Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Призракът на Александър Волф

Гайто Газданов

Разгадаването на Газданов е продължителен процес отвъд прочита на произведенията му.

Разбира се, един такъв процес предполага наличието у читателя на известен интелектуален багаж, за да долови заложените в текста съзвучия и алюзии - от Библията през Е.Т.А.Хофман до Е. А. По и от Пушкин през Гогол и Лермонтов до Достоевски.

Особено отчетливо са проследими те в романа „Призракът на Александър Волф”, писан с оглед на бъдещото му филмиране и затова по изключение с по-разгърната фабула: злото, което поражда зло, убийството, даващо мимолетно чувство за власт над творението и съдбата, изпитанията и чуждостта на войната и изгнанието, заседнали като базисно преживяване в човешката душа, нанесли й страшни поражения и разбудили дремещите в нея митологеми.

Основният му мотив е двойнствеността като постоянно състояние на човека и духовното му раздвоение вследствие на травматични преживявания, които го преследват като призраци. Фамилията Волф (Wolf – англ., нем. – вълк) в този контекст не е случайна.

Представата за превръщането на човека във вълк, явяващ се едновременно жертва и хищник, е в основата на много митове, а оттам и на литературни образци.

В случая тя е въплътена в образа на Александър Волф, който бавно умира вследствие не на физическата си, а на душевната си травма, на разделението на физическия и психо-емоционалния му живот, на зейналата в него празнота.

 

Наличност: Да

12,99 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Разгадаването на Газданов е продължителен процес отвъд прочита на произведенията му.

Разбира се, един такъв процес предполага наличието у читателя на известен интелектуален багаж, за да долови заложените в текста съзвучия и алюзии - от Библията през Е.Т.А.Хофман до Е. А. По и от Пушкин през Гогол и Лермонтов до Достоевски.

Особено отчетливо са проследими те в романа „Призракът на Александър Волф”, писан с оглед на бъдещото му филмиране и затова по изключение с по-разгърната фабула: злото, което поражда зло, убийството, даващо мимолетно чувство за власт над творението и съдбата, изпитанията и чуждостта на войната и изгнанието, заседнали като базисно преживяване в човешката душа, нанесли й страшни поражения и разбудили дремещите в нея митологеми.

Основният му мотив е двойнствеността като постоянно състояние на човека и духовното му раздвоение вследствие на травматични преживявания, които го преследват като призраци. Фамилията Волф (Wolf – англ., нем. – вълк) в този контекст не е случайна.

Представата за превръщането на човека във вълк, явяващ се едновременно жертва и хищник, е в основата на много митове, а оттам и на литературни образци.

В случая тя е въплътена в образа на Александър Волф, който бавно умира вследствие не на физическата си, а на душевната си травма, на разделението на физическия и психо-емоционалния му живот, на зейналата в него празнота.

Ето защо той изпитва влечение към смъртта като към средство за освобождение, но същевременно поразява живите хора и отнема жизнеността им, опитвайки се да запълни тази празнота.

Дуелът на безименния аз-герой с Волф е дуел за възстановяване на чувството както за собствена цялост, така и за целостта и смисъла на съществуването.

Но без да знае, че двамата ще се срещнат повторно, аз-героят непрекъснато води същия дуел в съзнанието си, което е едновременно субект и обект – то наблюдава и се самонаблюдава, и изследва как се пречупват през него човешки взаимоотношения и събития и какви трансформации пораждат във вътрешния му свят.

Способността на Газданов да увлича читателя до степен на упоение през различните състояния на този вътрешен свят е една от компонентите на магичното в писателския му стил.

Рефлексивността и медитативната красота на текста създава усещане за сгъстяване на време и пространство. То е прекъсвано през известни интервали от сухи казионни изрази като отглас на дисхармонията в полето на житейската реалност, които за кратък момент изтеглят читателя до нея, преди той да бъде отново потопен във фантастичното и фиктивното, за да се изпълни с разбирането колко нереална е реалността, колко огледална.

А директното присъствие на двойници в огледалото (битието на човека), били те хора или явления, провокира и стимулира освобождаването му и от собствените му сенки, от собствените му демони, и на практика е целебно.

„Кой би предположил, че руската литература, претърсена без остатък през последните десетилетия, е крила още една искряща скъпоценност като този роман?”  - Бригите ван Кан, Германско радио

„[...] откривайки за себе си Газданов, изпитах рядкото чувство за състояло се откровение. Газданов е значително по-фин и вълнуващ писател от Набоков.” - Виктор Ерофеев

„Времето произнася своята присъда и тогава става ясно: има писатели, които си струва да бъдат четени и за които си струва да се говори, и писатели, чието време е миналото. Гайто Газданов си остава наш съвременник. Той си струва да бъде четен, за него си струва да се говори.” - Станислав Никоненко

Биография и факти за автора

Гайто Газданов (1903—1971) напуска Русия с първата емигрантска вълна, предизвикана от Октомврийската революция и Гражданската война.

След няколкогодишно странстване, свързващо го за кратко и с България, той се установява във Франция, където още с първите си разкази и романи се утвърждава като ярък и самобитен писател.

Оценена високо в своето време, прозата на Газданове е преоткрита в края на ХХ век и донася на своя автор макар закъсняла, но напълно заслужена слава, като му отрежда място сред най-значимите представители на руската литература.

Откъс от книгата

Сега тя говореше на много чист руски.

– Съгласете се, че трудно можех да предположа такова нещо.

– Аз пък знаех, че сте руснак.

– Прекланям се пред Вашата проницателност. А откъде, ако не е тайна?

– Прочетох по очите Ви – каза насмешливо тя.

После вдигна рамене и добави: – Понеже от джоба на палтото Ви се подаваше руски вестник.

Беше вече два часа през нощта. Предложих й да я откарам до жилището й. Тя отвърна, че ще

се прибере сама, че не иска да ме притеснява.

– Професионалните Ви задължения сигурно Ви зоват, не е ли така?

– Да, трябва да предам информация за мача.

Бях твърдо решил да не я питам къде живее и да не търся нова среща с нея. Излязохме заедно, придружих я до таксито и казах:

– Желая Ви лека нощ, всичко хубаво.

Тя ми подаде ръка, на която капнаха няколко капки дъжд, и отговори, като се усмихна за последен път:

– Лека нощ.

Не знам така ли беше в действителност или просто ми се причу. Стори ми се, че в гласа й се по- яви и мигновено изчезна някаква нова интонация, нещо като усмивка, която звучи и която имаше същото значение като онова първото, отстранено-чувствено движение на устните и зъбите й, след което престанах да изпитвам стеснение в нейно присъствие. Без нито секунда да се замисля какво говоря и съвършено забравил за току-що взетото решение да не я питам за нищо – сякаш никога не го бях вземал – казах:

– Ще ми е жал да се разделя с Вас, без да съм научил името и презимето Ви, нито Вашия адрес. В края на краищата, ако имате траен интерес към спорта, навярно бих могъл отново да Ви бъда полезен.

– Възможно е – каза тя. – Казвам се Елена Николаевна. Ето адреса и телефона ми. Ще си запишете ли?

– Не, ще ги запомня.

– Толкова ли разчитате на паметта си?

– Напълно.

Тя каза, че си е вкъщи денем до един и вечер от седем до девет, захлопна шумно вратата на колата и замина.

Тръгнах пеш към печатницата; нощта беше много мъглива, дъждът не спря ни за минута. Вървях, вдигнал яката на палтото си, и мислех едновременно за най-различни неща.

„Достойнствата на Джонсън, които досега се смятаха за спорни, вчера се проявиха толкова не- съмнено, че този въпрос беше разрешен в най-положителен смисъл. Това впрочем трябваше да се предполага, и за някои журналисти, разполагащи с известни сведения за кариерата на новия световен шампион, изходът на мача беше предварително ясен.“

„Тя каза: „Професионалните Ви задължения сигурно Ви зоват – това не звучи съвсем на руски. Тази грешка беше впрочем единствената, която допусна.“

„Смелостта на Дюбуа не може да не буди уважение. Онези негови недостатъци, които нямаха особено значение при предишните му срещи с боксьори от среден в края на краищата ранг, този път в мача срещу такъв технически безупречен противник като Джонсън го погубиха.“

„В нея има нещо неестествено привлекателно и тази дисхармония в лицето є може би съответства на някаква душевна аномалия.“

„Онова, което по различни начини и непрекъснато беше повтаряно по адрес на Джонсън, а именно, че не притежавал достатъчна сила на удара за нокаут, ще да е било само тактически похват, който неговият треньор използваше с постоянен успех. Медиен трик au rebours*, характерен за американската спортна преса.“

„Бих искал да знам какво ще стане по-нататък. Rue Octave Feuillet – това е близо до avenue Henri Martin**, ако не греша.“

„Всички предишни успехи на Дюбуа се обясняват с това, че никой от противниците му не е схващал елементарната необходимост да избягва corps a corps или не е притежавал нужната техника, за да приложи такъв прост план. Като не получаваше възможност да прилага corps a corps, Дюбуа беше лишен и от основното си преимущество. Джонсън го разбра с характерната за него способност бързо да съобразява и от този момент Дюбуа остана без шансове.“

„На мен ми предстои може би някакво ново душевно пътешествие и пътуване в неизвестното, както вече ми се е случвало в живота.“

„Нека бъдем докрай откровени: независимо от несъмнените качества на Дюбуа, неговите претенции за титлата „световен шампион“ се градяха, разбира се, на недоразумение. Той е честен труженик на бокса, един от най-добрите, които познаваме; но никога не е притежавал онова изключително и крайно рядко съчетание от разностранни дадености, без което човек няма право на едно от първите места в историята на бокса. Измежду имената на стотиците боксьори от много години насам спортните историци ще запомнят всичко на всичко само няколко; последните от тях – Карпантие, Демпси и Тъни*.

Ако – с известно приближение – Джонсън може да бъде поставен наравно с тях, то Дюбуа, разбира се, изобщо не издържа на това сравнение, което, впрочем, по никакъв начин не намалява неговите заслуги.“

„Ако в гласа й не се бе появила тази неочаквана интонация, то най-вероятно никога повече нямаше да я видя.“

Стигнах до едно малко кафене редом с печатницата и написах статията, която обмислях по пътя. После я дадох за набор, прибрах се вкъщи и в три и половина легнах да спя. Като затворих очи, последно си представих голите тела на боксьорите и осветения квадрат на ринга, и внезапната усмивка на моята спътница – и най-накрая заспах под звуците на дъжда, които долитаха до мен през полуотворения прозорец на стаята ми.

През цялата следваща седмица бях много зает, трябваха ми пари, за да платя куп неща, за които почти не бях мислил напоследък, и затова пишех по няколко часа всеки ден. Тъй като най-често темата беше такава, за каквато не бях подготвен, ми се налагаше предварително да се запознавам с известно количество материали.

Тъй беше с нарязаната на парчета жена – трябваше да проследя по вестниците всички съобщения, предшестващи онзи момент на следствието, от който бях започнал да наблюдавам случая, тъй беше с финансовия скандал, тъй беше с изчезването на осемнайсетгодишния младеж.

Всичката тази работа беше напразна: убиецът на жената не се намери, това беше очевидно още в началото на следствието, когато се изясни, че престъпникът не е оставил никакви следи; фалитът на финансовото предприятие също не бе последвано от нищо, а на журналистите бяха дадени инструкции да не споменават собствени имена.

Тези имена били на много известни и почтени хора, тъй че серията статии за краха на банката щяла да е до време, и действително, след няколко дни повече не се спомена за него; всички знаеха каква сума е заплатена, та пресата да мълчи, но това не променяше обстоятелството, че темата е изчерпана.

Накрая, историята с младежа също не беше тайна за никого от нас; тя се обясняваше с неговия „специфичен морал“, както това се наричаше на официален език; младежът бил просто откаран с негово абсолютно съгласие в извънградската вила на известен художник, също отличаващ се със „специфичен морал“, но в малко по-друга посока, така че общуването му с младежа представлявало напълно завършена идилия.

Този художник рисуваше портретите на президенти и министри, беше близък познат с мнозина от държавните мъже, на които спокойно продължаваше да гостува – и в информациите за приемите както и преди се казваше: „Сред присъстващите забелязахме нашия известен художник...“ Младежът се наслаждавал на своето специфично – и своеобразно – щастие на двайсет километра от Париж, а вестниците отпечатваха негови снимки  с родителите му, изявления на инспекторите от „светския отряд“ и тъй нататък. За тези три събития написах четиринадесет статии в рамките на една седмица и това веднага оправи бюджета ми.

Треньорът на Дюбуа настояваше за реванш, обвиняваше съдията в пристрастност и дори съчини текста на изявлението на самия Дюбуа, който обясняваше, че се бил придържал към съвсем определена тактика и се канел да спечели боя в последните рундове, и че нокаутът на Джонсън бил очевидна случайност. Треньорът освен това възразяваше срещу недопустимия според него тон на повечето информации за мача, и подчертаваше, че го е било срам да чете тези редове на страниците на парижката преса.

По този повод бяха отпечатани още няколко статии с официалната цел истината да възтържествува – но както треньорът, тъй и журналистите много добре знаеха, че изобщо не става дума за истината, а за интересите на треньора и на Дюбуа, чието заплащане след поражението на последния щеше да е по-ниско за следващите мачове. Това беше абсолютно неизбежно, но трябваше да се направи всичко, та орязването да не бъде много драстично.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: