Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Погледи върху литературата и изкуството. Лични спомени

Симеон Радев

Тази книга на Симеон Радев е сериозен извор за историята на българската литература и на българската литературна и художествена критика.

След болката си за Македония, за международната политика по отношение на България след Балканските войни, Симеон Радев ни поднася сериозен и задълбочен прочит на творчеството на: Елин Пелин, Кирил Христов, Пейо Яворов, Николай Лилиев, Александър Балабанов... Иван Вазов.

С не по-малко умение и неподражаем стил той се спира на творчеството на известни чужди и български художници от онова време.

А колко актуално звучи и днес статията му, озаглавена „Политическо красноречие“...

 

Наличност: Да

17,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Биография и факти за автора

СИМЕОН РАДЕВ е роден в град Ресен, Македония, на 19 януари 1879 г. Първоначално учи в българските училища в Ресен, Охрид и Битоля, а след това завършва френския лицей „Галата сарай“ в Цариград и право в Женева. През 1905 г. става главен редактор на в-к „Вечерна поща“, а през 1906 г. заедно с Александър Балабанов слагат началото на сп. „Художник“. По-късно (1911) основава всекидневника „Воля" и взема дейно участие в неговото списване. По това време обнародва и своята книга „Строители на съвременна България" – едно от големите и оригинални историографски изследвания у нас.

Още твърде млад, Симеон Радев се отдава на дипломатическа дейност. През 1913 г. участва в Конференцията на мира в Букурещ, където остава и като пълномощен министър до 1916 г. При влизането на Румъния във войната е преместен в Берн. По-късно (1917) подава оставка, напуска швейцарската столица и отива на фронта. В края на войната Симеон Радев взема участие от българска страна в подписването на Солунското примирие. Последователно е пълномощен министър в Хага, Анкара, Вашингтон, Лондон и Брюксел. Той е и първият български делегат в Обществото на народите – Женева.

През 1918 г. Симеон Радев обнародва на френски език книгата си „Македония и Българското възраждане през ХIХ век", която по-късно (1927) е преведена на български език и е публикувана като издание на Македонския научен институт в София.

Откъс от книгата

МОЕТО ОТРАНО ВЛЕЧЕНИЕ

КЪМ ЛИТЕРАТУРНАТА КРИТИКА

 

Баща ми беше търговец - професия за печелене на пари, - но знаеше, че има неща, които стоят по-горе от парата. Често съм го слушал да повтаря тия думи от писанието: „Мнози не- навидеша богатство, а слава никтоже.“ От всички видове слава той най-високо поставяше книжовната. Питаше ме: „Кои са най-великите люде в старата българска история? Царете? Не. Св. св. Кирил и Методий, св. Седмочисленици.“ Първите песни, които той ме научи, бяха техните тропари. На Кирил и Методий: „Яко апостолов единоравния, славянских стран учителие...“ На Седмочислениците: „Венци хваления возси- лаем Седмочисленицки славния...“ В една моя книга, озаглавена „Най-ранни спомени“ , която търпеливо дочака да види бял свят, разказвам как той, баща ми - аз малък, едва излязъл от отделенията, но все с книга в ръка, - гледаше да събуди у мен писателско призвание. Доводите му бяха доста особени. Казваше ми: „От времето на Самуила до днес свещеникът на Царевдвор  е бил винаги от рода на баба ти. Значи, хиляда години потомци на тоя род са пазили българското писмо. Това влиза в твоето наследие. Ти трябва да станеш писател.“

Мечтата на баща ми да ме види писател не можеше да проникне у мен в тая ми възраст. Думите му влязоха в паметта ми без следа и си ги припомних, когато сам взех перото да пиша. Обаче страстно четях, каквато книга ми попаднеше. Бях във втори клас, когато прочетох „Пролетни води“ от Тургенев. В трети клас, в Охрид, където брат ми Владимир беше назначен учител, четях крадешком „Клетниците“. Крадешком, защото бях много слаб и брат ми не искаше да се уморявам, толкова повече, че намираше тая книга не за моите години. Но аз го чаках да заспи и тогава запалвах лампата и жадно взимах в ръката си прочутия роман. Четвърти клас в Битоля бях погълнат от уроците си. След това постъпих в Галатасарайския лицей  в Цариград. Аз не знаех, че там са учили двама български поети - Константин Величков и Стоян Михайловски. И по-късно, като научих това, не бяха техните имена, които възбудиха у мен литературната амбиция. Тя ми дойде по друг път. В Битоля учител по словесност - така се наричаха уроците по български - ни беше Гьорче Петров. Сух ум, той нито нам можеше да даде да разберем, нито сам разбираше как трябва да се пише. Това научих в лицея. Казваха ни, че за всяко нещо, което има да напишем, трябва най-напред да си направим план, като пазим правилата за мярка и съразмерност, да бъдем крайно внимателни при подбора на думите, като отбягваме особено многобройните прилагателни, защото те често са паразитни. Гледаха също да развият въображението ни. Първото домашно, което нашият учител по френски мосю Дюбоани даде, когато вече доста знаех езика, беше на тема „Напишете мемоарите на един бастун“. Той ни даде някои общи упътвания.

Бастунът казва: „Бях изложен на витрината на един магазин. Някои ме харесваха, но нямаха пари да ме купят. Други имаха пари, но не ме харесваха. Най-после един ме купи.“ После трябваше да разкажем през кои ръце е минал, докато най-накрая един го загубил. Нужно бе всичките приключения на бастуна сами да измислим.

Не се отличавах много в измислянето и ми стана мъчно. Тогава реших да опиша нещо, което съм видял.

През моето детство, когато баща ми отиваше в Битоля по търговия, ме вземаше понякога със себе си. Отсядахме в „Ингилис хани“, стар хан, където, ако се съди по името му, са идвали, види се, в старо време търговци англичани. Всичко, което бях видял там, оставаше живо в паметта ми. Понякога пристигаха кервани. Конете се разтоваряха сред обширния двор. Мяркаха се странни за мен фигури и се чуваха шумни гласове. На първия етаж околовръст двора имаше за пътниците стаи, пред които оставаше широко, свободно място за минаване. Тук пътниците се прибираха привечер, при хубаво време. Когато с баща ми се качвахме от гостилницата и минавахме оттам, за да отидем в нашата стая, аз любопитно отварях очите си. Пътниците образуваха пъстра гледка: някой си прави сметките и се разправя; друг свири на тамбура и си тананика; трети пуши наргиле. Всичките тези впечатления бяха още пресни у мен и се заех да ги предам. Смятах, че съм успял.

Много мъчно е за един човек да анализира свои състояния на духа от толкова далечно време, но мисля, че тогава именно у мен се роди желанието да пиша. Фактически тогава и започнах.

На връщане от ваканцията си в Ресен се спрях в Солун. Беше през есента на 1895 г. тъкмо след първото македонско въстание. Тук Гоце Делчев ме посвети във Вътрешната революционна организация. Пред него положих клетвата си. Чувствах се щастлив и горд. Но после в Цариград се научих от българските вестници, които ми попадаха, че в революционните кръгове в София има взаимни борби. Под това скръбно впечатление написах нещо като разказ и му дадох името „Раздор“. Изпратих го до „Право“ - вестник на македонската емиграция. Там излезе  с гръмогласния подпис „Революционер“. Една наивна работа, но Алеко Константинов я харесал и питал един от редакторите на „Право“ - Тома Карайовов - от кого е. Карайовов отговорил: „От един ученик в Цариград“ Тогава Алеко Константинов казал : „Помнете ми думата! Това момче ще стане писател.“ Тия му думи узнах много по-късно. Но фактът, че нещо, писано от мен, беше напечатано, бе достатъчен, за да ми разгори амбицията. Почнах да писателствам. Написах един разказ „Танас Колимачка“ въз основа на случка, станала в Охрид и позната на мен още когато бях ученик там. Разказът излезе в българския вестник в Цариград „Новини“. Познатите ми го похвалиха и това още повече ми разгорещи главата. Написах и друг един разказ - „Слепият цигулар“ - и го пратих в „Българска сбирка“.

Прозата не ми стигаше. Написах и поема - „Хайдут Велко“. Идеята ми дойде от една песен, която бях чувал в Ресен:

Кой ке ти носит острата сабя,
Де гиди болен Кара Мустафа?
Нека я носит той, хайдут Велко,
защо е пойке юнак от мене.

Изпратих поемата до Димитър Д. Матов - професор по славянска литература във Висшето училище и един от сътрудниците на „Български преглед“. Молех го в писмото да каже мнението си. Той ми отговори без закъснение: „Сега четете. После ще пишете.“ Думи, които ми подействаха като студен душ. Спрях да пиша.

Не пишех вече, но четях с тази страст, която ме беше обхванала още в Ресен. За френската литература в оригинал знаех само това, което се намираше в христоматията ми. Но горях от желание да се запозная и с българската. В Екзархията имаше библиотека и оттам взимах книги. Първата книга беше, помня добре, биографията на Христо Ботев от Захари Стоянов. В Екзархията се получаваха и три български списания: „Български преглед“, „Българска сбирка“ и „Искра“. Взимах ги и редовно ги четях открай докрай. От трите списания най-богато съдържание имаше „Български преглед“. Сериозните статии, писани главно от професори на Висшето училище, ме интересуваха и жадно ги четях. Но най-вече ме привличаха рецензиите, тия именно, които се отнасяха до литературни произведения. Тук нямаше много разход на остроумие. Професорският стил е познат. Но това бе за мен нещо ново и будеше непознат дотогава интерес. Така страниците на „Български преглед“ туриха начало на моето влечение към литературната критика.

Втората година вече знаех доста добре френски. В онова време под името „ВШНобКецие МаБопаю“ се издаваха френските класици в малки книги, които струваха 25 ст. Купувах си ги. Взимах книги и от Екзархията. Екзарх Йосиф беше високообразован човек - учил бе 6 години в Париж право и литература; имаше много ценни книги в неговата лична библиотека. Спомням си, че оттам взех няколко книги от Иполит Тен. Бях се абонирал и в книжарницата „Вайс“. Оттук взимах книги от съвременни френски писатели. В лицея имахме големи улеснения за четене. Водеха ни в спалните в 8 часа. Но имаше и тъй нареченото леШее, т.е. бдение. Които от нас искаха, можеха да останат да четат в класната стая, където един от надзирателите седеше на катедрата. Бяхме понякога двама-трима, понякога бях сам. Навлизах във френската литература като в приказен свят. Бях упоен. Когато се прибирах в обширната спалня, на минарето на близката джамия излизаше за вечерния призив към „правоверните“ имамът. Неговият звучен глас се издигаше високо в нощта, аз го слушах и преди той да довърши, заспивах. Четях и френски списания, купувах „Без Аппа1е§ роШтциез е1 НКегашез“. В него литературната критика се водеше от Ернест Шарл. В статиите му много ме привличаше ироничният му тон. Мога да кажа, че той е първият, който ми даде вкус към иронията.

Как попаднаха в ръцете ми Жюл Льометър и Пол Бурже - не мога да си спомня. Жюл Льометър беше по това време най-високоцененият френски литературен критик. За неговото въздействие върху публиката се цитира един случай, може би без пример в другите литератури.

Един французки писател - Жорж Оне - бе добилмного голяма популярност сред среднатафренска буржоазия. Неговите романи стигали до сто издания. За него Жюл Льометър писал във вестника, на който бил литературен сътрудник, една статия, започваща със следните думи: „В тия колони обикновено пиша върху френските писатели, но днес ще се занимая с Жорж Оне.“ Следвала жестока присъда върху него - ни умение да разказва, ни психология, ни стил, и всичко от най-вулгарно естество. Жорж Оне продължил да има читатели, но те се срамували да казват, че го четат.

„Съвременници“ на Жюл Льометър - под това заглавие той беше събралсвоите критики - обхващавсички значителни писатели от епохата. Четях ги, препрочитах ги и гледах някои негови духовити съждения да науча наизуст. Като повечето представители на френската буржоазия, Жюл Льометър беше крайно консервативен. Той еднакво отхвърляше както големи имена от чужбина, с които някои французи искаха да запознаят френската публика, Ибсен, Бьорнсон, тъй и модерните влияния в самата Франция. Той писа за Верлен и Маларме, но сякаш, за да ги осмее. Даваше цитати от тях. Намираше ги тъмни. Тълкуваше ги с догадки, уж да ги направи разбираеми. Тия именно цитати на мен се виждаха интересни. Прочетох излезлия том с избрани стихове на Верлен; те ме плениха. До разбиране на Маларме стигнах по-късно.

За Пол Бурже не знаем какво бих казал, ако го препрочета сега, но тогава намирах у него дълбочина. Критическите му статии излязоха под надслов „Есета върху съвременната психология“. В контраст с Жюл Льометър, Пол Бурже следеше и чуждата литература.

Едно от неговите есета е посветено на Тургенев. Най- ценното за мен у Пол Бурже беше, че той ми откри Бодлер и Стенд ал.

„Съвременниците“ на Жюл Льометър и „Есетата“ на Пол Бурже заемаха много часове от „нощното бдение“ - и оставиха следи в моето развитие. Те двамата превърнаха събудения ми вече вкус към литературната критика в съзнателен интерес. Тогава на мен не ми минаваше даже през ум един ден сам да стана литературен критик. Но едно неочаквано обстоятелство ме накара да направя много рано още първата си стъпка в това поле.

Беше в 1898 г. Завърших лицея и дойдох в София. Първите ми срещи бяха естествено в македонските революционни кръгове . Тук вече се мяркаше Антон Страшимиров и така се запознах с него. Димо Кьорчев ми е разправялкак Страшимиров гледал да събира около себе си млади хора, между които е бил и той. Същия опит направи и с мен. Той изказваше радостта си, че сме се запознали, хвалеше ме, казваше ми даже: „Аз тебе ще те туря в един мой роман.“ Антон Страшимиров, както после го познах от неговите произведения, беше силен талант, но с объркани идеи. Те не му позволиха да даде нещо напълно съвършено. Тази идейна бъркотия забелязах още при първите ни срещи, бидейки възпитан в лицея в ясност и ред на мисленето. Страшимиров се беше сближил с Гьорче Петров, по това време един от задграничните представители на Вътрешната организация - бивш мой учител от Битоля, у когото понякога отивах сутринта, когато той си пиеше ракията, за да му се избистри мисленето. Един ден той ми каза, че Антон Страшимиров написал „Прилепски светци“. Представил му я с желание организацията да я даде да се печата. „Ти я прочети, ми каза той, и си дай мнението.“ Какво ми трябваше да се набърквам в тази работа! Но бях поласкан и за мое нещастие направих, каквото се поиска от мен. Мнението ми беше категорично: „Прилепски светци“ е несполучливо произведение.“ Антон Страшимиров остана крайно засегнат и отношенията ни прекъснаха. Така първият ми опит в полето на литературната критика ме доведе до свада с един човек, способен на дълготрайна омраза. Трябваше да изтекат години и да се явят други случаи, за да мина от устната критика към писмената.

1964

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: