Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Пътища на метафизиката: Кант и Хайдегер

Валентин Канавров

Монографията Пътища на метафизиката. Кант и Хайдегер е последната книга от трилогията на проф. дфн Валентин Канавров за критическата метафизика. В първите две книги - Критическата метафизика на Кант. Опит за виртуалистки трансцендентализъм (2003) и Критически онтологеми на духовността (2006) - се теоретизира концептът виртуалистки трансцендентализъм и се разгръща неговата философско-историческа интерпретация. Зад тази наглед тежка терминология се крие философското фундаментализиране на чистото мислене и разкриването на неговата светоустройствена дейност.

 

Наличност: Да

22,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Монографията Пътища на метафизиката. Кант и Хайдегер е последната книга от трилогията на проф. дфн Валентин Канавров за критическата метафизика. В първите две книги - Критическата метафизика на Кант. Опит за виртуалистки трансцендентализъм (2003) и Критически онтологеми на духовността (2006) - се теоретизира концептът виртуалистки трансцендентализъм и се разгръща неговата философско-историческа интерпретация. Зад тази наглед тежка терминология се крие философското фундаментализиране на чистото мислене и разкриването на неговата светоустройствена дейност.

В монографията се сравняват двете основополагащи философски идеи: познавателната и битийната чрез едни от най-великите им представители в Европейската философия – Кант и Хайдегер. Битийното философстване е по-дълбинно, но Хайдегер не успява да проясни неговата истина, загърбва съществуващото и потъва в мълчанието на невъзмутимостта. В лицето на Кант рационалното философстване дефинира чистия произход на познанието и нравствения императив, постига обхвата на природните закони и моралната възвишеност, но неизбежно залита към силата на властта. Между тези две идеи убийствено стърчи оброчището на непостижимото човеколюбие на Ницше.

Виртуалисткият трансцендентализъм търси чрез съзидателното мислене схематизиращи пътища към плуралистичната онтология, която като рефлектирана екзистенция свидетелства за обожението на човека. Иновативният концепт на проф. Канавров поема ролята на Ейдотея през портала на опрените във върховете си пирамиди на априори и апостериори, като „тайната” не е в конкретен текст, мъдра мисъл, грабваща сентенция, добре прикрит символ или отиващ зад изображението знак, а в чистата дейностна форма на мисленето и пътя, който тя съграждащо прокарва към смисъла на екзистентността.

Откъс от книгата

ГЛАВА ПЪРВА

ПОЗНАВАТЕЛНИЯТ ПЪТ.

КАНТ

 

Европейската философия възниква в Древна Гърция ex nihilo. Това на пръв поглед парадоксално и донякъде абсурдно твърдение има смисъл и валидност само ако в сравнение с митотворчеството и религиозността философията се схваща като принципно ново формално и съдържателно устройване на света и рефлексивно себевъзприемане на човека. Тя безспорно е такова ново устройване и такова ново себевъзприемане. Разбира се, от една екстензивна позиция или от някоя друга гледна точка, напр. социална, културална, антропологична, лингвистична и пр. биха могли да се отчетат редица директни заемки, общи идеи, приемствености, наслоения, близки и сродни настроености между философията, от една страна, и митопоетиката и религиозността, от друга. Едни и същи (или почти едни и същи) са напр. митопоетичният език и езикът на досократиците. Едни и същи (или почти едни и същи) са древногръцките богове преди да възникне философията и доста векове след нейната поява. Очевидно философията наследява и инкорпорира значителен културен „материал“, като в нея намират нов живот множество елементи и белези на митопоетичния и религиозния свят.

Ала има една принципна, генерална и съществена новост, която идва откъм спецификата на философията, като след нейната поява нищо вече не е същото или поне променя мястото и ролята си в есенциалната и феноменалната йерархия, придобивайки нов смисъл и ново значение. Философията се ражда като logos, като чисто мислене, което има космично конститутивна, т.е. онто-логична – значи всеобщо валидна светоустройствена в порядъка на самото мислене – способност, функция и дейност. Логосът не е обикновеното всекидневно човешко познание на неща, случки и ситуации, а неговата чиста форма, която задава априорността на познанието, като същевременно е сила и динамика, т.е. субстратно генерираща активност per se. Той поражда теоретичното и научното познание, които изразяват глобалната екзистенциална валидност на истината. Точно откъм човека и точно като априоризирана и генерализирана негова способност логосът, както отбелязва Аристотел в За душата, е „формата на предмета“, формата на човешките познавания, същността на преживявания организиран свят. Логосът е този, който еманципира човека в божествено устроения свят и по този начин утвърждава екзистенциалния приоритет на свободата, истината и активността. Той генерира самосъзнанието, което в индивидуален, групов и национален план се превръща в основната субстанциална мощ, която не само задава, а и нормативира, организира и регулира човешкото общежитие.

Днес едва ли можем да си представим по друг начин подредбата на нашия живот освен чрез познанието, респ. чрез мисленето. Трудно е даже да се помисли, че мисленето не е такъв битиен съзидател и законодател за човека и „неговия“ свят, че може да бъде изпреварено, подминато или заобиколено при нашето целенасочено и планомерно вписване в световостта, респ. в нейното изграждане. Но отпочването именно на този начин на живот на човека в активното му отнасяне към света, когато последният не просто се отразява или възприема по някакъв начин, вкл. прагматично, научно и пр., а когато самото мислене се утвърждава като водещо и градивно екзистенциално начало, е несъмнена революция. „Но въпреки че логосът е всеобщ, повечето хора живеят, като че ли притежават една особена сила на мислене“ – казва смятаният за негов първопроводник Хераклит. Ето защо важният и труден относно раждането на философията въпрос за генезата на логоса може да бъде решен контраиндуктивно по формулата ex nihilo. Логосът е продукт на една имаща реални, непосредствени, системни и всеобхватни онтологически проекции метафизична интуиция. По-важни в случая са не характерът и механизмите на неговото раждане – липсват, така да се каже, явните му родители (тезата за божествения му произход днес се приема и защитава само в някои религиозни дискурси), – а характерът и механизмите на превръщането му в основен светогледен източник и творец на Европейската цивилизация.

Зараждането на Европейската философия като логосна философия слага началото на познавателния проект в качеството му на фундаментално принципиране на конститутивността (по-конкретно: битийната градивност) на мисленето (по-общо: познанието) по отношение на системната онтология като истинен, всеобщ и достатъчен възглед за съществуващото изобщо. По свои правила – впрочем изразяващи процесуалността, методичността, истинността, свободата, необходимостта и достатъчността на познанието – логосът транс-формира онтоса отвъд собствената му изконност и типика, отвъд характерната му, различна от познавателната differentia specifica, за да го направи с-роден на човека, а оттам насетне познат, под-реден, близък и свой. Да го у-строи като дом на човека.

Този проект може да бъде последователно проследен в Античността, Средновековието, Ренесанса и Новото време. Във всяка от тези исторически разграничени и сравнително различни епохи логосът се изгражда и разпростира постепенно и неотклонно като систематична метафизика на познанието на базата и по силата на принципа за тъждеството на мислене и битие. Една от най-точните и синтетични формулировки на този принцип е изказана от Спиноза в знаменитата седма теорема от втората част на Етика: „Редът и връзката на идеите е същата, както и редът и връзката на нещата“.1

Метафизиката на познанието е адекватният базисен топос на логосното философстване. Нейната характеро-логия обикновено се схваща превратно и погрешно, защото първосигнално метафизиката се разбира като актуално наличие на чисто битие, изначално съществуване на изконни същности, съществуващо като цяло (така смята Хайдегер), отвъдно (отвъд човешкия свят) живеене, Божествено битие, извънземен свят, надфеноменален космос и др.под. Те обаче нямат логосен характер. Нещо повече, те дори нямат и няма как да имат философски характер, поне в измеренията на познавателно (по-точно: откъм мисленето) заченатата Европейска философия. Още от своето зараждане тя уверено тръгва и по-нататък успешно върви по пътя на логоса, на конститутивно априоризираното чисто мислене, на дейностно метафизираната чиста форма на познанието, на основата и с помощта на които човек търси същността на битието и устройващото (пре)подреждане на света.

Метафизиката на познанието е различна от битийната метафизика, обикновено представяна като фундаментална систематична онтология. Наставката „логия“ е твърде смущаваща в случая, защото предизвиква въпроса: битийни ли са матрицата и спецификата на онтологията, след като тя е логос, т.е. чиста форма на мисленето и, казано по-неангажиращо, познавателно занимание, респ. познавателен интер-esse на човека. Наставката „логия“ поражда проблем с водещото битийно начало в онтологията, тъй като не само граматически, а и семантически тя се свързва с предикативни, т.е. с групово задаващи и определящи функции, имащи теоретичен и научен характер. Въпреки тази амбивалентност и дори известна противоречивост по отношение на приоритета, фундаменталната онтология в същността Ј на битийна метафизика има своето отредено от историята на европейската духовност място, но (!) само и единствено в релация с познанието, респ. мисленето. Защото философията е работеща мъдрост и значи е на първо място активен интелект, действен познаващ дух, глобално познание, чисто продуктивно мислене.

Пътищата на чистото мислене не са тъмни, неясни, непребродни. Не са неведоми и незнайни. Не са нечовешки. Не са без изход. Не са без възможна последваща реализация (о-съществяване) в съществуващото и живота. Те са пътища от идеално към предметно мислене, от надиндивидуално към индивидуално мислене, от априорно към емпирично мислене, от чисто към феноменално мислене, от философско към житейско мислене. А оттам насетне – към изграждане на (човешки) свят. Това са пътищата на Европейската философия от Хераклит, Платон, Аристотел и Плотин през Блажени Августин, Роджър Бейкън, Алберт Велики, св. Тома, Уилям от Окам и Николай Кузански до Декарт, Спиноза, Лайбниц, Волф, Ал. Баумгартен, Фихте, Шелинг, Хегел и мн.др. велики мислители на Стария континент. Стар, но не физически, материално или природно, стар, но не по битие, не по космически, тектонични или др.под. причини, а по мъдростта на своето всеобщо и генеративно чисто мислене, по силата на своето градящо познание, по величието на своята духовност.

Най-значимият представител на метафизиката на познанието безспорно е Кант. В тази констатация има по-малко патетика и повече меланхолия, защото очевидно след върха идва дългият път надолу, който ние по някакъв начин сме обречени да следваме. Но преди да поемем по него, нека се задържим на този Олимп на логосния Европейски проект, за да можем да се насладим на просторната възхитителна гледка, която се открива оттам, а същевременно да се радваме колкото на човешкия възход, толкова на проницателността и съзидателността на човешкото мислене, успяло да метафизира чистата си форма като фундаментален логос, да експлицира неговата действена сила и по този начин по човешки образ и подобие да устрои сигурността и удобствата на собствения си дом като подредена и уютна онтология. Хуманизъм, доброта, красота, ценности, справедливост, вяра и пр. – едва ли те могат да имат по-дълбок, по-надежден, по-пълноводен и по-чист извор от логоса.

На 11 май 1781 г., буквално няколко дни след излизането на Критика на чистия разум, писана в продължение на повече от 10 години, Кант лапидарно формулира в писмо до приятеля си Маркус Херц замисъла на своя критико-метафизичен познавателен проект: „Този вид изследване ще остане винаги труден, тъй като съдържа метафизиката на метафизиката“.

Кант решава по оригинален и мащабен начин двата най-трудни проблема на логосната философия, свързани с метафизирането на чистата форма на познанието и нейното динамично отнасяне и реално функциониране в света на опита (който е преди всичко материален и феноменален). Той преодолява теоретичната постулативност, респ. догматизма на принципа за тъждеството на мислене и битие и на основаващата се на този принцип класическа рационалистическа парадигмалност.

Първо, Кант определя априорната чистота на всеобщите форми на мисленето в топоса на идеалното. Затова всяка метафизика на познанието и всяка философия, фундирана от подобен тип метафизика, са дефинитивен идеализъм! Прочутата Кантова критика на идеализма е всъщност критика на догматичността и постулативността на теоретичното философстване, което леко-мислено елиминира независимостта на опита и утвърждава непосредствената онтологична стойност на чистите форми на разсъдъка. На второ място, той поставя по нов начин въпроса за релационирането на чистите форми на мисленето към равнището на явяващото се материално (опита). Кант разработва тяхното познавателно трансцендентализиране като прехождане на чистата форма на познанието от „сферата“ на априорното към „сферата“ на апостериорното. Идеята за трансценденталното няма нищо общо с познатите от средновековната философия трансценденталии, които по идеално-битиен начин интерпретират поставения от Аристотел и по-късно заострен от Порфирий, Марий Викторин, Боеций и схоластите проблем за спецификата на абстрактното (общо) съществуване. Кант иновативно разбира трансценденталното като априорно и формално зададена познавателна синтеза, която събира ведно категориалните определености на чистото мислене с фактически явяващите се дадености на опита.

Изцяло в креативния дух на Просвещението Кант нарича методологическото единяване на априорния и трансценденталния концепти критическа философия. Тя представлява определен тип идеализъм, теоретично заложен в парадигмата на метафизиката на познанието. Критицизмът се развива като строг рефлексивен познавателен път на Европейската метафизика. Той се мултиплицира от множество философи в редица повече или по-малко консервативно, респ. неконсервативно изградени спрямо Кантовия оригинал философеми. Критицизмът изглежда парадоксален и тъмен за семплото, уж реалистично виждане на света, защото познавателната и логическата чистота на формата на мисленето, както и механизмите на неговото онтологизиращо разгръщане са недостъпни за резониращото световъзприемане. Мнозина смятат днес метафизиката за теоретично изчерпана, научно догматична, житейски анахронична и социално тоталитарна. Тяхната „критика“ е философски некритична. Съвършено друг е въпросът за критическото развитие на критицизма като познавателна метафизика, която е същностен елемент на Европейската философска традиция.

I. 1. МЕТАМЕТАФИЗИЧЕСКАТА КРИТИКА НА КАНТ

Философското съзряване на Кант е свързано с глобалното концептуално и методологическо разминаване и противопоставяне между класическия рационализъм и класическия емпиризъм. В лицето на Декарт, Спиноза, Лайбниц, Волф, Ал. Баумгартен, Мартин Кнутцен и мн.др., от една страна, и Лок, Бъркли, Хюм, Крузий и мн.др., от друга, тези две основни парадигми на философията от епохата на Новото време преминават в началните години от научното развитие на Кант зенита на своя теоретичен възход и попадат в етап на парциални разработки, екстремни интерпретации, хипертрофирани обобщения, необосновани методологии, локални схватки, компилативни обосновки, хетерогенни преливания, еклектични компромиси. Те престават да бъдат хоризонти, топоси, типики и методологии на философска евристика и се превръщат в сковаваща и възпираща философското развитие догматична ограниченост.

Кант изпитва мощното влияние на Лайбниц, Волф и Ал. Баумгартен, които доминират „университетската“ философия в Прусия (техният последовател М. Кнутцен е професорът, от когото по време на следването и в началото на академичната си кариера в кьонигсбергския университет „Албертина“ той е най-силно впечатлен), но същевременно респектира антирационалистическите критики, идеи и систематизации на Хюм и Крузий. В множество съчинения – по-късно обобщено назовани от неговите ученици, последователи и коментатори „предкритически“, респ. „докритически“ – Кант усилено търси собствено място във философията на границата между рационализма и емпиризма, без категорично да се самоопределя и неотклонно да защитава едното или другото направление.

Сред заварените от Кант академични авторитети, определящи облика на философията в Германия, Кристиан Волф е мислителят, който по уникален, станал по-късно образец за немския не само изследователски, а и житейски педантизъм и систематичност, начин свързва социалните и политическите въжделения на просвещенска Германия с теоретичните реализации на европейската логосна философия в нейния характерен рационалистически модус. В многобройни съчинения, писани отначало (1710–1725) на немски език, а след това (1725–1754) допълнително разгърнати и многократно разширени на латински език Волф излага собствена дисциплинарна концепция, чийто концептуален фокус е онтологията: Ontologia seu Philosophia prima est scientia entis in genere. Според него онтологията е metaphysica generalis, като самата метафизика е scientia princeps. Волф изгражда метафизически типизирана и онтологически принципирана философска система, която се превръща в прототип на философема, в класически модел на (немското) систематично философстване, заредено с последователност, подреденост, обстоятелственост, обхватност, космизъм, методизъм, класификативност, категориалност, практицизъм, морализъм, религиозност и пр. Този модел, изпълнен скрупульозно и педантично до най-дребни подробности (В. Винделбанд квалифицира тази страна на Волфовата философия като „смешна микрология“), се налага в глобално битийно измерение като субстанциален дух на Просвещението в Европа.

Кант цени високо систематизма и методизма на Волфовия начин на философстване. В предговора към второто издание на Критика на чистия разум той апелира: „да следваме строгия метод на прочутия Волф, най-големия измежду всички догматични философи, който пръв даде примера (и с този пример стана създателят на незагасналия и досег дух на задълбоченост в Германия) как чрез правилно усвояване на принципите, ясно определяне на понятията, изпитана строгост на доказателствата, отбягване на смели скокове в изводите може да се поеме сигурният път на науката; който беше тъкмо затова и най-вече годен да постави в това положение една такава наука като метафизиката“. Отвъд патетиката на признанието и уважението има още един неоспорим момент на приемственост между Волф и Кант, който непременно трябва да се отбележи. Волф е първият значим немски философ, който не просто (малко след Томазий) философства на немски език, а систематично разработва философския немски език. Той има неоспорим принос за преосмислянето на латинизираната европейска философия на родния му език (и на този фон за кристализирането на универсалната философска херменевтика в рамките на неговата школа). В специално изследване Юлиус Бауман подрежда Волфовите понятия, които са използвани от Кант, и показва тяхното лингвистично, терминологично, общофилософско и донякъде конкретно смислово припокриване.

Александър Баумгартен е ученик на Волф. През 1739 г. издава на латински език компендиум Метафизика, който се превръща в основен наръчник за университетски лекции. В продължение на почти 40 години Кант чете курсове по метафизика в университета в Кьонигсберг, като, следвайки тогавашната традиция да се използва някакъв отправен справочник, избира за такъв именно съчинението на Ал. Баумгартен.

Баумгартеновата Метафизика е един от последните пълноценни и завършени проекти на класическия рационализъм. В (някак символично, сугестивно и като че ли даже по волята на предустановената хармония квантитативно предопределени) 1000 стегнати, ясни и систематично детайлизирани параграфа Ал. Баумгартен концентрира Волфовата метафизика, копирайки нейния аналитичен метод педантично да се извеждат a priori от разума всички положения, да се доказват силогистично и да се приемат за философски истини само аподиктично получените познания.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: