Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Последното кралство

Бърнард Корнуел

Легендарният автор на исторически романи Бърнард Корнуел се завръща на българския пазар с нова творба за храброст, интриги и епични сражения!

Викингите, които досега са се ограничавали само с грабеж, връхлитат Британските острови, водени от синовете на легендарния Рагнар Лотброк. Настъпва време на жестока безмилостна война, когато датчани се изправят срещу саксонци, когато старите богове се опълчват на Христос, когато се раждат герои и съдбата на едно кралство лежи на острието на меча. 

  • Корица: Мека
  • Страници: 392
  • Тегло: 0.350 кг
  • Издадена: 2015г
  • Издателство: Сиела
 

Наличност: Да

14,90 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Легендарният автор на исторически романи Бърнард Корнуел се завръща на българския пазар с нова творба за храброст, интриги и епични сражения!

Викингите , които досега са се ограничавали само с грабеж, връхлитат Британските острови, водени от синовете на легендарния Рагнар Лотброк.

Настъпва време на жестока безмилостна война, когато датчани се изправят срещу саксонци,  когато старите богове се опълчват на Христос, когато се раждат герои и съдбата на едно кралство лежи на острието на меча. 

Утред, син на саксонски благородник, е пленен и отгледан от викингите. Приема тяхната вяра и израства според техните обичаи. Сега трябва да намери своето място и да си извоюва име в един разкъсван от война свят, където интригите и предателствата са ежедневие.

Едно след друго всички саксонски кралства падат пред напора на нашествениците. Всички освен едно – Уесекс.

Последното кралство, което може да се опълчи на скандинавците.

* * *

„Бърнард Корнуел пише най-добрите бойни сцени, които някога съм чел.“ - Джордж Р. Р. Мартин

„Дяволски добър разказвач!“- Publishers Weekly

 „Пленяваща! Отчаяната, героична борба на Алфред Велики срещу привидно непобедимите викинги.“ - Wall Street Journal

„Историята оживява!“ - Boston Globe

 

Откъс от книгата

ПРОЛОГ 

Нортумбрия, 866–867 сл. Хр.

Името ми е Утред. Син съм на Утред, който беше син на Утред, а неговият баща също се казваше Утред. Писарят на баща ми, един свещеник на име Беока, го изписваше Утхред. Не знам какво би казал баща ми по въпроса, тъй като не можеше нито да чете, нито да пише, но аз умея и двете и понякога, когато вадя стари пергаменти от сандъка, го виждам изписано Утред, Утхред, дори Угхтред или Оотред. Гледам тези пергаменти, които свидетелстват, че Утред, син на Утред, е законният и едноличен собственик на земите, грижливо обозначени с камъни и диги, с дъбови и ясенови дървета, с блата и море, и мечтая за тези земи, брулени от вълните и пустеещи под ветровити небеса. Мечтая и знам, че един ден ще си ги върна от хората, които ги откраднаха от мен.

Аз съм лорд, макар да се наричам ърл Утред, което е едно и също, и пожълтелите пергаменти са доказателство за онова, което притежавам. Законът гласи, че притежавам земята, а законът, казват, е онова, което ни правело хора под Бога вместо скотове в калта. Но законът не ми помага да взема земята си обратно. Законът иска компромис. Законът счита, че парите ще компенсират загубата. Законът преди всичко се опасява от кръвната вражда. Но аз съм Утред, син на Утред, и това е именно история за кръвна вражда. Тя разказва как ще си върна от моя враг онова, което ми принадлежи по закон. Разказва още за една жена и за нейния баща, краля. Той беше мой крал и всичко, което имам, дължа на него. Храната, която ям, покоите, в които живея, и мечовете на моите хора – всичко дойде от Алфред, краля, който ме мразеше.

Историята започва дълго преди да срещна Алфред. Започва по времето, когато бях десетгодишен и за първи път видях датчаните. Годината беше 866-а и тогава се казвах не Утред, а Осберт, защото бях вторият син на баща си, а само най-големият приемаше името Утред. Брат ми тогава бе на седемнайсет, висок и добре сложен, със светлата коса на нашата фамилия и мрачното лице на баща ни.

В деня, когато за пръв път видях датчаните, яздехме край брега на морето с ястреби върху китките. Бяхме баща ми, чичо ми, брат ми, аз и дузина прислужници. Беше есен. Гъстата растителност вече жълтееше, по морските скали имаше тюлени, а над тях кръжаха и пищяха множество морски птици – твърде много, за да пуснем ястребите от техните каишки. Яздихме, докато не стигнахме пресечените плитчини, където морето се плискаше между нашите земи и Линдисфарена, Светия остров. Спомням си как се взирах над водата към порутените стени на абатството. Датчаните го бяха ограбили дълги години преди да се родя и макар сега там отново да живееха монаси, манастирът никога не бе възвърнал предишната си слава.

Помня деня като прекрасен и вероятно наистина е бил такъв. Може да е превалял лек дъжд, но се съмнявам. Слънцето блестеше, морето бе спокойно, вълните кротки, а светът щастлив. Ноктите на ястреба се вкопчваха в китката ми през кожения ръкав, закачулената му глава потрепваше, защото можеше да чуе виковете на белите птици. Бяхме напуснали крепостта предобед, насочвайки се на север, и макар да носехме ястребите, целта ни не беше да ловуваме, а по-скоро да се разходим, за да размисли баща ми на спокойствие.

Ние владеехме тази земя. Баща ми, лорд Утред, бе господар на всичко южно от Туеде и северно от Тине, но все пак имахме крал в Нортумбрия и неговото име, също като моето, бе Осберт. Той живееше на юг от нас, рядко идваше на север и не ни притесняваше, но сега един мъж, наричан Ела, искаше трона. Този Ела, лорд от хълмовете западно от Йоферуик, бе събрал армия, за да се опълчи на Осберт, и бе пратил подаръци за баща ми, за да си осигури подкрепата му. Баща ми, сега си давам сметка, е държал съдбата на бунта в свои ръце. Аз исках той да подкрепи Осберт по единствената причина, че законният цар споделяше моето име и на крехката си десетгодишна възраст наивно вярвах, че всеки, който се нарича Осберт, трябва да е благороден, храбър и достоен. В интерес на истината Осберт беше изкуфял глупак, но беше крал и баща ми не бе склонен да му обърне гръб. Но Осберт, за разлика от Ела, не бе пратил никакви дарове и не бе засвидетелствал уважение, затова баща ми беше угрижен. Ние бяхме способни незабавно да поведем сто и петдесет мъже на война, всичките добре въоръжени, а за месец можехме да увеличим тази сила до над четиристотин бойци, тъй че онзи, когото решахме да подкрепим, щеше да стане крал и да ни бъде благодарен.

Или поне така смятахме ние.

И тогава ги зърнах.

Трите кораба.

В спомените ми те изплуваха от гъста морска мъгла и може наистина да е било така, но паметта е измамно нещо, а всички останали картини от този ден са на ясно време и безоблачни небеса, тъй че не е изключено да не е имало мъгла, а просто да ми се е привидяло, че в един момент морето е било пусто, а в следващия са се появили корабите, идващи от юг. Бяха прекрасна гледка – сякаш почиваха безтегловно над водата, а щом веслата им се забиеха във вълните, я пореха устремно напред. Носовете и кърмите им се извиваха високо, украсени с позлатени глави на зверове и дракони, и в онази далечна есен ми се струваше, че танцуват над океана, задвижвани от вдигането и спускането на сребърни криле. Слънцето хвърляше отблясъци от мокрите лопати на веслата, после те се потапяха отново, изтегляха се назад и приказните кораби напредваха под омагьосания ми взор.

– Дяволски говна! – изръмжа баща ми. Той не бе особено примерен християнин, но в този момент бе достатъчно уплашен, за да се прекръсти.

– И дяволът да ги погълне дано – додаде чичо ми. Казваше се Елфрик и бе суховат мъж с тъмно, потайно лице.

Трите кораба гребяха на север, с прибрани на дългите реи квадратни платна, но щом ние обърнахме на юг и препуснахме по пясъка към дома, тъй че гривите на конете ни се развяха като понесена от вятъра пяна, а качулатите ястреби изпискаха тревожно, също смениха посоката и тръгнаха подир нас. Там, където скалите се бяха срутили, образувайки неравен проход към вътрешността, поехме нагоре по склона и после пришпорихме в галоп по крайбрежния път към своята крепост.

Към Бебанбург. Навремето Беба била кралица по нашите земи и дала името си на моя дом, най-скъпото ми място на света. Крепостта се намира на висока скала, която се извива към морето. Вълните се блъскат в източния ѝ бряг и се пенят край носа, докато плитките води се къдрят като спокойно езеро по протежение на западната ѝ страна, между крепостта и сушата. За стигнете Бебанбург, трябва да хванете провлака от юг, ниска ивица от чакъл и пясък, охранявана от голяма дървена кула – Долната порта, която е построена върху пръстена стена. Ние преминахме с грохот под арката на кулата и със запенени коне препуснахме покрай хамбарите, ковачницата, конюшните и оборите – все дървени сгради, добре покрити с ръжена слама, – продължавайки по вътрешния път до Горната порта. Тя защитаваше върха на скалата и се издигаше над стената от дебели трупи, опасваща замъка на баща ми. Там слязохме от конете, оставихме робите да се погрижат за тях и за соколите и се завтекохме към източната част на стената, откъдето се взряхме към морето.

Трите кораба вече бяха близо до островите, на които живееха кайри, а през зимата танцуваха тюлени. Ние ги наблюдавахме, а мащехата ми, разтревожена от звука на копитата, дойде от покоите си и се присъедини към нас на наблюдателницата.

– Дяволът е разтворил червото си – рече вместо поздрав баща ми.

– Господ и всички светии да ни закрилят – отвърна Гита, като се прекръсти. Никога не бях виждал истинската си майка, която бе втора жена на баща ми и също като първата бе умряла при раждане, тъй че брат ми, който всъщност ми беше полубрат, и аз бяхме наполовина сираци. Впрочем възприемах Гита като своя майка и тя винаги се бе държала добре с мен, дори по-добре от татко, който не обичаше твърде децата. Тя искаше да ме прави свещеник, казвайки, че понеже големият ми брат ще наследи земята, ще стане воин и ще пази всички ни, аз трябва да си избера друго поприще. Бе родила на баща ми двама синове и една дъщеря, но никой от тях не беше доживял и година.

Трите кораба приближиха още. Май бяха дошли да огледат Бебанбург, което не ни притесняваше, защото крепостта се считаше за непревземаема, тъй че датчаните можеха да я зяпат колкото си щат. Най-близкият имаше два реда гребла, по дванайсет в ред, и когато спря на стотина крачки от брега, един мъж скочи от борда му и затича по прътите на греблата, подскачайки от едно на друго като танцьор – при това го правеше облечен в ризница и с меч в ръка. Всички се молехме да падне, но той, естествено, не падна. Имаше дълга, светла коса, спускаща се чак до раменете, и когато стигна до края на реда, се обърна и затича обратно.

– Същият кораб търгуваше при устието на Тине миналата седмица – подхвърли чичо ми Елфрик.

– Сигурен ли си?

– Видях го с очите си. Не мога да объркам носа – виждаш ли онази светла ивица върху извивката? – Той се изплю. – Но тогава драконовата глава я нямаше.

– Те махат главите, когато търгуват, за да не будят подозрение – рече баща ми. – Какво купуваха?

– Разменяха кожи срещу сол и сушена риба. Твърдяха, че са прекупвачи от Хедебю.

– Прекупвачи, които сега напират за бой. 

И наистина датчаните ни предизвикваха от палубите, като блъскаха с мечове и копия по шарените си щитове. Но нямаше какво да сторят срещу Бебанбург, а и ние не можехме да им навредим, макар баща ми да нареди да издигнат бойния флаг. Върху него бе изобразена озъбена вълча глава, но сега ефектът ѝ се губеше, защото нямаше вятър и знамето бе увиснало на пръта си. Не след дълго езичниците се отегчиха да ни дразнят, седнаха отново зад веслата и загребаха на юг.

– Трябва да се молим – каза мащехата ми. Гита бе много по-млада от баща ми – дребна, пълничка жена, с буйна руса коса и дълбоко благоговение към свети Кутберт, когото почиташе, задето вършел чудеса. В параклиса край замъка тя пазеше гребен от слонова кост, с който, както се твърдеше, светецът си решел брадата – и може наистина да е било така.

– Трябва да действаме – изръмжа баща ми, като се отвърна от бойниците. – Ти – рече на брат ми Утред – вземи дузина мъже и препусни на юг. Проследи варварите, но нищо повече, ясно? Ако слязат от корабите си на моите земи, искам да знам къде точно.

– Добре, татко.

– Не влизай в бой с тях – нареди отново баща ми. – Само наблюдавай копелетата и се върни тук преди мръкване.

Шестима вестоносци бяха разпратени из владенията. Всеки, живеещ в тях, ни дължеше военна повинност, тъй че до сутринта щеше да се събере армия от близо двеста души, въоръжени с брадви, копия, вили и коси. Прислугата, обитаваща самия замък, разполагаше с истински, добре изработени мечове и здрави щитове.

– Ако видят, че ги превъзхождаме числено – каза ми баща ми същата вечер, – датчаните няма да се бият. Те са като псетата – страхливци по душа, но набират кураж, щом са в глутница.

Настъпи нощ и брат ми още го нямаше, но никой не се разтревожи твърде. Утред бе способен младеж, макар и леко безразсъден, и явно нещо го беше забавило. Баща ми нареди да запалят сигнален огън над Горната порта, за да го упъти към дома. 

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: