Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Порода убиец

Крис Холм

"Порода убиец" е като танк с ракетен двигател - абсолютно брутални сцени, пропити с действие, което се движи с невероятна лекота...

Майкъл Хендрикс си изкарва прехраната като наемен убиец – в известен смисъл. Убива само други наемни убийци. Срещу десет пъти цената, която плащат за главата ти, той ще се погрижи този, който идва да те убие, сам да легне в гроба. Добър начин човек с неговите умения да си изкарва прехраната – но и сигурен начин да се превърне в мишена.

„Пестелив, брутален, приковаващ вниманието, „Порода убиец“ на Крис Холм е от романите, които човек не просто чете. Той го вдишва.“ - Дейвид Балдачи

  • Корица: Мека
  • Страници: 288
  • Тегло: 0.350 кг
  • Издадена: 14.03.2016 г
  • Издателство: Бард
  • Виж още от Крис Холм
 

Наличност: Да

15,99 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Откъс от книгата

1.

Центърът на Маями трептеше от вечерната жега, въздухът беше наситен с аромат на подправки и песни. Неон, ром и океански бриз съзаклятничеха и изпълваха улиците с някакво ярко очакване. В края на краищата беше петък в един от най-живите градове на света. И все пак никой от онези, които минаха онази вечер под козирката пред входа на „Моралес Инкорпорейтид“, не подозираше, че за един кратък момент е бил на място, на което някой ще умре.

Едгар Моралес мина през въртящата се врата на лъскавата сграда от стомана и стъкло, която носеше неговото име, и излезе на напечения от слънцето бетон. След цял ден, прекаран в комфортно контролиран климат, горещото дихание на града го накара да се облее в пот. Погледна си часовника. Беше точно шест и тринайсет. През повечето дни колата щеше да дойде да го вземе точно в шест и петнайсет – но днес не беше такъв ден. Днес колата нямаше да дойде, защото беше повредена. За да я поправи, шофьорът щеше да се забави достатъчно, за да може човекът на Корпорацията – както кубинската мафия нарича себе си, – изпратен да го убие, да успее да си свърши работата.

Не беше достатъчно открит, за да се харесва на Майкъл Хендрикс.

Хендрикс наблюдаваше Моралес през телескопичния мерник на карабина снайпер M40A3 от мястото си на четири пресечки от сградата. Полезрението му беше изкривено от затъмненото стъкло, през което се взираше, и от вибрациите на откраднатия джип, кадилак „Ескалейд“, чийто климатик напрягаше сили, за да охлади голямото купе. Хендрикс го беше намерил на дългосрочния паркинг на летище „Маями Интърнашънъл“ преди няколко часа. С блестящи никелирани части, огромно купе и затъмнени прозорци джипът беше чудесно прикритие за снайперист в центъра на града. Хендрикс би предпочел да се качи на някой от многото небостъргачи пред „Моралес Инкорпорейтид“ – изстрелите отгоре по-лесно стигат до мишената, без да се натъкнат на препятствие, освен това свидетелите и пътят за измъкване могат да се планират по-лесно и да се контролират, – но при такъв ъгъл проклетата козирка закриваше всичко. Вместо това реши да даде сто долара на пиколото на един бутиков хотел срещу привилегията да паркира най-отпред – от това място имаше добра визуална линия към входа на сградата. Имаше времена, когато за двеста долара човек би могъл да си вземе стая в този град – но вече не, определено не и тук.

Киснеше тук вече от цял час – следеше как се ниже трафикът, климатикът водеше неравна борба с горещината и влагата. Въздухът беше толкова тежък и неподвижен, че парченцата плат, които беше завързал за пътните знаци като ветропоказатели, не бяха помръднали нито веднъж, откакто бе паркирал. Безветрието обаче беше предимство за Хендрикс. Вятърът отстъпва само на гравитацията като фактор, който може да промени траекторията на куршум, и понеже силата му не е постоянна, е много по-трудно да я отчетеш. Трябваше обаче да отчете и влажността. Въздухът беше наситен с влага и това със сигурност щеше да забави куршума – достатъчно, на това разстояние, за да свали точката на попадението с цели шест сантиметра. Шест сантиметра може да се окажат разликата между смъртоносен изстрел и драскотина.

Това влажно време беше отвратително. До голяма степен като чашата кафе с мляко, която стоеше недопита на стойката до Хендрикс – гъста противна лепкава течност. И цветовете на града го дразнеха – всичко беше жълто, коралово и аквамарин. Липсваха му тъмните зелени тонове и студеното синьо на Ню Ингланд, където и най-горещото лято не успяваше да стопли дебрите на гората, а водата течеше студена през цялата година. Маями беше красив, разбира се, но тази красота беше безвкусна и изкуствена, като силиконовите красавици, които крачеха по улиците.

Всичко наоколо изглеждаше фалшиво.

Най-добре да приключи с работата и да се маха оттук.

През оптическия мерник Хендрикс видя как Моралес поглежда вляво и вдясно, как търси с очи колата си, после слиза по стъпалата и тръгва към бордюра. Мъже с делови костюми се боричкаха за позиции край бронзови жени с оскъдно плажно облекло и чакаха светофара за пешеходци.

– Действаме – каза Хендрикс и завъртя ключа в стартера, така че двигателят да изгасне, но захранването да остане включено. Светът около него се смълча, вибрирането на колата спря. – Кажи ми, че си в системата.

– Вътре съм – дойде отговорът през безжичното устройство на телефона. – Обаче разбери, тази система за сигурност е първокласна. Минава през автодиагностика на всеки пет секунди. Ако се появи неидентифицирана команда, алармата ще се задейства. А ако това стане, ченгетата ще са при теб за минути.

– Казваш ми, че не можеш да го направиш?

– Казвам ти, че след като ми кажеш да действам, имаш на разположение три секунди, не повече.

– По-добре тези три секунди да си струват – каза Хендрикс. – Когато ти дам знак.

Моралес стигна до бордюра. Хендрикс завъртя карабината първо наляво, после надясно, за да огледа мястото през мерника. Кимна удовлетворено от видяното, свали предното дясно стъкло и намери мишената през отвора. Стойката на оръжието му беше закрепена на вратата.

– Прицел.

Изведнъж светофарите на няколко пресечки наоколо се смениха, така че кръстовищата, които водеха към неговата отсечка, станаха червени, а всички в обратната посока – зелени. Щом трафикът пред сградата на Моралес се изтегли, светлината на пешеходната пътека също се смени и Моралес стъпи на уличното платно.

– Три – каза гласът в ухото му.

Хендрикс пое спокойно въздух и задържа дишането си. Тялото му обработи сложната математика около изстрела инстинктивно: направи нужните корекции заради горещината, атмосферното налягане, влагата. Сърцето му биеше бавно и равномерно.

– Две.

Съвършено неподвижен, Хендрикс натисна спусъка – със сила килограм и половина, не повече, не по-малко.

– Едно.

Чу се пукване, което проехтя по улицата като тътен.

Щом чу изстрела, Моралес се просна по очи. Имаше добри инстинкти, трябваше да му се признае – реагира цяла секунда преди всички наоколо. В края на краищата обаче това инстинктивно движение беше излишно. Когато чуеш изстрела, куршумът вече те е улучил.

За щастие на Моралес не той беше мишената на Хендрикс.

Мишената на Хендрикс беше Хавиер Круз – килърът на Корпорацията, изпратен да ликвидира Моралес. Круз, наемник на Корпорацията още от дните, когато фалшифицираха местната лотария в Малка Хавана, беше изгубил бройката на хората, които беше убил.

Не всички си даваха сметка за това, когато го гледаха. Тези, с които се разминаваше, докато крачеше сякаш излязъл на разходка по Брикел към „Моралес Инкорпорейтид“, понякога се усмихваха на милия възрастен кубинец с колосана бяла риза, груби ленени панталони и сламена шапка. Нямаха представа, че сивият мустак прикрива злокобен белег, оставен от полицейска палка, нито че въпросният полицай не бе видял изгрева на следващата сутрин. Не си даваха сметка, че накуцването му не е заради ишиас, а заради два куршума, изстреляни от съпругата на един политик, който бе решил да се бърка в бизнеса на Корпорацията. Събуди се и го видя в спалнята си, когато мъжът й беше извън града, и ако не беше толкова красива – и толкова много, много гола, – Круз може би нямаше да й даде време да грабне пистолета от нощното шкафче. Тя пусна два куршума в крака му, а той я направи на решето и остави залята в кръв спалня и безименен пръст върху снимка на четирите им дъщери на видно място, за да може мъжът й да я види веднага щом се върне. Този човек повече не обели и дума за Корпорацията.

Тези, които се разминаваха с Круз, не знаеха, че се разминават с чудовище. За негово нещастие обаче Хендрикс знаеше.

И пак за негово нещастие Хендрикс никога не пропускаше изстрел.

Главата на Круз се пръсна. За момент тялото му остана изправено, на сантиметри от Моралес – с блестящ нож в дясната ръка. Окървавената сламена шапка отлетя надалеч. След това Круз се свлече на тротоара като марионетка с прерязани конци.

Екотът от изстрела стихна и вечерта се изпълни със звуците на страха. Крясъци, възбудени гласове, писък на автомобилни гуми. Тревожни клаксони. Виене на далечна сирена, която приближава бързо. Всички чули изстрела знаеха от новинарските емисии, че след един изстрел трябва да очакват втори, трети, четвърти, пети. Бяха се научили да се питат дали няма да са следващата жертва в списъка на убиеца.

Хендрикс, от друга страна, спокойно прибра карабината и вдигна затъмненото стъкло. Знаеше, че ще минат няколко минути, докато определят откъде е дошъл изстрелът – предостатъчно време, за да се измъкне.

– Прочисти ли системата? – попита тихо.

– Аз да не съм идиот? – отговори гласът в ухото му. – Дори няма да разберат, че съм бил вътре.

– Добре – каза Хендрикс. – Прекъсвам.

– Приятен път.

Край бордюра пред офис сградата Едгар Моралес се изправи, пепеляв на цвят, разтреперан. Макар и да опитваше, не можеше да откъсне поглед от трупа на кандидат-убиеца си. Ако имаше и най-бегла представа, че ще се стигне до това, когато започна да изкупува евтини жилища в западналия квартал Гоулдс с идеята да облагороди района – и с това да разчисти основната база на Корпорацията за търговия с наркотици, – алтруистичните му мераци щяха да седнат на задната седалка, а напред да излезе здравословното чувство за самосъхранение. Обаче не бе и помислил такова нещо до този момент, както не му бе минавало през ум, че не е в състояние да убива, та дори и за да защити самия себе си.

Телефонът в джоба му иззвъня. Моралес трепна, сякаш някой го шамароса, после отговори.

– Д-да?

– Добре ли си? – попита Хендрикс.

Моралес се поколеба. В интерес на истината, изобщо не беше добре. Ама никак. Вместо това обаче отговори:

– Да. Надявам се плащането ми е получено?

– Ако не беше – отговори Хендрикс, – нямаше да те има, за да ми зададеш този въпрос.

Моралес се засмя – пресипнало, като кашляне.

– Тази мисъл не е особено приятна.

– Е, помисли. Сега те чака цял живот, с който ще трябва да се справяш. Приятно ми беше да правя бизнес с теб.

И линията прекъсна.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: