Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Пътуващо представление с вампир

Ричард Леймън

Денят е като всеки друг в горещия август на 1963 година. Сънливото градче Грандвил предлага малко вълнения за трима тийнейджъри с авантюристичен дух и много свободно време. С изключение на плакатите. Те са се появили внезапно по улиците, a за Дуайт, Ръсти и Слим посланието им е неустоимо – пристигнало е удивителното Пътуващо представление с вампир!

Не че ще е лесно да го посетят – шоуто е само за пълнолетни. Освен това започва в полунощ, далеч след вечерния им час, пък и нямат пари за билети.

Ала пред тях е целият ден и те са решени на всичко да зърнат ослепителната Валерия, рекламирана като единствения известен вампир в плен...

Какво толкова би могло да се обърка?

 

Наличност: Да

19,90 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Откъс от книгата

Първа глава

През лятото, когато бях шестнайсетгодишен, в града пристигна Пътуващото представление с вампир.

Първо чух за него от двамата си най-добри приятели, Ръсти и Слим.

Истинското име на Ръсти беше Ръсел и той, кажи-речи, го мразеше.

Истинското име на Слим беше Франсис. Принудена беше да търпи родителите си и учителите да я наричат така, но не го приемаше от съученици и приятели. Казваше:

– Франсис е името на говорещото муле.

Щом я попитаха как иска да бъде наричана, отговорът ѝ до голяма степен зависеше от книгата, която четеше в момента.

Отговаряше: „Нанси“, „Холмс“, „Скаут“, „Зок“ или пък „Фийби“. През цялото минало лято настояваше да ѝ викат Дагни.

Сега беше Слим. При такова име реших, че може да е започнала да чете уестърни. Не попитах обаче.

Между другото, аз се казвам Дуайт. Наречен съм на главнокомандващия на съюзническите сили в Европа. Бил е избран за президент чак след като вече съм бил роден и кръстен.

Та така, беше гореща августовска сутрин, имаше още цял месец до началото на учебната година, а аз косях моравата пред къщата ни с механична косачка от онези, които се бутат. Сигурно бяхме единственото семейство в Грандвил, което нямаше моторна косачка. Не че не можехме да си позволим такава. Татко беше шеф на полицията в града, а мама преподаваше английски в гимназията. Така че имахме пари за моторна косачка, а дори и за самоходна, но липсваше мотивация.

Особено при татко. Много преди да бъдат въведени термини като „шумово замърсяване“, той правеше всичко по силите си да предотврати една или друга „нетърпима гюрултия“.

Освен това той беше противник на всякакви пособия, които биха могли да улеснят живота на мен или двамата ми братя. Искаше да се трудим усилено, да се потим и да страдаме. Беше преживял Голямата депресия и Втората световна война, та всичко по отношение на страданието му беше известно. Според него на младите им било прекалено лесно в наши дни.

Ето защо се стараеше да ни затруднява както може.

Точно по тази причина бях навън, бутах косачката и се потях, когато дойдоха Ръсти и Слим.

Беше една от онези сиви сутрини, в които слънцето едва се процежда през облаците, можеш да познаеш по миризмата, че скоро ще завали, и ти се иска това да се случи час по-скоро, защото е адски горещо и задушно.

Бях свалил тениската си. Щом зърнах Ръсти и Слим да се приближават, изведнъж ме обзе леко неудобство по този повод. Беше малко странно, предвид колко голяма част от времето си прекарвахме по бански. Прииска ми се да изтичам, да я дръпна от парапета на верандата и да я облека. Вместо това останах на мястото си, както си бях, само по джинси и гуменки.

– Здравейте, хора – подвикнах.

– Горе главата и всичко друго, нали? – рече вместо поздрав

Ръсти. Думите му, естествено, имаха сексуален подтекст. Падаше си по простотии.

– Да речем – отвърнах.

– Тежък труд ли полагаш, или ти е тежко да се трудиш?

Двамата със Слим сбърчихме носове.

После Слим огледа голото ми потно тяло и заяви:

– Прекалено горещо е за косене.

– Кажи го на баща ми.

– Дай го тук.

– На работа е.

– Има късмет, че не мога да го докопам.

Всички се усмихнахме, тъй като беше ясно, че се шегува. Тя харесваше баща ми – всъщност много харесваше и двамата ми родители, при все че не си падаше особено по братята ми.

– Е, колко време ще ти отнеме да довършиш двора? – попита Ръсти.

– Мога да прекъсна за малко. Просто трябва да съм готов, преди татко да се е прибрал от работа.

– Ела с нас – предложи Слим.

Кимнах бързо и изтичах през тревата. У дома нямаше никой: татко беше на работа, мама беше предприела седмичния си поход до магазина за плодове и зеленчуци, а братята ми (единият ерген, а другият женен) вече не живееха вкъщи.

Изкачих се по стъпалата на верандата и извиках през рамо:

– Веднага се връщам.

Грабнах тениската от парапета, шмугнах се бързо в къщата и хукнах нагоре към стаята си.

Избърсах потта от лицето и гърдите си с тениската. След това застанах пред огледалото и взех гребен. Заради татко носех къса подстрижка. „Няма да допусна мой син да заприлича на момиче.“ Не ми беше позволено да имам и дълги бакембарди. „Не давам мой син да се размотава пред хората като някой бандит.“ Благодарение на него косата ми беше толкова къса, че почти не беше нужно да я реша. Сега обаче беше разрошена и слепнала от потта, така че я сресах – уверих се, че пътят е прав като бръснач и направих лека чупка на перчема.

После грабнах портфейла си от скрина, мушнах го в задния джоб на джинсите и забърсах риза с къси ръкави от закачалка в гардероба. Облякох я и тръгнах бързо надолу по стълбите.

Ръсти и Слим ме чакаха на верандата.

Закопчах си копчетата и отворих мрежестата врата.

– Къде отиваме? – попитах.

– Ще видиш – отвърна Слим.

Хлопнах вратата и последвах приятелите си надолу по стъпалата на верандата.

Ръсти беше облечен в стара риза и сини джинси. Горе-долу всички се обличахме така, когато не трябваше да ходим на училище или на църква. Почти не можеше да бъде видян наш връстник, облечен с къси панталони. Късите панталони бяха за малките деца, дъртите пръдльовци и момичетата.

Слим носеше къси панталони. Бяха от отрязани сини джинси, толкова изтъркани, че бяха почти бели, оръфаният край на плата се полюшваше като ресни около бедрата ѝ.

Беше облечена и с бяла тениска. Тя беше голяма, стоеше ѝ свободно, не беше пъхната в панталонките, така че прикриваше дупето ѝ. През тънката материя прозираше горнището на белия ѝ бански костюм. Беше доста оскъден модел от онези, които се връзват на гърба и на тила. Носеше го вместо сутиен, което определено беше практично.

През по-голямата част на лятото всички носехме бански костюми вместо бельо. Никога не знаеш дали няма да се озовеш на градския басейн или край реката... или пък да бъдеш застигнат от порой.

Онази сутрин бях облякъл банските си гащета под джинсите. Бяха подгизнали от пот заради косенето на моравата и се триеха в задника ми, докато вървях по улицата с Ръсти и Слим.

– Е, каква е програмата? – попитах след известно време.

Слим ме погледна с вдигнати вежди.

– Първа точка вече е отметната.

– А? – учудих се.

– Освободихме те от оковите на потисничеството.

– Не може да косиш двора в ден като този – обясни Ръсти.

– Е, благодаря, че ми върнахте свободата.

– Моля, нямай грижа – отвърна благосклонно Ръсти.

– Удоволствието е за нас – добави Слим и ме потупа по гърба.

Беше само приятелско потупване, но ме накара да се усетя болезнено самотен. Често имах подобно чувство през онова лято, когато Слим беше наоколо. Дори невинаги беше провокирано от докосване. Понякога беше достатъчно само да я погледна, за да ми стане някак особено на душата.

Но тези мисли ги пазех за себе си.

– Втора точка – продължи Слим – е да видим какво става на Полето на Джанкс.

Усетих как по гърба ми плъзнаха леки тръпки.

– Уплаши ли се? – попита Ръсти.

– О, да. Уу, треперя.

Всъщност това си беше самата истина, но не до такава степен, та да си проличи. Поне така се надявах.

– Не е задължително да ходим там – каза Слим.

– Аз отивам – отсече Ръсти. – Ако на вас не ви стиска, ще ида сам.

– Кое му е интересното на Полето на Джанкс? – попитах.

– Това – отвърна Ръсти.

Тримата вървяхме редом, като Слим беше в средата, но Ръсти ни заобиколи отзад и застана до мен. Извади лист хартия от задния джоб на джинсите си. Започна да го разгръща и поясни:

– Има такива из целия град.

От начина, по който държеше хартията пред мен, ми стана ясно, че не бива да я докосвам. Приличаше на плакат или листовка, но мърдаше прекалено много, че да го прочета. Ето защо спрях на място. Всички спряхме.

Слим се приближи, за да може и тя да види листа. Четирите ъгъла бяха откъснати. Очевидно Ръсти беше дръпнал обявата от стена или някое дърво.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: