Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Пътища в нощта

Гайто Газданов

Лирическият герой на романа „Пътища в нощта”, шофьор на такси, ни води по нощните булеварди и глухи улички на Париж от 30-те години на миналото столетие, из лабиринтите на спомените си, по кръстовищата на множество чужди съдби.

Едновременно свидетел, участник и разказвач, той рисува сложния и противоречив образ на града, превърнал се по силата на различни исторически събития в своего рода нов Вавилон.

 

Наличност: Да

12,99 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Лирическият герой на романа „Пътища в нощта”, шофьор на такси, ни води по нощните булеварди и глухи улички на Париж от 30-те години на миналото столетие, из лабиринтите на спомените си, по кръстовищата на множество чужди съдби.

Едновременно свидетел, участник и разказвач, той рисува сложния и противоречив образ на града, превърнал се по силата на различни исторически събития в своего рода нов Вавилон.

През очите му на наблюдател, привидно отстранен, а всъщност дълбоко съпреживяващ, пред читателя се разкрива цяла галерия персонажи от всякакви националности, но главно от руското емигрантство и от почти апокалиптично зловещия и фантастичен свят на парижкото дъно – проститутки, бездомници, сутеньори, „бивши хора” с объркан живот, странни или комични, отблъскващи или будещи съжаление.

И всички те безкрайно самотни в своите обсесии, екзистенциални търсения, вътрешна разпокъсаност или тотална резигнация.

Биография и факти за автора

Гайто Газданов (1903—1971) напуска Русия с първата емигрантска вълна, предизвикана от Октомврийската революция и Гражданската война.

След няколкогодишно странстване, свързващо го за кратко и с България, той се установява във Франция, където още с първите си разкази и романи се утвърждава като ярък и самобитен писател.

Оценена високо в своето време, прозата на Газданов е е преоткрита в края на ХХ век и донася на своя автор макар закъсняла, но напълно заслужена слава, като му отрежда място сред най-значимите представители на руската литература.

Откъс от книгата

В онези времена аз имах съвсем приблизителна представа за Париж и видът на този град нощем неизменно ме смайваше като декор на величествен и почти безмълвен спектакъл – дългите линии на уличните лампи по чезнещите булеварди, техните мъртви отблясъци върху неподвижната повърхност на канала „Сен Мартен“, едва чутото шумолене на листата на кестените, сините искри на релсите на метрото там, където то минава над улиците, а не под земята.

Сега, когато познавам Париж по-добре, отколкото всеки друг град в родината, трябва силно да се напрегна, за да видя отново този негов почти изчезнал, почти изгубен облик. Но затова пък видът на неговите предградия си остана същият и аз не познавам нищо по-унило и по-болезненопечално от работническите предградия на Париж, където сякаш в самия въздух се стеле вековна безизходна нищета, където са живели и починали цели поколения хора, чийто живот в своята прозаична безутешност не може да бъде сравнен с нищо, може би само с околностите на булевард „Севастопол“, където столетия наред мирише на гнило и всяка къща е просмукана от това непоносимо зловоние.

Моето постоянно любопитство ме теглеше към такива места и аз неведнъж съм обикалял всички тези квартали на Париж, в които живее тази ужасна беднотия и това човешко падение; минавах по тясна средновековна уличка, свързваща булевард „Севастопол“ с улица „Сен Мартен“, където денем под стъклената стреха на сиромашки хотел светеше лампа и на прага стоеше проститутка с мораво лице и с протрита кожена наметка около шията; ходил съм на площад „Мобер“, където се събираха клошари, търсещи фасове, и скитници от целия град, които току почесваха некъпаните си тела, виждащи се през умопомрачително мръсни ризи; ходил съм около Mенилмонтан, Белвил, Порт дьо Клинянкур и сърцето ми се е свивало от мъка и отвращение.

Но никога нямаше да науча много от онова, което зная, и половината от което е достатъчно да отрови завинаги няколко човешки живота, ако не се бе случило да стана шофьор на такси. Дотогава обаче бях работник, после студент, после чиновник, после се занимавах с преподаване на руски и френски език и едва след като ми стана ясна абсолютната неприложимост на тези занимания, се явих на изпит по ориентиране в града и управление на автомобил, взех го и получих необходимите документи.

Работата във фабриката се оказа невъзможна за мен не защото беше особено изтощителна; аз бях съвсем здрав и почти не познавах физическата умора, особено след стажа си в Сен Дени. Но не можех да издържа да бъда постоянно прикован в работилницата, чувствах се като в затвор и искрено недоумявах как може хората цял живот, десетки години, да живеят при такива условия.

Наистина това е било предшествано най-често от цели поколения предци, които винаги са се занимавали с физически труд, и никога не забелязах нито един работник да протестира срещу непоносимото съществование, цялото им недоволство най-често се свеждаше до това, че смятаха труда си за недостатъчно платен, но против принципа на този труд никога не въставаха, подобна мисъл никога не им минаваше през ума.

По онова време още не знаех, че различните хора, които ми се случваше да срещам, са разделени от почти непреодолими разстояния и макар да живеят в един град и една страна и да говорят на почти еднакви езици, те са толкова далеч един от друг, колкото ескимосът и австралиецът. Спомням си, че по никакъв начин не можех да обясня на своите колеги, че ще постъпя в университет, те не можеха да разберат това.

„Е какво ще учиш?“ – Аз отговарях, подробно изреждах предметите, които ме интересуваха. –„Нали знаеш, че това е трудно, трябва да знаеш много особени думи“ – казваха. После един от тях най-сетне отсече, че е невъзможно: за да се постъпи в университет, трябва да се завърши средно учебно заведение, лицей, в който могат да се учат само богати хора. Казах им, че имам необходимия документ. Те недоверчиво клатеха глави, а една работничка ме посъветва да зарежа тия никому ненужни неща, казваше, че това не е за нас, работниците, и ме убеждаваше да не рискувам, а да си остана тук, където според нея след десетина години мога да стана майстор или началник на група работници. „Десет години! – казах аз. – Ами че аз десет пъти ще умра дотогава.“ – „Ще свършиш зле“ – каза ми тя накрая.

Въпреки че бях напълно чужд на тези мои другари – фрезисти, оксиженисти, шлосери, аз бях в прекрасни отношения с тях и в чисто човешки смисъл те бяха във всеки случай не по-лоши, а често дори по-добри, отколкото представителите на другите професии, с които ми се налагаше да се сблъсквам, и във всеки случай – по-честни. Смайваше ме, не можеше да не ми импонира веселото мъжество, с което живееха.

Знаех, че онова, което ми се струваше каторжническо лишаване от свобода, за тях беше нормално състояние, в техните очи светът беше устроен по по-друг начин, отколкото в моите; и съответно всички техни реакции към него бяха променени, както се случва с третото или четвъртото поколение дресирани животни и както, разбира се, щеше да се случи и с мен, ако бях останал да работя във фабриката петнайсет или двайсет години.

Но независимо как се обясняваха веселието, присмехулството и безгрижието им, сами по себе си тези качества бяха толкова хубави, че аз не можех да не се поддам на своеобразната им привлекателност. За да не привличам постоянното внимание на съседите си, се стараех да замазвам както мога рязката разлика, която съществуваше  между нас и която неволно подчертаваше абсурдността, неуместността на моето положение във фабриката, и след известно време се научих да разбирам и да употребявам техния жаргон и да се обличам като тях.

Но с това, че на външен вид започнах да приличам напълно на работник, си навлякох презрителното недоволство на един от моите съседи – висок мъж с черна брада, който идваше в работилницата със син цивилен костюм с университетска значка. Беше руснак, завършил юридически факултет в Прага. Костюмът му лъщеше и беше невероятно неподходящ, в брадата му винаги се забождаха железни стружки, както и в сплъстената му коса. Лицето му беше слабо, скулесто, с големи очи, изобщо приличаше на един от портретите на Достоевски, който между другото беше любимият му автор. Работниците и особено работничките се гавреха с него, разваляха бормашината му, закачаха на гърба му хартиени опашки, казваха, че го вика началникът на работилницата, който и хабер си нямаше.

Той не знаеше добре френски и не разбираше много неща от подигравките на колегите си. Но към всичко това се отнасяше с абсолютно стоическо презрение и само понякога по очите му личеше колко му е тежко. Беше ми жал за него, няколко пъти се намесвах и обяснявах, че е срамно да се гавриш с човек, който не е в състояние да ти отговори. Но след известно време те с детска жестокост започваха пак да го тормозят.

По време на подобни разправии той стоеше встрани, мълчеше и само очите му – поначало твърде изразителни – следяха всеки от нас. С мен никога не разговаряше. Но веднъж се приближи и ме попита наистина ли съм руснак и като се увери, каза:

– А не ви ли е срам?

– От какво трябва да се срамувам? – попитах недоумяващо.

И той ми обясни, че моят позор – точно така се изрази: позор – се състои в това, че по никакъв начин не мога да бъда отличен от работниците.

– Вие се обличате като тях, носите същите шалове, същото таке, с една дума, имате същия хулигански и пролетарски вид.

– Извинете – казах аз, – но нали е по-добре човек да има работни дрехи и да се преоблича, отколкото да ходи с неподходящ костюм, който може би веднага ще го отличи от другите работници, но това е единственото му достойнство, ето вече половин година сте с един и същи костюм и той, меко казано, е успял доста да се замърси. А струва ми се, че мръсното облекло е недостатък.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: