Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Пожелай ми любов дори на сбогуване

Мариус Габриел

В съдбовни времена три сестри преживяват любов и мъка, които ги довеждат до ръба...

През мрачните години в навечерието на Втората световна война, три красиви сестри водят своите житейски битки. Най-голямата, Изабел – страстна, властна и безпътна – е омаяна от фашизма. Но дали убежденията й ще издържат след сблъсъка с шокиращата реалност в нацистка Германия?

Затворената и неуверена Фелисити – най-малката, е решила да влезе в манастир. Но една случайна среща с американски войник преобръща целия й свят.

Безгрижната Киара се интересува най-вече от забавния светски живот. Но дори нейната невинност не може да преживее жестоките уроци на войната. Всяка следва собствения си път, а различията помежду им заплашват да ги отведат отвъд границите на прошката.

  • Корица: Мека
  • Страници: 368
  • Тегло: 0.400 кг
  • Издадена: 16.05.2016 г
  • Издателство: Бард
  • Виж още от Мариус Габриел
 

Наличност: Да

19,99 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Биография и факти за автора

Светът забеляза Мариус Габриел с бестселърите „Маската на времето“ и „Плът и кръв“.

Откъс от книгата

1.

Фелисити

Испания, зимата на 1936 г.

– Не чу и дума от онова, което казах. – Изабел бе застанала до предния прозорец в малката вила, скръстила ръце на гърдите си. Фелисити често си мислеше, че по-голямата º сестра прилича на Наполеон, докато обмисля действията на невидимите си армии.

– Слушам те, миличка – отвърна тя.

– Едва на деветнайсет си. Дори не си започнала да живееш. Господи! Погледни се! Толкова си умна, свежа, млада! Как е възможно да захвърлиш с лека ръка тези безценни дарове?

– Нямам намерение да захвърлям с лека ръка нито един от даровете, които съм получила.

– Ще ги оставиш в ноктите на куп съсухрени дърти харпии, което е същото. Не си родена, за да пропилееш дните си в безрадостен манастир. Родена си да изживееш живота си!

– Когато и да се огледам, не виждам кой знае колко обнадеждаващи примери за онова, което животът може да ми предложи.

Изабел се намръщи.

– Как е възможно да кажеш подобно нещо пред мен?

– О, миличка – отвърна Фелисити, изпълнена с разкаяние, – прости ми. Не исках да прозвучи така.

– Дразниш ме с това самодоволство. Нямаш никаква представа какво е да изгубиш дете. Съпругът ти да избяга. Откъде да знаеш? Не знаеш нищичко. – Изабел отвори кепенците и се приведе напред. Неочакваният артилерийски залп се понесе над долината към тях. – Бойните действия приближават. А ние тук сме като хванати в капан. Рано или късно някой снаряд ще падне на покрива и това ще бъде краят ни. – Тя поклати глава, сякаш говореше на себе си. – Останах тук твърде дълго. Трябваше да замина за Германия, когато Пол почина. Щеше да е по-добре, отколкото да се лутам тук като призрак и да се преструвам, че все още има защо да живея. А сега съм вързана с теб. – Обърна се към Фелисити. – Защо, за бога, дойде тук?

– За да се сбогувам, миличка. Следващия месец постъпвам в манастир. И да обсъдим собствеността ми. Когато вляза, искам да прехвърля всичко, което притежавам, на Църквата.

– Да, разбира се – отвърна сухо Изабел. – Зестрата ти. Колко хитро, че са настояли да го направиш.

– Искам обаче – продължи Фелисити, сякаш Изабел не беше казала нищо остро, – искам ти да вземеш накитите на мама. Най-вече смарагдите. И без това трябва да са у теб, нали си най-голямата сестра.

– Не искам тези проклетии.

– Можеш да си ги разделиш с Киара.

– Киара си живее царски. Има апартамент в Мейфеър, приятна работа, води живот, който я радва.

– Тогава ти ги вземи. – Взривът, по-силен от предишните, накара всичко в стаята да потрепери. – Дръпни се от прозореца, миличка. – Фелисити протегна ръце към Изабел, когато сестра º отстъпи. – Не съм ги донесла, разбира се. Депозирах ги в сейф в „Хародс“ в Лондон. Оставих ключа...

– Майната им на накитите. Престани да говориш за тях. Изобщо не ме интересуват. Интересуваш ме единствено ти. Няма да престана да се опитвам да те откажа от тази работа.

– Ще те изслушам. Само не богохулствай.

– А ти можеш да помолиш Господ да престане да ме мачка.

– Ще го помоля. Хайде да затворим кепенците, страх ме е. – Сестрите затвориха тежките дървени кепенци и стаята отново потъна в полумрак.

Къщата беше семпла, с белосани каменни стени, подът покрит с плочки. Китки билки и два мъртви заека висяха от голите дъбови греди. Малкото мебели бяха неумело сковани, боядисани в кафяво, получено при смесването на остатъците от различни бои. На едната страна бе опряно пиано, оставено с отворен капак, жълтите клавиши изглеждаха като криви зъби. Поочукана медна вана бе изтеглена пред камината, където се топлеше казан с вода.

Сестрите не си приличаха. Изабел, сега на двайсет и пет, беше закръглена, с тъмни очи и маслинова кожа, също като майка им, една от най-известните красавици през 20-те години на ХХ век. Всеки, който я погледнеше, си казваше, че пред него е застанала светска жена. Изабел бе постигнала много – политика (журналистка, написала десетки статии, в които възхваляваше фашизма), брак (макар богатият º съпруг фалангист да се бе оказал негодник), майчинство (въпреки че единственото º дете загина трагично, когато бе на годинка).

Фелисити пък изглеждаше като жена, която сякаш беше от друг свят. С дългите си крака, висока талия и едва загатнати гърди младото момиче приличаше на средновековен ангел, лицето º грееше, русата коса се стелеше по раменете º като сноп зряло жито. Обичта º към нейния Господ беше по-силна, отколкото Изабел – вече потопила се в морето на живота, за разлика от сестра си – бе готова да приеме.

Фелисити беше шест години по-малка от Изабел. Обожаваше сестра си още от дете, тази властна, завладяваща мургава красавица, и в много отношения чувствата º все още не бяха променени. Изабел преливаше от емоции. Тя пламтеше като черен огън, апетитът º за живот бе неутолим. Поглъщаше всичко, което попаднеше пред нея – и нещастие, и радост – еднакво ненаситно. Фелисити винаги се чувстваше дребна и незначителна край нея.

Имаха още една сестра, Киара, родена между тях. Тя беше единствената уравновесена, съвършеното съчетание между действие и спокойствие, средното дете, изолирана от по-голямата и по-малка сестра от двойната трагедия на смъртта на родителите ми, единият починал три кратки години след другия.

Възприемана като единствената здравомислеща от сестрите Редклиф, Киара не се впускаше в никакви крайности. Когато бяха заедно, трите се държаха уравновесено. Сега тя липсваше на Фелисити, липсваха º приятният хумор, практичният усет и мъдростта, които носеше в себе си. При Киара всичко избиваше в смях. Тя обаче беше в Лондон, потопена във вихъра на най-веселия сезон след края на Голямата война.

– Как ми се иска Киара да беше тук – призна Фелисити. – Тя винаги спира кавгите ни.

– Искаш да кажеш, че винаги застава на твоя страна ли?

– Тя е най-разумната от нас. Как само ми се иска трите да се съберем за последен път.

– За последен път ли? – повтори Изабел. – Няма ли да можем да те посещаваме, след като се завреш зад решетките?

– Наставницата на послушниците ми обясни...

– Наставницата на послушниците – прекъсна я подигравателно Изабел. – Много точно казано.

– Тя ми обясни, че посещенията на членове от семейството могат да окажат обратен ефект през първите три години. Послушницата трябва да прогони от мислите си абсолютно всичко, за да допусне и приеме Господ дълбоко в душата си.

– Пълни глупости – извиси глас Изабел, готова да избухне. – Не мога да понеса да гледам безучастно как се погребваш заради някакви скапани девственици. Ти не се интересуваш от нищо друго освен от собствените си суеверия.

– Обичам двете ви с Киара повече от всичко на света – отвърна тя. – Но не искам да бъда част от този свят. Искам да посветя живота си на Господ. – Фелисити протегна ръка към Изабел. – Знаеш точно толкова малко за Господ, колкото аз за живота. Ти си тази, която е пълна със суеверия. Та ти дори не си влизала в манастир. Манастирът не е гробище, където гният девственици, а място на светлина, мир и радост...

– Глупости! – Изабел стисна пръстите º и ги изви болезнено. За момент двете се сборичкаха, както правеха в детската стая; след това, както винаги, Фелисити изплака от болка и лицето º се сгърчи. Изабел никога не оставаше доволна, че печели битката с думи – а и като журналистка имаше несправедливо предимство – освен това притежаваше способността да сведе всички спорове до изпитание на физическата сила, при което почти винаги печелеше. Тя нагласи цигара в цигарето си от слонова кост и я запали, изпусна синкав облак дим към откритите греди. – Безочливо нищожество.

Фелисити потри пръсти.

– Мястото ти е в Англия, сред близките ти.

– Това празноглаво поколение от досадници и слабаци ли? Не, благодаря. Ако отида някъде, то ще бъде в Берлин, при Хитлер. Той е единственият свестен мъж, останал на този свят.

– Ние не сме досадници и слабаци. Прибери се с мен.

Изабел избърса с гневен замах неочаквано избликналите сълзи.

– Едва не свърших, когато изгубих Пол, Фий.

– Моля те, не говори така!

– Това е истината. Никога няма да си го върна. Никога вече няма да бъда каквато бях преди. Сега всичко е празно. – Фелисити прегърна Изабел с много съчувствие. – Дори да ми се искаше да се върна в Лондон – продължи Изабел и прие прегръдката нетърпеливо, – как според теб да се добера там? Да не би да си пропуснала, че сме обградени от червените?

– Можем да ги помолим да ни пуснат да минем през фронтовата им линия. Сигурна съм, че ще ни пуснат.

– След като се изредят да ни изнасилват.

– Не биха го направили.

– Ще го направят и още как. Ти не познаваш комунистите като мен. Ако пък открият коя съм, ще ме изправят до стената. Не трябваше да идваш тук. Така само ми създаваш нов повод за тревога. Искрено се надявам Франко да пробие фронтовите им линии и да ни освободи, без да ни взриви на парченца. Засега поне няма мърдане оттук и няма начин да се завреш в онзи манастир.

През изминалите няколко минути доловиха раздвижване пред къщата. Чуха гласа на Мануела, висок, гневен, а след това страшния гърмеж. И двете жени застинаха на място.

Вратата се отвори с трясък. Фелисити потисна писъка си, когато войник в униформа влезе в стаята и наведе глава, за да мине. Зад него пристъпи Мануела, прислужницата на Изабел, притиснала пушка в гърба му.

– Дошъл е чак от Америка, за да ни окраде зеленчуците! – Пълното лице на Мануела беше поруменяло от гняв и триумф. – Бяха двама, наглеци! Изскубаха ни зелето!

– Къде е другият? Да не би да си го убила? – попита Изабел.

– Хукна като заек. Натъпкал е всичките ни зеленчуци в чувал.

– Кажи º да остави тъпата пушка – изръмжа войникът.

– Заслужаваш да те застреляме – заяви остро Изабел. – Ти си крадец.

– Решихме, че къщата е изоставена – тросна се той. – Всичките прозорци са заковани.

– Заковани са, защото нямаме желание анархистите да ни прережат гърлата.

– Аз не съм анархист. – Въпреки че лицето му беше почерняло от дима на изстрелите и изпръскано с кал, Фелисити забеляза, че той е около двайсетгодишен, очевидно един от стотиците млади идеалисти, придошли от цял свят в отклик на призива на Испанската република да получи помощ срещу Франко. – Кажи º да свали пушката.

– За да можеш да ни изнасилиш ли?

– Не искам да ви изнасилвам.

– Май наистина сме изгубили свежестта си, Фелисити – отбеляза сухо Изабел.

Войникът ги погледна с неудобство.

– Не исках да кажа, че... – Потърси правилните думи, но така и не успя да ги намери.

Изабел взе пушката от Мануела и пристъпи към войника, огледа го от главата до краката, сякаш бе някакво необикновено ново животно.

– Име и чин?

– Лейтенант Уилям Уилъби.

– Напълни ваната за лейтенант Уилъби, Мануела.

Мануела се зае да пресипва вода, от която се виеше пара, в тясната медна вана.

– Да не би да сте решили да ме удавите? – попита иронично той.

– Може би. От свободата, с която посягате на чуждата собственост, разбирам, че сте комунист.

Очите на човека последваха Изабел, докато тя го държеше на мушка.

– Гледам да не се занимавам с политика.

– На униформата ви виждам чук и сърп.

– Това е емблемата на отряда ми.

– Сигурно сте изпълзели от някое гето на Бауъри.

– Всъщност бях учител в Масачузетс.

– Учител по какво?

– По английска литература.

– И какво ви прихвана, та да станете доброволец в чужда война? Да не би да нямате търпение да изгубите живота си?

– Някой трябва да спре фашистите – отвърна спокойно той.

Изабел присви очи.

– Нима? Затова изоставихте жената и децата да ронят сълзи в Масачузетс.

– Не съм женен.

– Аха. Чудесна причина да потърсиш смъртта. Вие сте пример за човешко безразсъдство, лейтенант Уилъби. Позволете да ви представя на сестра си, Фелисити, която е същата като вас. Сигурна съм, че ще се разбирате безупречно.

Войникът погледна Фелисити.

– Сестра ви е луда.

– Знам – отвърна Фелисити.

Изабел му отправи тънка усмивка.

– Лейтенант Уилъби. Съблечете се.

– Какво?

– Съблечете се бързо.

– Изабел – прошепна Фелисити, – стига глупости.

– Не са никакви глупости. Нали искаше да видиш как изглежда комунист. Изпълнявайте, лейтенант.

– Отказвам.

– Да не би да си въобразявате, че ще се поколебая да ви застрелям?

Той срещна погледа º и видя нещо, което го накара с огром­но нежелание да започне да си съблича униформата.

– Ако това е представата ви за игра, чувал съм и за по-смешни.

– По-бързо.

Той разкопча колана и куртката.

– Без бельото.

– Най-вече бельото.

Той се поколеба, но дулото на пушката в ръцете на Изабел дори не трепна. Съблече се гол и откри жилаво, атлетично тяло с ивица черни косми на бялата кожа от гърдите до слабините. Виждаха се няколко бледи синини. Не направи опит да прикрие половите си органи, остана да гледа Изабел в очите. Фелисити усети как пламва и се обърна.

– Изабел, дори не е забавно.

Изабел го оглеждаше с неприкрит интерес.

– Поне не е поредният недохранен образец от гетата. Освен това ни попречи да си издерем очите, както преди малко. Влизайте във ваната. Мануела, направи нещо с тази униформа.

Мануела се ухили и отнесе униформата в кухнята. Щом видя, че отнасят дрехите му, Уилъби се сви в димящата вана.

Изабел най-сетне остави пушката и посегна към тенекиена кана на полицата. Заля главата на войника с гореща вода.

– Защо го правите? – закашля се той.

– По същата причина, поради която бих го направила и с кученце, което се е въргаляло в прахта.

– Дано ви е забавно.

– Засега сте единственото, което внесе разнообразие в живота ни. Все още не сте на ниво да ни осигурите нещо забавно. Фелисити, сапун.

Фелисити подаде на Изабел сапуна и остана да наблюдава как сестра º търка главата на мъжа, врата и мускулестите му рамене. Дори по стандартите на Изабел това беше откачена приумица. Кой знае как и защо, тя откри, че се смее на тази неприкрита проява на лудост.

– Разкажете ни за нея – нареди Изабел.

– За коя? – попита войникът.

– А вие за коя мислите? За жената, която не е пожелала да се омъжи за вас и ви е изпратила на сигурна смърт.

Той избърса сапуна от очите си.

– Никъде не ме е изпращала. Дойдох по собствено желание.

– Глупости. Ако тя беше червенокожа индианка, щеше да ви свали скалпа. Сега обаче ще си върже скромна черна панделка, когато научи, че са ви гръмнали на парчета. Ще плаче цял един час, а ергените ще се скупчат около нея и ще се надпреварват кой да º подари бонбони.

– Как се научихте да сте толкова жестока? – попита той.

– За разлика от вас аз съм омъжена. – Показа му златната венчална халка на лявата си ръка. – Това е чудесна школа по жестокост. Да не би да си въобразявате, че щях да ви търкам гърба, ако бях неомъжена?

– Наистина не разбирам защо фактът, че сте омъжена, внася повече приличие?

– Значи имате твърде ниско мнение за верността на жените.

– Къде е съпругът ви?

Тя започна да търка енергично широкия му гръб и той се намръщи.

– Нямам никаква представа.

– Той бие ли се?

– Няма начин.

– Да не би да е духнал?

– Какво означава това?

– Офейкал, вдигнал си чуковете, избягал.

– Духнал ми харесва. Напълно в стила на съпруга ми.

Мръсотията се беше оттекла от лицето на войника и той се оказа красив мъж на около двайсет и три или двайсет и четири. Очите му се сториха на Фелисити изключителни, сиво-сини също като нейните, със спокоен, интелигентен поглед, който сега не се откъсваше от Изабел.

– Той къде е?

– Предпочитам да си го представям в Биариц или Монте Карло, на някоя от масите за карти.

– Трябва да бъде разстрелян.

– Предпочитам да си живурка безпроблемно.

Той изсумтя презрително.

– Лесно прощавате.

– Вие обичате жена, която не ви обича – сопна се тя. – Защо аз да не обичам съпруга си?

– Някой ден той ще осъзнае грешката си и ще допълзи обратно при вас.

– А, това ли бил планът ви? Да се върнете в Масачузетс накичен с медали, пожънал слава и Мейзи да се моли да стане булка на героя.

– Тя не се казва Мейзи.

– Горкият нещастник. Тя ще се омъжи за някой дебел галантерист много преди да ви погребат под тенекиен кръст или, ако не извадите късмет, ще ви пратят у дома в кошница. Тя дори няма да ви погледне, докато ви стоварват в приюта за бедняци.

– Изабел! – намеси се остро Фелисити, потресена от жестокостта на сестра си.

Изабел сви рамене.

– Не понасям баналности. Той трябва да е наясно с истината за безразсъдството си.

Уилъби присви очи иззад пяната и я погледна.

– Не съм дошъл заради жена. Дойдох заради Испания.

– Значи толкова много обичате Испания, че сте дошъл да избивате испанци.

– Досега не съм убил нито един испанец – озъби се той. – Преди три месеца се биехме с мароканци. Сега се бием с нацисти с танкове и се браним от пикиращи бомбардировачи. После ще нахлуят легионите на Мусолини, след като изколят абисинците. Франко е поканил всички фашистки нации на света в тази война. Тъкмо затова дойдохме като доброволци.

Тъй като отговорът му не допадна на Изабел, тя хвърли калъпчето сапун в скута му.

– Довършете сам, лейтенант.

Войникът взе сапуна и започна да обтрива тялото си.

– Сега вече ми е ясно защо съпругът ви се е изнесъл – заговори бавно и провлечено, но очите му не изпускаха Изабел, докато излизаше от стаята. Едва когато тя излезе, той погледна Фелисити. – Сестра ви е голяма работа. Май не вярва в каузи.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: