по врата, както ми се струва. Напълни ми чувал с овес. Потеглям за Ашфорд... сам.

И да беше уплашено, момчето го прикри добре. Постоя предизвикателно, скръстило ръце, но точно когато Дънк вече се канеше да вдигне ръце от него, се обърна и тръгна да донесе овеса.

Дънк се успокои. „Жалко, че не мога да... но то ще живее по-добре тук в хана, по-добре, отколкото ако стане скуайър на странстващ рицар. Да го взема няма да е добрина“.

Само че още усещаше разочарованието на хлапака и щом се качи на Блага стъпка и взе повода на Гръм, реши, че един меден петак може да го ободри.

– Дръж, момче, за помощта.

Метна му монетата с усмивка, но конярчето не посегна да я улови – тя падна в пръстта между босите му стъпала и то я остави да лежи там.

„Ще я щипне веднага щом се отдалеча“, каза си Дънк. Обърна кобилата и излезе от хана, повел другите два коня. Дърветата бяха яркозелени на лунната светлина и небето беше безоб­лачно и осеяно със звезди. Но когато подкара надолу по пътя, усещаше погледа на конярчето в гърба си, унило и смълчано.

Когато Дънк дръпна юздите в края на широкия Ашфордски лъг, следобедните сенки вече се удължаваха. Три реда павилио­ни вече бяха вдигнати на тревистото поле. Някои бяха малки, други големи; някои четвъртити, други кръгли; някои от корабно платно, други от лен или коприна. Но всички бяха ярко оцветени, с дълги знамена, веещи се на централните пилони, по-ярки от поле с диви цветя, пищно червено и слънчево жълто, безброй оттенъци на зелено и синьо, черно, сиво и пурпур.

Старецът беше яздил с някои от тези рицари. Други Дънк знае­ше от истории, разправяни в гостилници и край лагерни огньове. Макар така и да не беше научил магията на писмото и четмото, старецът беше неумолим, станеше ли дума за ученето му на хералдика, и често го упражняваше, докато яздеха. Славеите бяха на лорд Карън от Блатата, толкова изкусен с лирата, колкото и с пиката. Коронованият елен беше на сир Лайънъл Баратеон, Смеещата се буря. Дънк различи ловеца на Тарли, пурпурната мълния на дома Дондарион, червената ябълка на Фосоуей. Ей там ревеше лъвът на Ланистър, златен на огненочервено поле, а там тъмнозелената морска костенурка на Естермонт плуваше през светлозелено поле. Кафявата палатка под червен жребец можеше да е само на сир Ото Бракън, наречен Звяра на Бракън, откакто бе убил лорд Куентин Блекууд преди три години на турнир край Кралски чертог. Дънк чу, че сир Ото ударил толкова здраво със затъпената дълга брадва, че разбил забралото на лорд Блекууд и лицето под него. Видя и няколко знамена на Блекуу­д, на западния край на лъга, колкото се може по-далече от сир Ото. Марбранд, Малистър, Каргил, Уестърлинг, Суан, Мълъндор, Хайтауър, Флорент, Фрей, Пенроуз, Стоукуорт, Дари, Парън, Уайлд. Като че ли всеки благороднически род на запад и юг беше пратил по някой и друг рицар на Ашфорд да види прекрасната девица и да влезе в дръзките двубои в нейна чест.

Но колкото и хубава гледка да бяха павилионите, Дънк знаеше, че там няма място за него. Протритото вълнено наметало щеше да е единственият му подслон тази нощ. Докато лордовете и великите рицари вечеряха с угоени петли и прасенца сукалчета, вечерята за Дънк щеше да е кораво и жилаво парче солено говеждо. Много добре знаеше, че ако вдигне бивака си на равното зелено поле, ще му се наложи да търпи мълчаливо презрение и открити подигравки. Някои навярно щяха да се държат добродушно с него, но по начин, който щеше да е още по-унизителен.

Един странстващ рицар трябваше да държи здраво на гордостта си. Без нея не беше нищо повече от наемен меч. „Трябва да си спечеля мястото сред тях. Ако се бия добре, някой лорд може да ме вземе в домакинството си. Тогава ще яздя в знатна компания и ще ям прясно месо всяка вечер в залата на замък, и ще вдигам своя си павилион на турнири. Но първо трябва да се справя добре“. С неохота обърна гръб на турнирното поле и поведе конете си през дърветата.

В окрайнините на просторната ливада, чак на половин миля от градчето и замъка, намери едно място, където завой на ручей бе оформил дълбок вир. По краищата му растеше гъста тръстика и голям бряст бе извисил зелената си корона над всичко. Пролетната трева беше зелена като рицарско знаме и мека на допир. „Това ще е павилионът ми – каза си Дънк. – Павилион с листат покрив, по-зелен и от знамената на Тиреловци и Естермонтовци“.

Най-напред бяха конете. Щом се погрижи за тях, се съблече и нагази във вира да отмие прахта от пътя.

– Един истински рицар е и набожен, и чист – казваше винаги старецът и държеше да се мият от глава до пети всеки път, щом луната се обърнеше, все едно дали миришеха на вкиснало, или не. След като вече бе рицар, Дънк се закле да прави същото.

Поседя гол под бряста, докато изсъхне – топлият пролетен въздух галеше приятно кожата му, – загледан в едно водно конче, прелитащо лениво между тръстиките. „Защо на водното конче някъде му викат драконова муха? – зачуди се младежът. – Та то изобщо не прилича на дракон“. Не че изобщо беше виждал дракон. Старецът беше виждал обаче. Дънк беше чул историята петдесетина пъти, как сир Арлън бил още малко момче, когато дядо му го взел до Кралски чертог и как видели последния дракон там, в годината преди да умре. Бил зелен и женски, малък и закърнял, със спаружени криле. Нито едно от яйцата й не се било излюпило.

– Според някои крал Егон я отровил – разправяше старецът. – Третият Егон ще да е бил, не бащата на крал Дерон, а тоя, дето го наричат Драконова гибел или Егон Нещастния. Страх го било от дракони, щото видял как звярът на чичо му изял собствената му майка. Летата станаха по-къси, откак последния­т дракон умря, а зимите по-дълги и по-жестоки.

Щом слънцето се смъкна под върховете на дърветата, захладня. Дънк усети, че кожата му настръхва, изтупа туниката и бричовете си в ствола на бряста да махне прахта колкото може, и ги навлече отново. На заранта щеше да потърси старшия на игрите и да запише името си, но тази нощ трябваше да се погрижи за други неща, ако се надяваше да участва.

И без да гледа отражението си във водата, знаеше, че не прилича много на рицар, тъй че окачи щита на сир Арлън на гърба си, за да се вижда гербът. Върза конете, остави ги да скубят гъстата зелена трева под бряста и се отправи пешком към полето на турнира.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: