Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Празникът на незначителността

Милан Кундера

Незначителното, приятелю, стои в основата на съществуването. То е с нас навсякъде и винаги. То присъства дори там, където не искаме да го видим – в ужаса, в кървавите битки, в най-лошите нещастия. Често е необходима смелост, за да го разпознаем в подобни драматични условия, за да го назовем с името му. Но не става дума за разпознаване, трябва да обичаме незначителното, да се научим да го обичаме. Тук, в този парк, пред нас, погледнете, приятелю, то ни се представя в цялата си очевидност, в цялата си красота. Да, красота. Както сам казахте: съвършена режисура… и напълно безполезна, деца, които се смеят… без да знаят защо, не е ли красиво? Проникнете се, Д’Ардело, приятелю, проникнете се от тази незначителност, която ни заобикаля, тя е ключът към мъдростта, тя е ключът към доброто настроение…

 

Наличност: Да

16,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Както жената се чувства някак по-свободна в компанията на мъже, които не блестят, така и Кундера е освободил „Празникът на незначителността” от жанрова рамка, сякаш за да се присмее на всички онези посредствени, „незначителни” умове, които ще спекулират по темата с риск незначителността им да блесне.

Героите на този уж роман, а всъщност виртуозна задявка със собствените му почитатели, книги и умозрения, са неколцина парижани – Ален, Шарл, Рамон и Калибан. Да не забравяме и Д’Ардело, нарцистичният тип, дето се оглежда в очите на Рамон като в огледало, за да си даде сметка, че му предстои двоен празник – на раждането и смъртта.

Шарл мечтае за пиеса за куклен театър, но вярва, че никой няма право да създава човеци от кукли на конци. Ален е обсебен от тайнството на пъпа, разбирай незначителността, когато вижда майка си за последен път. Калибан е мургав, носи името на герой от „Бурята” на Шекспир, а любимата му страна е Пакистан. Рамон оплаква края на шегите (така, както само Кундера го може), защото знае, че истинският хумор е немислим без unendliche Wohlgemutheit. Безкрайното добро настроение.

По някое време се намесват Сталин, Хрушчов и Калинин покрай една история с 24 яребици, но те са само персонажи в кръшен анекдот. До момента, в който читателят не осъзнае, че карикатурните образи винаги са упражнявали далеч по-голямо влияние върху съдбата на човечеството от индивидите с „човешки” облик – били те вгледани в женски пъп, в майка си или в перцето, дето се рее под тавана. Перцето като символ на неизбежната мисъл за смъртта...

 

Биография и факти за автора

Милан КундераМилан Кундера е роден през 1929 г. в Бърно, Чехословакия, но от 1975 г. живее във Франция. Всепризнат е като един от най-забележителните съвременни белетристи и експериментатори. 

Творчеството му е израз на съпротива срещу традиционните методи за съблазняване на читателя, а всяко негово произведение е свързано с другите по силата на една завладяваща полифония на емоции, мисли и преживявания.

Милан Кундера е автор на есета, пиеси, сборници с разкази и поезия. Световна популярност постига с романите „Шегата“ (1965), „Смешни любови“ (1963-1969), „Животът е другаде“ (1970), „Валс на раздяла“ (1971), „Книга за смеха и забравата (1978), „Непосилната лекота на битието“ (1984), „Изкуството на романа“ (1986), „Завети и предателства“ (1993), „Безсмъртие“ (1989), „Бавно“ (1995), „Самоличност“ (1996), „Незнанието“ (2000), „Празникът на незначителността“ (2014).

 

Откъс от книгата

Милан Кундера  - „Празникът на незначителността“

Ален размишлява за пъпа

Беше месец юни, сутрешното слънце излизаше от облаците и Ален бавно вървеше по една парижка улица. Наблюдаваше девойките, които показваха голия си пъп между много ниския колан на пан­талона и много късата тениска. Беше очарован; очарован и дори развълнуван, сякаш способност­та им да съблазняват вече не бе съсредоточена в бедрата им, нито в задните им части, нито в гърди­те им, а в тази малка кръгла дупчица, разположена в средата на тялото.

Това го накара да се замисли: ако мъжът (или епохата) вижда центъра на женската съблазън в бедрата, как да се опише и определи спецификата на тази еротическа насоченост? Хрумна му след­ният отговор: дължината на бедрата е метафорич­ният образ на пътя, дълъг и мамещ (затова бедра­та трябва да са дълги), който води към еротичната развръзка; и наистина, каза си Ален, дори насред съвкуплението дължината на бедрата придава на жената романтичната магия на недостъпното.

Ако мъжът (или епохата) вижда центъра на женската съблазън в задните части, как да се опи­ше и определи спецификата на тази еротическа насоченост? Хрумна му следният отговор: бру­талност; веселие; най-краткият път към целта; цел, двойно по-възбуждаща, поради това че е двойна.

Ако мъжът (или епохата) вижда центъра на женската съблазън в гърдите, как да се опише и определи спецификата на тази еротическа насоче­ ност? Хрумна му следният отговор: обожествява­ не на жената; Дева Мария кърми Исус; мъжкият пол коленичил пред благородната мисия на жен­ ския пол. Но как да се определи еротизмът на мъж (или епоха), който вижда женската съблазън съсредо­ точена насред тялото, в пъпа?

Рамон се разхожда в Люксембургската градина

Приблизително в момента, когато Ален размиш­ляваше над различните източници на женската съблазън, Рамон се намираше пред близкия до Люк­сембургската градина музей, в който вече от месец излагаха картини на Шагал. Искаше да ги види, но си знаеше, че няма да намери сили доброволно да се превърне в част от безкрайната опашка, която се точеше пред касата; понаблюдава малко хората, скованите им от отегчение физиономии, предста­ви си залите, в които присъствието и бъбренето им щяха да засенчват картините, и само след ми­нута се обърна и пое по една алея в парка. Там атмосферата беше по-приятна; човешки­ят род изглеждаше не толкова многолюден и по-свободен –  някои тичаха не защото бързаха, а защото обичаха да тичат; други се разхождаха и ядяха сладолед; на моравата привържениците на някаква азиатска школа правеха странни забавени движения; по-нататък големи бели статуи на кра­лици и други благородни френски дами образува­ха огромен кръг, а още по-навътре, върху тревата между дърветата, навсякъде из парка се виждаха скулптури на поети, художници, учени. Спря пред един загорял от слънцето очарователен юноша, само по къси гащета, който му предложи маски с лицата на Балзак, Берлиоз, Юго, Дюма. Рамон не можа да сдържи усмивката си и продължи да се шляе из тази градина на гениите, които в скромността си, заобиколени от любезното безразличие на разхождащите се, сигурно се чувстваха прият­но свободни; никой не се спираше да се взира в лицата им или да чете надписите по пиедесталите. Рамон вдишваше това безразличие и то му вдъх­ваше утешително спокойствие. Малко по малко на лицето му се появи продължителна, почти щаст­лива усмивка.

Ракът няма да се състои

Приблизително в момента, в който Рамон се отка­за от изложбата на Шагал и реши да се пошляе из парка, Д’Ардело се качваше по стълбите към ка­бинета на своя лекар. Оставаха точно три седмици до рождения му ден. Вече от няколко години ненавиждаше тези годишнини. Заради цифрите, които им съответстваха. Не можеше обаче да се прави, че няма рожден ден, тъй като радостта от чест­ването надделяваше над срама от остаряването. Още повече че този път посещението при лекаря придаваше на празника нова окраска. Защото днес щеше да узнае резултатите от изследванията и да разбере дали откритите подозрителни симптоми се дължат на рака. Влезе в чакалнята и мислено си повтори с разтреперан глас, че след три седмици ще празнува толкова отдалеченото си раждане и толкова близката си смърт; че ще отбелязва двоен празник.

Но щом видя усмихнатото лице на лекаря, раз­бра, че смъртта бе отклонила поканата му. Лекарят сърдечно му стисна ръката. Просълзен, Д’Ардело не можа да произнесе и дума.

Кабинетът на лекаря се намираше на авеню „Обсерватоар“, на двеста метра от Люксембург­ ската градина. Д’Ардело живееше на една улич­ка от другата страна на парка, затова реши да го прекоси. От разходката сред зеленината настрое­нието му стана някак закачливо, особено когато заобиколи големия кръг, образуван от статуите на бившите кралици на Франция, всички от бял мра­мор, в цял ръст, в тържествени пози, които му се сториха забавни, ако не и весели, сякаш дамите приветстваха току-що научената от него добра новина. Не можа да се въздържи, поздрави ги два-три пъти с вдигната ръка и избухна в смях.

Тайното очарование на тежката болест

Тъкмо там, близо до великите мраморни дами, Ра­мон срещна Д’Ардело, който предишната година все още беше негов колега в институция, чието име не ни интересува. Двамата се спряха един срещу друг и след обичайните поздрави Д’Ардело заразказва със странно възбуден глас:

 –  Приятелю, нали я знаете голямата Франк? Преди два дни любимият й умря. Д’Ардело замълча и в паметта на Рамон се по­яви лицето на красивата прочута жена, която поз­наваше само от снимки.

–  Много мъчителна агония  –  продължи Д’Ардело. – А тя е била неотлъчно до него. Толко­ва е страдала!

Рамон изумено гледаше радостното изражение на човека, който му разказваше тази зловеща ис­тория.

– Представете си, че същата вечер, след като сутринта го бе държала умиращ в прегръдките си, вечеряхме с нея и няколко приятели и, няма да по­ вярвате, но тя беше почти весела! Възхитих й се! Каква сила! Каква любов към живота! С очи, все още зачервени от сълзите, тя се смееше! А всички знаехме колко го бе обичала! Колко беше страда­ла! Тази жена е толкова силна!

Точно както четвърт час по-рано при лекаря, в очите на Д’Ардело заблестяха сълзи. Защото, го­ворейки за моралната сила на голямата Франк, той мислеше за себе си. Нима той също не бе живял цял месец в присъствието на смъртта? Нима си­лата на характера му също не беше подложена на тежко изпитание? Дори превърнал се в обикновен спомен, ракът оставаше с него като светлината на малка крушка, която по някакъв тайнствен начин го очароваше. Но той успя да овладее чувствата си и продължи с по-прозаичен тон:

– Апропо, ако не се лъжа, вие познавате човек, който умее да организира коктейли, да осигури хапването и всичко останало.

– Не се лъжете – отвърна Рамон.

Д’Ардело:

– Смятам да дам малко празненство за рожде­ния си ден. След развълнуваните думи за голямата Франк лекият тон, с който бе произнесена последната фраза, позволи на Рамон да се усмихне.

– Виждам, че добре си живеете.

Любопитен факт: тази фраза не се хареса на Д’Ардело. Сякаш прекалено лекият тон унищо­жаваше странната красота на доброто му настро­ение, като по вълшебство белязано от патоса на смъртта, споменът за която не спираше да го об­себва.

– Да – каза той, – доста добре. – След кратка пауза добави:

– Макар че…

Още една пауза и после:

– Знаете ли, идвам от моя лекар.

Хареса му смущението, което се изписа по ли­цето на събеседника му. Удължи мълчанието, до­като Рамон не се видя принуден да попита:

– Какво? Проблеми ли има?

Д’Ардело отново помълча и отново Рамон се видя принуден да попита:

– Какво ви каза лекарят?

Точно в този момент Д’Ардело видя в очите на Рамон собственото си лице като в огледало: лице на вече възрастен, но все още хубав мъж, беляза­ но с тъга, която го правеше още по-привлекател­но. Каза си, че този хубав тъжен мъж скоро ще празнува рождения си ден, и мисълта, хрумнала му преди посещението у лекаря, отново го навес­ти, очарователната мисъл за двоен празник, отбе­лязващ едновременно раждането и смъртта. Про­дължи да се съзерцава в очите на Рамон, после с много спокоен и много мек глас каза:

– Рак…

Рамон измънка нещо и несръчно, приятелски, докосна ръката на Д’Ардело.

– Но това се лекува…

– Уви, твърде късно е. Но забравете какво съм ви казал и не го споделяйте с никого. Мислете за моя коктейл! Трябва да се живее! – каза Д’Ардело и преди да продължи пътя си, вдигна ръка за поздрав. Този дискретен, почти срамежлив жест прите­жаваше неочакван чар, който развълнува Рамон.

Необяснима лъжа, необясним смях

Ето с такъв красив жест завърши срещата между двамата бивши колеги. Но не мога да избегна въп­роса: защо излъга Д’Ардело?

Самият Д’Ардело си зададе същия въпрос малко след това и също не можа да му отговори. Не, не се срамуваше, че е излъгал. Но бе заинтригу­ван от неспособността си да разбере причината за лъжата си. Обикновено човек лъже, за да заб­луди някого и да извлече от това някаква изгода. Но какво може да спечели, като си изобрети рак? Чудно, при мисълта за нелепата си лъжа не можа да се сдържи да не се разсмее. И този смях също беше неразбираем. Защо се смееше? Да не би да намираше поведението си за комично? Не. Впрочем комичното и смисълът му не бяха по неговата част. Чисто и просто, без да знае защо, въобража­емият му рак го радваше. Продължи пътя си, като все така се смееше. Смееше се и се радваше на доброто си настроение.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: