Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Първият телефонен разговор с небето

Мич Албом

Романът е виртуозен разказ за любовта, историята и вярата.

Любимият на читателите автор на бестселърите „Вторници с Мори“ и „Пет срещи в рая“ ни поднася най-вълнуващата си и магична творба: загадка, която се развива с всяка следваща страница, и същевременно – роман-медитация за силата на връзките между хората.

  • Корица: Мека
  • Страници: 376
  • Тегло: 0.350 кг
  • Издадена: 21.03.2016 г
  • Издателство: Кибеа
  • Виж още от Мич Албом
 

Наличност: Да

16,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Една сутрин в малкото градче Колдуотър в Мичиган започват да звънят телефони. Гласовете отсреща твърдят, че се обаждат от небето. Дали това е най-голямото чудо на всички времена? Или жестока измама? Новината за странните обаждания плъзва и множество хора се стичат в Колдуотър, за да участват в събитията.

По същото време от затвора излиза изпадналият в немилост пилот Съли Хардинг, който намира родния си град обхванат от „треска за чудеса“. Дори малкият му син носи телефон играчка, с надеждата да разговаря с майка си, която е на небето.

Водейки ни плавно от епохата на изобретяването на телефона през 1876 г. към света, достигнал ново ниво на комуникации, Мич Албом ни увлича в спиращо дъха приключение, изпълнено с неистова надежда.

Биография и факти за автора

Мич Албом е прочут писател, драматург и журналист, носител на много награди.

Автор е на пет бестселъра, оглавили класацията на „Ню Йорк Таймс“, а от книгите му са продадени над тридесет и четири милиона екземпляра, преведени на четиридесет и два езика по целия свят.

Вторници с Мори, останала четири години на върха на класацията, е най-популярният мемоар на всички времена.

Албом е създател на седем благотворителни организации, сред които първата клиника за бездомни деца в Америка. Ръководи и приют в Порт-о-Пренс в Хаити. Живее със съпругата си Джанин в предградията на Детройт.

Откъс от книгата

Седмицата, в която се случи

 

В деня, когато светът получи първото си телефонно обаждане от небето, Тес Рафърти разопаковаше кутийка чай във филтри.

Зърррррр!

Заби нокът в полиетиленовата опаковка, без да обръща внимание на звъненето.

Зърррррр!

Пъхна показалеца си в издутата част отстрани.

Зърррррр!

Най-после успя да го разкъса, свали опаковката и я смачка в шепата си. Знаеше, че ако сега не вдигне слушалката, ще се включи телефонният секретар.

Зър.....

– Ало?

Твърде късно.

– Ех, това нещо – измърмори тя. Чу прещракването на апарата върху кухненския плот и изслуша съобщението.

„Здравейте, свързахте се с Тес. Оставете името и телефона си. Ще ви се обадя при първа възможност. Благодаря ви.“

Кратко изписукване. Пращене. А после:

– Мама е... трябва да ти кажа нещо.

Тес остана без дъх. Слушалката падна от пръстите й.

Майка й беше починала преди четири години.

*

Зърррррр!

Второто обаждане едва се чу сред шумната препирня в полицейския участък. Някакъв чиновник беше спечелил двадесет и осем хиляди долара от лотарията и трима полицаи спореха какво биха направили с подобен късмет.

– Плащаш си сметките.

– Точно това не правиш.

– Яхта.

– Плащаш си сметките.

– Не и аз.

– Яхта!

Зърррррр!

Джак Селърс, началникът, влезе в малкия си кабинет.

– Ако си платиш сметките, просто ще се натрупат нови – рече той. Мъжете продължиха да спорят, докато Селърс вдигаше слушалката.

– Полицейски участък Колдуотър, Селърс на телефона.

Пращене. Последвано от младежки глас:

– Татко?... Роби е.

Изведнъж другите гласове изчезнаха.

– Кой, по дяволите, се обажда?

– Аз съм щастлив, татко. Не се притеснявай за мен.

Коремът му се сви. Спомни си последния път, когато видя сина си – гладко избръснат, с къса войнишка прическа – да преминава през охраната на летището на път за третата си мисия.

Последната му мисия.

– Не може да си ти – прошепна Джак. 

***

Зърррррр!

Пастор Уорън избърса слюнката от брадичката си. Беше задрямал на дивана си в баптистката църква „Жътва на надеждата“.

Зърррррр!

– Идвам.

Той с мъка се изправи. Църквата беше сложила звънец пред кабинета му, защото на осемдесет и две години слухът му вече отслабваше.

Зърррррр!

– Пасторе, Катрин Йелин е. Побързайте, моля ви!

Той закуцука към вратата и я отвори.

– Здравей, Ка...

Тя обаче бързо мина покрай него. Беше с полуразкопчано палто, а рижата й коса беше разрошена, като че ли е излетяла набързо от къщи. Седна на дивана, надигна се неспокойно, после пак седна.

– Моля ви, да не помислите, че съм луда.

– Не, мила...

– Даян ми се обади.

– Кой ти се обади?

– Даян.

Уорън усети как главата го заболява.

– Покойната ти сестра се обади?

– Тази сутрин. Вдигнах телефона и...

Тя стисна чантичката си и заплака. Уорън се почуди

дали да се обади на някого за помощ.

– Каза ми да не се тревожа – изхлипа Катрин. – Каза,

че е намерила покой.

– Значи е било сън?

– Не! Не! Не беше сън! Аз говорих със сестра си!

По бузите й се стичаха сълзи и капеха по-бързо, отколкото успяваше да ги избърше.

– Говорили сме за това, мила...

– Знам, но...

– Тя ти липсва...

– Да...

– И си разстроена.

– Не, пасторе! Тя ми каза, че е на небето... Не разбирате ли?

Катрин се усмихна – с блажена усмивка, каквато Уорън никога не бе виждал на лицето й.

– Вече не ме е страх от нищо – каза тя.

***

Зърррррр!

Чу се звънецът на охраната и тежката порта на затвора се плъзна по релсата си. Оттам излезе висок широкоплещест мъж на име Съливан Хардинг, като пристъпваше бавно и с наведена глава. Сърцето му биеше лудо – не от вълнение от свободата, а от страх, че някой може да го дръпне обратно вътре.

Напред. Напред. Погледът му беше забит във върховете на обувките. Вдигна очи, едва когато чу друг шум по чакъла – леки стъпки, които бързо се приближаваха.

Джулс.

Синът му.

Усети как две малки ръчички обвиват краката му, почувства собствените си ръце, заровени в къдравата коса на момченцето. Видя родителите си – майка му носеше синя ветровка, баща му беше със светлокафяв костюм – и лицата им се сгърчиха, когато всички заедно се прегърнаха. Беше хладно и мрачно, улицата беше хлъзгава от дъжда. Само съпругата му липсваше, но отсъствието й бе по-силно от всяко присъствие.

Искаше му се да каже нещо дълбокомислено, но от устните му се отрони само шепот:

– Да тръгваме.

След миг колата им изчезна по пътя.

Това беше денят, в който светът получи първото си телефонно обаждане от небето.

А какво се случи после, зависи от това, в какво вярвате.

 

Втората седмица

 

Валеше студен, ситен като мъгла дъжд, което не беше необичайно за септември в Колдуотър – малко градче, разположено само на няколко мили от езерото Мичиган.

Въпреки хладното време Съливан Хардинг излезе пеша. Можеше да вземе колата на баща си, но след десет месеца зад решетките предпочиташе да повърви на въздух. Облечен със старо велурено яке и шапка за ски, той подмина гимназията, в която бе учил преди двайсет години, после дърводелската работилница, която беше затворила миналата зима, магазина за стръв и рибарски такъми с наредените като сардини лодки под наем, бензиностанцията със служителя, който се взираше в ноктите си, облегнат на стената. „Моят град“, помисли си Съливан.

Той стигна, закъдето бе тръгнал, и изтри обувките си в сламената изтривалка с надпис „Дейвидсън и синове“. Забелязал малката камера над рамката на вратата, инстинктивно свали шапката си, приглади гъстата си кафява коса и погледна в обектива. Изчака около минута, после сам си отвори и влезе.

Топлината в погребалния дом беше почти задушаваща. Стените бяха облицовани с ламперия от тъмен дъб. На едно бюро без стол лежеше разтворена книга за посетители.

– Мога ли да ви помогна?

Директорът, висок, слаб мъж с дребен кокал, бледакожа, рунтави вежди и рядка коса със сламен цвят, стоеше със скръстени ръце. Изглеждаше малко под седемдесетгодишен.

– Аз съм Хорас Белфин – представи се той.

– Съли Хардинг.

– А, да.

„А, да“, помисли си Съли. Този, който пропусна погребението на жена си, защото беше в затвора. Беше добил този навик – да довършва недовършени изречения, убеден, че думите, които хората не изричат, са по-силни от вече казаните.

– Жизел беше моя съпруга.

– Съжалявам за загубата ви.

– Благодаря.

– Беше прекрасна церемония. Предполагам, че семейството й ви е казало.

– Аз съм семейството й.

– Разбира се.

Двамата замълчаха.

– Останките й?

– В колумбария са. Ще взема ключа.

Той се запъти към офиса си.

Съли взе една брошура от масата. Отвори я и попадна на изречение за кремацията.

„Кремираните останки могат да бъдат разпилени над морето, поставени в балон с хелий, разпръснати от самолет...“

Хвърли брошурата обратно. „Разпръснати от самолет.“

Дори Бог не можеше да е толкова жесток.

***

Двадесет минути по-късно Съли излезе оттам с праха на жена си в урна с формата на ангел. Опита се да я носи в една ръка, но му се стори твърде небрежно. Хвана я с две ръце, но се почувства така, сякаш поднася помен. Накрая я притисна към гърдите си със скръстени ръце, както децата носят чантите си с учебници. Измина така половин миля по улиците на Колдуотър, а петите му шляпаха в локвите. Стигна до пощата и седна на пейката отпред, като остави внимателно урната до себе си.

Дъждът беше спрял. В далечината се чуваха камбаните на църквата. Съли затвори очи и си представи Жизел, сгушена до него, с морскозелените си очи, гарвановочерна коса, слабичка фигурка и тесни рамене, които, облегнати на тялото му, сякаш шепнеха: „Защитавай ме“.

В крайна сметка не беше успял. Да я защити. И това никога нямаше да се промени. Той дълго седя на пейката – паднал мъж до порцеланов ангел, като че ли и двамата чакаха автобуса.

***

Житейските новини се предават по телефона. Раждане на бебе, годеж, трагичен инцидент на нощната магистрала – повечето крайпътни камъни в човешката траектория, добри или лоши, се предизвестяват от неговия звън.

Ето че сега Тес седеше на пода в кухнята и чакаше отново да чуе този звън. През последните две седмици телефонът й носеше най-смайващата новина. Майка й някъде и някак съществуваше. За стотен път си припомни последния им разговор.

– Тес... не плачи, миличка.

– Не може да си ти.

– Тук съм, жива и здрава.

Така казваше майка й, когато се обаждаше отнякъде другаде – от хотел, от спа, център дори когато гостуваше на роднини само на половин час път. Тук съм, жива и здрава.

– Не е възможно.

– Всичко е възможно. Аз съм при Господ. Искам да ти разкажа за...

– Какво? Мамо? Какво?

– За небето.

Линията замлъкна. Тес гледаше слушалката, сякаш държеше човешка кост. Беше съвършено нелогично. Знаеше го. Но гласът на майката не прилича на никой друг, познаваме всяка нотка и шепот, всяка трела и писък. Нямаше никакво съмнение. Това беше тя.

Тес прегърна коленете си. От първото обаждане насам не беше излизала, ядеше само бисквити, зърнени закуски, твърдо сварени яйца – каквото имаше вкъщи. Не беше ходила на работа, не беше пазарувала, не беше даже прибирала пощата.

Прекара ръка по дългата си неизмита руса коса. Затворена в стаята... заради някакво чудо? Какво щяха да кажат хората? Не й пукаше. Няколко думи от небето правеха всички думи на земята безсмислени. 

***

Джак Селърс седеше на бюрото си в преустроената тухлена къща, служеща за полицейски участък на Колдуотър. Колегите му си мислеха, че пише доклади. Той обаче също чакаше позвъняване.

Това беше най-странната седмица в живота му. Две обаждания от мъртвия му син. Два разговора, които не мислеше, че някога ще проведе отново. Още не беше казал на бившата си съпруга, Дорийн, майката на Роби.

Тя беше изпаднала в депресия и избухваше в сълзи при всяко споменаване на името му. А и какво да й каже? Че момчето им, загинало в бой, е живо... някъде? Че бюрото му е портал към небето? А после?

Самият Джак нямаше представа как всъщност да приема всичко това. Знаеше единствено, че всеки път, когато телефонът звъннеше, грабваше слушалката както изкусен стрелец грабва пистолета.

Второто обаждане, също като първото, бе дошло в петък следобед. Чу шум и пращене, които се усилиха, а после стихнаха.

– Аз съм, татко.

– Роби.

– Добре съм, татко. Тук няма лоши дни.

– Къде си?

– Знаеш къде съм. Татко, страхотно е...

Последва щракване.

– Ало? Ало? – изкрещя Джак. Някои от колегите му се обърнаха към него. Той затвори вратата. След минута телефонът отново позвъни. Погледа дисплея. Както и преди, там пишеше „Непознат номер“.

– Ало? – прошепна той.

– Кажи на мама да не плаче,... ако знаехме какво следва, никога нямаше да се тревожим.

***

Ако имаш сестра, имаш я завинаги, дори вече да не можеш да я видиш и докоснеш.

Катрин Йелин лежеше по гръб на леглото, а червеникавата й коса беше разпиляна по възглавницата. Със скръстени ръце притискаше розовия сгъваем телефон, който някога беше на Даян. „Самсунг“, с блестяща лепенка на гърба, обувка на висок ток – символ на страстта на сестра й към модата.

По-хубаво е, отколкото сме си представяли, Кат.

Това беше казала Даян при второто си обаждане, което, също като първото – също като всички тези странни позвънявания в Колдуотър – се случи в петък. По-хубаво е, отколкото сме си представяли. Това, което най-много допадаше на Катрин в цялото изречение, беше множественото число.

Между сестрите Йелин съществуваше особена връзка, винаги неразделни, от малки заедно опознаваха живота в малкия град. Даян, която беше с две години по-голяма, всеки ден водеше Катрин на училище, постла й пътя към момичешката скаутска организация, свали

скобите си, когато Катрин сложи своите, и на танците в гимназията отказваше да излезе на дансинга, докато някой не покани и Катрин. И двете сестри имаха дълги крака, здрави рамене и можеха да преплуват цяла миля в езерото през лятото. И двете завършиха местния колеж. Заедно плакаха, когато родителите им починаха. Когато Даян се омъжи, Катрин беше почетната й шаферка, а три лета по-късно ролите им се размениха. И двете имаха по две деца: Даян – момичета, Катрин – момчета. Къщите им бяха на миля една от друга. Дори разводите им се случиха в рамките на една година.

Различаваха се само по отношение на здравето. Даян страдаше от мигрена, аритмия, високо кръвно налягане и неочаквана аневризма, която я уби едва на четирийсет и пет години. За Катрин често казваха, че „не е боледувала и ден през живота си“.

Тя години наред се чувстваше виновна за това. Сега обаче разбираше. Даян – милата, крехка Даян – беше призована неслучайно. Беше избрана от Господ, за да й покаже, че вечността чака вярващите.

По-хубаво е, отколкото сме си представяли, Кат.

Катрин се усмихна. Сме – ние, двете. Благодарение на розовия телефон, който притискаше към гърдите си, беше преоткрила сестрата, която никога не можеше да изгуби.

И нямаше да си мълчи за това.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: