Събрани съчинения - том 1: Пропуснатият шанс

„Пропуснатият шанс“ по забавен начин разказва за творческото надлъгване между автора и „писателски“ компютър от бъдещето, програмиран да твори произведения по предварително зададени сюжет и жанр. Състезанието по находчивост между човек и машина ражда история след история в различни жанрове с всекидневни и митологични съюжети, които разсмиват и натъжават. Те са писани във времена, в които новите технологии все още не са  навлезли с пълна сила във всекидневието, и са доказателство за това как и тогава, и днес въображението и творчеството не могат да бъдат изместени от машините.

„Един електронен мозък, убеден съм, никога не ще има нужда от лицемерието ни, защото и никога не ще достигне съвършенството на човешки ум“, пише авторът. С шеговито-ироничен стил Любен Дилов насочва вниманието към психологията и поведението на човека, маскирани в неизчерпаемите възможности на фантастиката. 

„Аз не съм от онези автори, които поради сантименталност или суеверие се привързват към една машина и цял живот си служат само с нея. Работил съм с писателски компютри от всичките досегашни поколения и не се боя, че смяната на компютъра – както твърдят някои – означавала и смяна на стила, защото не мога и да приема, че собствен стил означава цял живот да се пише в едни жанрове, в една тоналност, с един и същи език. За мен самия би бил скучен такъв начин на писане. И все пак седя сега пред новия си компютър с доста смесени чувства, като се мъча да си внуша, че неувереността ми произтича от чисто техническите проблеми“, пише Любен Дилов, а големият парадокс е, че писателят никога през живота си не е написал и един ред на компютър. 

„Към края на 90-те приятели му написаха специална програма, която – докато пишеш в word – произвежда същите звуци като от пишеща машина. Дори прочутото „рррр-т“, когато сменяш новия ред с десния лост. Той се забавляваше с техните усилия да го научат да пише на компютър, приемаше всички предимства на запаметяването, копи-пейст и т.н., но така и не прие това „писане“. Обичаше да казва: „Компютрите дават много отговори, но не могат да зададат въпросите...“, спомня си Любен Дилов-син.