Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Пътешественици

Вяра Тимчева

• Първото ви голямо пътуване?
• Кои страни ви впечатлиха най-много и с какво?
• Най-интересното приключение по време на пътуване?
• А най-страшното?
• Най-комичното приключение, което ви се е случило на път?
• Най-неразумното, което сте правили при пътуване?
• Най-интересните хора, с които сте се запознали в пътешествията си?
• Какви пречки сте срещали?
• Трябва ли е човек да е богат, за да пътува?
• Кое е пътуването, за което мечтаете?

 

Наличност: Да

29,90 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Откъс от книгата

Първото голямо пътуване

Светът е книга и който не пътува, прочита само една страница от него.
Свети Августин

 

Маргарита Тимчева

Първото ни пътуване зад граница беше в далечната 1976 г. С късмет и връзки взехме разрешение от съществуващия тогава „Туринг клуб“ и потеглихме заедно с едно приятелско семейство. Преди това ни извикаха в милицията и ни предупредиха да внимаваме, че може да ни „вербуват чужди елементи“, затова трябва да не говорим с непознати, да не се доверяваме на никого и да не забравяме, че близките ни остават тук.

Предупреждението ми се стори глупаво, защото в социалистическа България всичко беше прекрасно! Нали бяхме учили как чужденците завиждат на нашите домати, чушки, ябълки, на морските ни курорти, на това, че нямаме безработица и просяци като при тях, че не изчезват деца, както това се случва другаде... Харесвах си странатa, моя град, пък и оставях малката си дъщеричка, така че още преди да тръгнем, се молех да пътуваме безпрепятствено с москвича, да видим как „страдат“ хората и бързо, бързо да се върнем у дома.

Тръгнах с противоречиви чувства – от една страна, желание да угодя на моя мъж, който много обича да пътува, а от друга – изпитвах страх дали няма да ни вербуват и никога повече да не видя детето си.

Нищо подобно не се случи.

Докато пътувахме през Румъния, пред колата ни изскачаха само деца и кокошки. Първите просеха, а вторите просто се разхождаха по магистралата. Стопаните се криеха зад храстите и ако някой чужденец сгазеше с колата си кокошка, му излизаше солено – румънецът крещеше като че го колят, слагаше убитото животно в специално подготвена кошница и го оплакваше, докато „прегрешилият“ не му дадеше пари. Едва тогава пускаха чужденеца да продължи по пътя си, а местният оставаше предоволен – хем с кокошка за готвене, хем с пари за хляб и бира.

Карахме бавно, защото не знаехме какво ще изскочи пред нас. Гледаш – път свободен, а изведнъж пред колата я деца с протегнати ръчички, я кокошки и петли, я полицай, който – ако му подадеш каквото и да било, забравя, че те е спрял. Чувствах се доволна, че не живея в Румъния, че наистина съм се родила в най-прекрасната страна – спокойна, вървяща към комунизма.

И така – бавно, но славно, минахме румънската граница и спряхме най-сетне в Унгария. След 24 часа непрекъснато пътуване бяхме капнали от умора. Навън вече се бе стъмнило. Намерихме си едно кротко селце недалеч от границата, мъжете бързо опънаха палатките и легнахме, умрели за сън. Спали сме непробудно почти до обед. Събудих се с чувството, че ще си направим кафе, ще хапнем нещо и ще продължим. Да, ама не! Излизам от палатката, оглеждам се – навсякъде около нас кръстове! Разбирам с ужас, че сме преспали в селското гробище. Добре че духовете не са се разсърдили; а може би са видeли, че не сме лоши хора и са ни пазили цяла нощ. Е, отпи ми се кафе. Събудих другите, за секунди прибрахме палатките и се изнесохме на другия край на селото – там ядохме, пихме тъй желаното кафе и си разказвахме случки за призраци и вампири, които в гробището не бих изслушала без страх и ужас. Но вече бяхме в безопасност, стомасите ни – пълни, и продължихме с усещането, че животът е пред нас и че по-хубава страна от България няма по света.

Мнението ни се промени едва след това, когато посетихме Унгария, Чехия, ГДР и Полша. Прибрах се обаче с радост и доволна, че видях толкова различни неща, но съм си у дома при дъщеричката (която, макар и само на 11 месеца, беше снабдена с поличка, дънки и обувки от ГДР).

След това пътешествие си мислех, че никога повече няма да поискам да тръгна пак така – да спим на палатка, да ядем консерви и да пием вода, която чужди хора ни наливаха по дворовете с неохота (никъде нямаха чешми по градовете като при нас). Наистина магазините им бяха пълни, но ние се задоволявахме с боб консерви, сарми и пастет, които бяха вкусни, но вярвах, че никога повече няма да ми се приядат...

Наистина го мислех... поне до следващото лято – приятели, рушвети, отново взехме разрешение и потеглихме към неизвестното!

 

Зиад бен Юсеф

Първото ми излизане в чужбина бе през 1984 г. в Германия. Бях на четиринайсет.

Аз съм тунизиец, потомък на цивилизация на търговия и търговци. При нас на пазара цените никога не се изписват. Когато един продавач ви поиска дадена сума, тя никога не е реалната и вие трябва да направите гримаса и да му кажете: „В никакъв случай, това е прекалено скъпо.“

И тогава започва пазарлъкът!

Но аз не съм много по това. Виж, майка ми наистина я бива, способна е да свали дадена цена наполовина само за две минути. Аз обаче понякога дори се срамувах от тази ѝ дарба.

За Германия заминах на културен обмен – сам, без родителите си. С парите, с които разполагах, бях решил да си купя дрехи. Към края на пътуването ми обаче не ми бяха останали почти никакви финанси. Влязох в един немски супермаркет и там от пръв поглед се влюбих в едни дънки. На етикета пишеше цената им, но аз разполагах само с около една четвърт от сумата. Все пак ги взех и отидох на касата. Касиерът ми повтори цената на немски... И тогава аз му хвърлих един от най-чаровните си погледи, нали се сещаш – поглед, който казва: „Хайде, пич, моля те, направи един жест за мен!“ У нас, в Тунис, на пазара, такъв поглед често дава чудодейни резултати. Но германецът нямаше вид като да ме е разбрал.

В продължение на около минута двамата се гледахме мълчаливо...

После той изведнъж взе дънките, набута ги в един плик и ми ги връчи! Дори не взе парите, които му подавах. Предполагам, че ги е платил от собствения си джоб. Беше истински сценичен обрат, на такава развръзка не се и бях надявал! Спомням си отлично тази случка, макар оттогава да са изминали повече от двайсет и пет години.

 

Жан-Пиер Поле

Беше през 1959 г. в Алжир по време на войната. Всички мъже, навършили двайсет години, трябваше да заминат на военна служба за 28 месеца. Някои търсеха връзки, за да не ги пратят на най-опасните места. Освобождаваха и онези, които имаха деца. Мнозина дори бързаха да имат бебета само и само да не отидат там. Но аз нито деца имах, нито познавах някой генерал, така че ме разпределиха в Алжир.

 

Ася Велева

Родителите ми и брат ми живееха от една година в Алжир, а мен – осемгодишна – ме бяха оставили в България при баба ми да изкарам първи клас в родината, за да се науча да чета и пиша на български.

Заминах за Алжир през 1982 г. със самолет от София за Оран с прекачване в Атина. Пътувах с чичо Марин, близък на нашите, когото аз въобще не познавах – горкият, помня, че му повърнах в краката. Нещо не ми беше понесла храната в първия полет, а понеже бях срамежлива, не му казах, че ми е лошо. По време на втория полет храната беше по-хубава – пилешко със зеленчуци, много апетитно ухаеше. Но кой знае защо, чичо Марин бе на мнение, че е по-добре да не ям от нея.

В Гърция, където сменихме самолета, за пръв път видях забулени жени. Бях много озадачена. Бяха едни такива белички и пухкави... Помня, че попитах защо са ги маскирали като пуканки.

Спомням си, че пътувах с голям куфар и ученическа чанта вместо ръчен багаж. В куфара носех няколко луканки, но баба ми знаеше, че тези артикули не са добре дошли в арабските страни, затова много умело ги беше замаскирала между пуловерите и чорапите. Митничарите нищо не заподозряха. Така за наша радост успяхме да внесем три-четири подкови домашен суджук в арабския свят.

Ученическата ми чанта пък беше пълна с дискове за шмиргели – баща ми искаше да ги подарява на арабските си партньори. Представете си хлапе на осем годинки как стои на летището с ученическа чанта... пълна с дискове за шмиргели! Бях превита надве от тежестта.

Бяхме заминали в чужбина с идеята да спестим пари. Вкъщи ни приучваха на дисциплина, купувахме само най-необходимото, финансите бяха под строг контрол.

Помня, че месото на пазара беше много скъпо, затова понякога мъжете организираха лов на диви прасета в близката планина. Ловът беше комбиниран – арабско-европейска съвместна инициатива, като всеки намираше в нея интерес. Алжирците имаха пушки и стреляха за спорт и удоволствие – за тях прасетата бяха напаст, от която искаха да се отърват. Европейците пък ходеха да събират безплатно месо. Те нямаха пушки и ролята им беше да подплашват дивеча. За целта се движеха вкупом с тенекии от зехтин, напълнени с камъчета, които думкаха като барабани. Подплашваха прасетата от едната страна и те побягваха към причакващите ги алжирци.

Веднъж уловът беше особено сполучлив и баща ми се върна вкъщи с половин прасе.

– Жена, аз съм уморен и отивам да спя. Дотук бях, сега е твой ред – ти се справяй с прасето! – заяви той.

Което не бе лесна задача, защото трябваше да се махнат козина, копита... всичко. Майка ми го метна във ваната и започна малко по малко да го разфасова. Лошото беше, че от него плъзнаха бълхи и кърлежи и бързо завладяха целия апартамент. Доста време след това ни отне да ги изтребваме. Но поне ядохме пресни пържоли.

И снабдяването с пилешко месо не беше лесно. Да се отиде на пазара и да се купи пиле беше истински лукс. Ядеше се единствено на празници или на рождени дни.

Един ден, по някакъв специален повод, когато вкъщи чакахме гости, баща ми все пак отиде да купи. Практиката на алжирските продавачи е да премерят цялото пиле и да заключат примерно „тежи кило и двеста“, след което му отсичат крилцата, краката, главата, шийката... всички атрибути, и ти дават само торса. Плащаш бруто, получаваш нето! Правеха така, защото те самите не ядат краката и главата на пилето, смятат ги за мръсни – мисля, че имаше някаква религиозна причина за това. Ние в България обаче ги ядем и баща ми се ужаси, като видя, че са му премерили месото, но няма да му го дадат и се канят да го изхвърлят! Почувства се ощетен.

– Чакайте, чакайте, не хвърляйте тези неща, дайте ми ги!

Продавачът го погледна скандализиран и баща ми потърси обяснение, което да изглежда дипломатично в случая:

– Вкъщи имаме котка – измисли си той. – Тя яде тези неща.

Дайте ми ги за нея.

– О, чакайте тогава! – възкликна арабинът, обърна се, събра от тезгяха всички останки от пилета, които беше сякъл целия ден от всички продадени пернати. Напълни с крака и глави цяла чанта и му я подаде. – Заповядайте за вашата котка!

Майка ми с нейния практичен мозък от едно-единствено пиле беше способна да направи три-четири манджи, а сега изведнъж се намери с толкова много материал... Представете си колко беше доволна. Вечерта тя сготви за гостите пилешка супа, съставена основно от крака. На всекиго в чинията плуваха по два-три крайника.

Те доста се учудиха. Даже една от гостенките попита какво е това странно пиле и защо има толкова много крака.

Спомням си също как веднъж съгледах череши на пазара.

– Череши! Искам череши! – викнах аз.

– Виж сега, черешите са много скъпи. Не можем да си ги позволим – опита се да ми обясни баща ми.

Аз обаче се разплаках, възмутих се вдън душа и даже се метнах на земята:

– Искам череши! Каква е тая глупава държава, в която сме дошли! У нас вкъщи е пълно с черешови дървета, плодовете падат по двора и даже изгниват, толкова много има, можем да ядем колкото си искаме! А ние сме дошли тук, дето човек една шепа череши не може да си позволи!

Баща ми се съгласи с тази логика и ми купи една шепа череши, колкото да ми направи удоволствие и да ме спаси от отчаянието.

Останах в Алжир година и половина. Въпреки че на моменти ми се струваше, че страдаме и сме лишени от много неща, всъщност въобще не съжалявам, че бях там. Битието в тази страна е толкова различно от нашето в България, че един такъв престой при всички случаи е обогатяващ – и културно, и емоционално. Човек става много по-толерантен и се променя, свиква с разликите у другите хора и ги приема много по-лесно.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: