Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Пир за врани - книга 4 (Песен за огън и лед)

Джордж Р. Р. Мартин

Малко книги в такава степен са пленявали въображението и са спечелвали предаността и възхвалата на читатели и критици по целия свят, като монументално епичния цикъл върхово фентъзи на Джордж Р. Р Мартин.

Ето, че с “Пир за врани” Мартин ни предлага дългоочакваната четвърта книга от своята великолепна поредица. Разкъсваното от войни кралство най-сетне се оказва на прага на мира... за да се хвърли в пропастта на още по-ужасно унищожение.

“Врани ще се бият над плътта на мъртвец и ще се убиват за очите му.”

 

Наличност: Да

19,99 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Толкова зли герои, че могат да изядат Борджиите!

“Врани ще се бият над плътта на мъртвец и ще се убиват за очите му.”

Малко книги в такава степен са пленявали въображението и са спечелвали предаността и възхвалата на читатели и критици по целия свят, като монументално епичния цикъл върхово фентъзи на Джордж Р. Р Мартин.

Ето, че с “Пир за врани” Мартин ни предлага дългоочакваната четвърта книга от своята великолепна поредица. Разкъсваното от войни кралство най-сетне се оказва на прага на мира... за да се хвърли в пропастта на още по-ужасно унищожение.

Изглежда твърде хубаво, за да е истина. Войната на петимата крале най-сетне е замряла в тревожно затишие, след като Домът на Ланистър и техните съюзници са привидните победители.

Но като след всяка съдбоносна борба, скоро започват да се сбират оцелели, разбойници, ренегати и лешояди, за да разровят костите на мъртвите и да се бият за плячка над издъхващите.

Време е мъдрите и тласканите от амбиция, коварните и силните да придобият опита, силата и магията, за да оцелеят в предстоящите сурови и жестоки времена. Време е за благородници и простолюдие, за войници и чародеи, за платени убийци и мъдреци да се сплотят и да заложат своите съдби... и живот. Защото много са гостите на пира за врани... но малцина са оцелелите.

Биография и факти за автора

Джордж МартинДжордж Реймънд Ричард Мартин е американски писател на фентъзи и фантастика, сценарист и телевизионен продуцент. Той е най-известен със световните си бестселъри от поредицата епични фентъзи-романи „Песен за огън и лед“. Носител е на редица награди, сред които „Еми“, две награди „Небюла“ и шест награди „Хюго“. Мартин е посочен от списание „Тайм“ като една от 100-те най-влиятелни личности за 2011 г.

Джордж Мартин е роден през 1948 година в Ню Джърси и още от малък започва да пише истории за чудовища и да ги продава на съседските деца. По-късно става страстен почитател и колекционер на комикси и започва да пише фантастични сюжети за някои аматьорски издания. Първата му книга „Героят“ е издадена още през 1971 година от американското издателство “Galaxy”.
През 80-те години се мести в Калифорния, където участва като сценарист в сериала „Зоната на здрача“. Още е сценарист на филма „Последният защитник на Камелот“ (1986), който е създаден по едноименния разказ на Роджър Зелазни. Включва се в създаването и на продукции като сериала „Красавицата и звяра“ и „Входове“ на телевизия „ABC“.

Първият роман от сагата „Песен за огън и лед“ „Игра на тронове“ илиза през 1996 година. Поредицата продължава със „Сблъсък на крале“, „Вихър от мечове“, „Пир за врани“ и „Танц с дракони“, която беше издадена през 2011 година. 2016 година очаква шестата книга от поредицата, която ще носи името „Ветровете на зимата“. Междувременно биват издадени и други негови романи, сред които са „Смърт на светлината“, „Планетата на ветровете“ и „Бягащият ловец“, както и сборници с разкази като „Пясъчните крале“ и „Пътешествията на Тъф“. 

Откъс от книгата

Пролог

 

- Дракони. - Моландер вдигна от земята една спаружена ябълка и я запремята в шепи.

- Хвърли - прикани го Алерас Сфинкса, извади стрела от колчана си и я сложи на тетивата.

- Хубаво ще е да видя дракон. - Рууни беше най-малкият, набито момче, още цели две години му оставаха, докато стане мъж. - Много ще се радвам.

"А аз ще се радвам да спя в прегръдките на Роузи", помисли Пейт. Помръдваше неспокойно на пейката. До утре Роузи като нищо можеше да е негова. "Ще я отведа далече от Староград, през Тясното море в някой от Свободните градове". Там нямаше никакви майстери, нямаше кой да го вини.

Чуваше смеха на Ема - лееше се през затворения с кепенци прозорец над главата му, примесен с дълбокия глас на мъжа, когото забавляваше. Беше най-старата от курвите в "Перо и половница", към четирийсет някъде, но все още хубава, с налята, стегната плът. Роузи бе дъщеря й, петнайсетгодишна, едва-що разцъфтяла. Ема беше обявила, че девствеността на Роузи струва един златен дракон. Пейт бе спестил девет сребърни елена и гърне медни звезди и петаци, сякаш щяха да му свършат някаква работа. По-голям шанс имаше да си измъти истински дракон, отколкото да събере достатъчно монети за един златен.

- Много късно сте се родили за дракони, момчета - каза Армен Послушника. Армен носеше на врата си каишка с нанизани брънки калай, тенеке и олово, и като повечето послушници май вярваше, че новаците имат репи вместо глави. - Последният дракон е умрял при царуването на крал Егон Трети.

- Последният във Вестерос - настоя Моландер.

- Хвърли ябълката де - прикани го отново Алерас. Приятен младеж беше Сфинкса. Всички слугини душа даваха за него. Даже Роузи понякога го докосваше по ръката, като му носеше вино, а Пейт само скърцаше със зъби и се правеше, че не вижда.

- Последният дракон във Вестерос е последният дракон - опъна се Армен. - Това е добре известно.

- Ябълката! - подвикна Алерас. - Освен ако не си решил да я ядеш.

- Цели!

Моландер повлече сакатото си стъпало, леко подскочи, и запрати ябълката в мъглата, надвиснала над Медовината. Да не беше кракът му, щеше да е рицар като баща си с тези яки ръце и широки рамене. Ябълката полетя далече и бързо...

...но не толкова бързо: стрелата изсвистя след нея - дълга цял разкрач пръчка от златисто дърво с пурпурни пера. Пейт не я видя как улучи ябълката, но чу. Над реката отекна тихо пльокане, последвано от плясък.

Моландер подсвирна.

- Направо я пръсна.

"Роузи искам да пръсна аз". Пейт бе омаян от лешниковите й очи и напъпващите гърди, а и от това как се усмихваше всеки път, щом го видеше. Беше омаян от трапчинките й. Понякога вървеше боса, като сервираше, да усеща тревата под ходилата си. Това също омайваше. Даже пръстите на краката й го омайваха. Дано да му позволеше някоя нощ да й разтрива стъпалата - беше измислил по една смешка за всяко пръстче и си представяше как чува кикота й.

Навярно щеше да е по-добре, ако останеше отсам Тясното море. Можеше да купи магаре с парите, които беше спестил, и двамата с Роузи щяха да се редуват да го яздят, докато се скитат из Вестерос. Еброуз можеше да смята, че не си заслужава среброто, но Пейт знаеше как да намести кост и да изцери треска с пиявици. Простите хорица щяха да са благодарни за помощта му. Ако успееше да се научи и да реже коса и да бръсне бради, и бръснар даже можеше да стане. "Това ще ми стигне - каза си той. - Само да имам Роузи". Роузи беше всичко, което искаше от този свят.

Не винаги беше така. Беше си мечтал да е майстер в замък, на служба при някой щедър лорд, който да го уважи заради мъдростта му и да го дари с хубав бял кон от благодарност за службата му. Как само щеше да язди, ах, как благородно, и да се усмихва отгоре на простите хорица, като ги подминава по пътя...

Една нощ в гостилницата на "Перо и половница", след втората половница от страшно силната ябълкова, Пейт се беше похвалил, че няма все да е новак.

- Прав си - подвикна Лео Ленивеца. - Ще си бивш новак - ще пасеш свине.

Докапчи половницата си. Огряната от факли тераса на "Перо и половница" бе като остров светлина сред море от мъгла. Долу по реката далечният фар на Висока кула се носеше в нощния мокреж като мъглява оранжена луна.

"Алхимикът вече трябваше да е дошъл". Дали всичко това не беше някаква лоша шега, или нещо му се беше случило на човека? Късметът често бе обръщал гръб на Пейт. Веднъж беше сметнал, че е късметлия, като го избраха да помага на стария архимайстер Уолгрейв с гарваните, без изобщо да му хрумне, че също така ще трябва да готви, да мете стаите и всяка сутрин да го облича. Всички разправяха, че Уолгрейв е забравил повече от занаята за гледането на гарвани, отколкото повечето майстери някога са знаели, затова Пейт смяташе, че една черна желязна брънка ще е най-малкото, на което може да се надява, докато не разбра, че Уолгрейв не може да му я даде. Старецът си оставаше архимайстер само от уважение. Всички знаеха, че е бил велик архимайстер, но сега халатът му най-често скриваше подмокрена долна риза, а преди половин година послушните го бяха намерили да плаче в Библиотеката, понеже на може да си намери сам пътя до покоите. Така че зад желязната маска на мястото на Уолгрейв седна майстер Гормон, същия Гормон, който веднъж бе обвинил Пейт в кражба.

В ябълката до водата запя славей. Звукът беше сладък, благословен отдих след дрезгавите крясъци и непрестанния грак на гарваните, за които се беше грижил цял ден. Белите гарвани знаеха името му и си го мърмореха всеки път, щом го зърнеха: "Пейт, Пейт, Пейт", и му идеше да се разкрещи. Големите бели птици бяха гордостта на архимайстер Уолгрейв. Искаше, като умре, да го изядат. Пейт подозираше, че искат да изядат и него.

Може би беше заради страшно силната ябълкова - не беше дошъл тук да пие, но Алерас черпеше да отпразнуват медната му брънка, а чувството за вина го правеше жаден - но славеевите трели му звучаха почти като злато за желязо, злато за желязо, злато за желязо. Което беше повече от странно, защото точно това бе казал непознатият в нощта, когато Роузи ги запозна.

- Кой си ти? - попита го Пейт, а онзи отвърна:

- Алхимик съм. Мога да превръщам желязо в злато.

А после монетата се озова в ръката му, заигра между пръстите, меко жълтото злато лъсна на светлината на свещта. На едната страна имаше триглав дракон, на другата - главата на някакъв мъртъв крал. "Злато за желязо - повтори си Пейт. - По-добре не можеш се оправи. Искаш ли я? Обичаш ли я?"

- Аз не съм крадец - каза на мъжа, който се бе нарекъл "алхимик". - Новак съм в Цитаделата.

Алхимикът кимна и отвърна:

- Ако премислиш, ще се върна тук след три дни, с моя дракон.

Трите дни бяха изтекли. Пейт дойде в "Перо и половница", още несигурен какво точно иска да направи, но вместо алхимика завари Моландер, Армен и Сфинкса, с Рууни на опашката. Щеше да събуди подозрения, ако не седнеше с тях.

"Перо и половница" не затваряше никога. От шестстотин години си стоеше на островчето в Медовината и вратите му винаги бяха отворени за гости. Макар високата дървена постройка да беше клюмнала на юг, както новаците понякога клюмваха още след първата половница, Пейт допускаше, че ханът ще продължи да си стои още шестстотин години, да продава вино, ейл и ябълкова на речни рибари и моряци, на ковачи и певци, на жреци и принцове, и на новаците и послушниците от Цитаделата.

- Староград не е светът - заяви Моландер високо. Беше рицарски син и пиян колкото можеше да е. Откакто му донесоха вестта за смъртта на баща му при Черна вода, се напиваше почти всяка нощ. Макар да бяха в Староград, далече от битките и на безопасно зад стените му, Войната на петимата крале ги беше засегнала всички... въпреки че архимайстер Бенедикт настояваше, че нямало никаква война на петима крале, след като Ренли Баратеон бил убит преди Бейлон Грейджой да го коронясат.

- Баща ми винаги твърдеше, че светът е по-голям от замъка и на най-великия владетел - продължи Моландер. - Драконите сигурно са най-малкото, което човек може да открие в Карт, в Асшаи и Юай Тай. Разказите на моряците...

- ... са разкази на моряци - прекъсна го Армен. - Моряци, драги ми Моландер. Слез долу на кейовете и бас слагам, че ще намериш моряци, които ще ти разправят за русалки, с които са лягали, или как са изкарали цяла година в корема на риба.

- А откъде знаеш, че не са? - Моландер зарови с крака из тревата, търсеше още ябълки. - Трябва сам да си бил в корема й, за да се кълнеш, че не са. Ако беше разказ на един, да, човек да се посмее, но когато четирима гребци от четири различни кораба ми разправят едно и също на четири различни езика...

- Историите не са едни и същи - настоя Армен. - Дракони в Асшаи, дракони в Карт, дракони в Мийрийн, дотракски дракони, дракони, които освобождават роби - всеки го разправя различно от предишния.

- Само в подробностите. - Моландер ставаше по-упорит, щом се напиеше, а и трезвен си беше твърдоглав. - Всички говорят за дракони и за красива млада кралица.

Единственият дракон, за който на Пейт му пукаше, беше от жълто злато. "На третия ден. Каза, че ще дойде".

- Има една до крака ти - каза Алерас на Моландер. - А в колчана имам още две стрели.

- Да ти еба и колчана. - Моландер се наведе над падналия плод. - Червива е - измърмори сърдито, но я хвърли все пак. Стрелата улучи ябълката и я цепна точно на две. Едната половина падна на покрива на куличката, изтъркули се на стряхата, подскочи и тупна само на стъпка от Армен.

- Ако срежеш един червей на две, получаваш два червея - увери ги послушникът.

- Де да ставаше така и с ябълките: никой нямаше да гладува - подхвърли Алерас с вечната си хитра усмивка. Сфинкса винаги се усмихваше, все едно че знае някоя тайна шега. Това му придаваше лукав вид, който добре се връзваше с острата брадичка, вдадената като клин по средата на челото коса и гъстите, късо подрязани катраненочерни къдрици.

От Алерас щеше да излезе майстер. Беше в Цитаделата само от година, а вече си бе спечелил три брънки от майстерската си верига. Армен имаше повече, но за всяка брънка му беше трябвала цяла година. Все пак и от него щеше да излезе майстер. Рууни и Моландер бяха новаци с розови вратлета, но пък Рууни беше още малък, а Моландер предпочиташе пиенето пред четенето.

Виж, Пейт...

Беше изкарал вече пет години в Цитаделата: дойде от западните земи, когато беше на тринайсет - но вратът му си оставаше все така розов като в деня на пристигането му. На два пъти си беше повярвал, че е готов. Първия път отиде при архимайстер Велин да покаже знанията си за небесните светила. Вместо това разбра как си е спечелил прозвището Велин Оцета. Две години му трябваха да събере кураж да опита отново. Втория път се подложи на изпитание пред добрия стар архимайстер Еброуз, известен с мекия си глас и леката си ръка, но въздишките на Еброуз се оказаха някак точно толкова болезнени, колкото бодлите на Велин.

- Една последна ябълка и ще ви кажа какво подозирам за тези дракони - обеща Алерас.

- Какво може да знаеш пък ти? - избуботи Моландер, видя една ябълка на дървото, подскочи, откъсна я и я хвърли. Алерас изпъна тетивата до ухото си, завъртя се плавно и проследи целта в полет. Пусна стрелата точно когато ябълката започна да пада.

- Винаги не улучваш с последната срела - каза Рууни.

Ябълката цопна цяла в реката.

- Видя ли?

- Денят, в който улучиш всички, е денят, в който спираш да се подобряваш. - Алерас свали тетивата на лъка и го прибра в кожения калъф. Прътът беше издялан от златно сърце - почти легендарно дърво от Летните острови. Пейт веднъж се беше опитал да го огъне и не можа. "Сфинкса изглежда слаб, но в тънките му ръце има невероятна сила", помисли той. Алерас метна крак през пейката и се пресегна за чашата си. - Драконът има три глави - каза с мекия си дорнски говор.

- Това гатанка ли е? - попита Рууни. - В приказките сфинксовете винаги говорят с гатанки.

- Не е гатанка. - Алерас отпи от виното. Другите пиеха силната ябълкова, с която беше прочут ханът, но той предпочиташе странните сладки вина от родния край на майка си. Дори в Староград тези вина не бяха евтини.

Лео Ленивеца му беше лепнал прякора Сфинкса. Един сфинкс е малко от това, малко от онова: човешко лице, тяло на лъв, криле на ястреб. Алерас беше същият: баща му беше дорниец, майка му - тъмнокожа летноостровитянка. И неговата кожа беше тъмна като тиково дърво. И също като зелените мраморни сфинксове от двете страни на главната порта на Цитаделата, Алерас имаше очи от оникс.

- Никой дракон никога не е имал три глави освен на щитове и знамена - заяви твърдо Армен Послушника. - Хералдическа украса, нищо повече. Освен това всички Таргариени са мъртви.

- Не всички - възрази Алерас. - Краля-просяк има сестра.

- Нали главата й била пръсната в стена - рече Рууни.

- Не е - отвърна Алерас. - В стената е пръсната главата на Егон, малкия син на принц Регар, от храбреците на Лъва на Ланистър. Говорим за сестрата на Регар, дето се е родила преди падането на Драконовия камък. Денерис.

- А, да, Родената в буря. - Моландер вдигна половницата си и докопчи ябълковата. - За нейно здраве! - Тупна празната половница на масата, оригна се и изтри уста с опакото на ръката си. - Къде е Роузи? Нашата законна кралица заслужава по още една ябълкова, какво ще кажете?

Армен Послушника се огледа неспокойно.

- По-тихо, глупако. С такива неща не бива дори да се шегуваш. Никога не знаеш кой може да чуе. Паяка има уши навсякъде.

- А, я не ми пикай на крачолите, Армен. Предложих пиячка, а не бунт.

Пейт чу кикот. Тих лукав глас подвикна зад гърба му:

- Винаги съм знаел, че си предател, Куц жабок.

Лео Ленивеца влачеше крак откъм дъсчения мост, нагизден в обшит със зелено и златно сатен, с черна копринена полупелерина, закопчана на рамото с роза от нефрит. Виното, което бе разлял по предницата й, трябваше да е било тъмно, ако се съдеше по цвета на петната. Над очите му беше паднал кичур пепеляворуса коса.

Като го видя, Моландер настръхна.

- Майната ти. Разкарай се. Не си добре дошъл тука. - Алерас сложи ръка на рамото му да го успокои, а Армен се намръщи.

- Лео. Милорд. Чух, че още си задържан в Цитаделата заради...

- ...още три дни. - Лео Ленивеца сви рамене. - Според Перестан светът е на четирийсет хиляди години. Молос твърди, че са петстотин хиляди. Какво са три дни, питам ви аз? - Макар на терасата да имаше поне десет празни маси, Лео седна на тяхната. - Черпи една чаша арборско златно, Куц жабок, и може и да не кажа на баща ми за тоста ти. Плочките в "Шарения хазарт" се обърнаха срещу мен, а последния си елен похарчих за вечеря. Прасенце сукалче в сливов сос, пълнено с лешници и бели трюфели. Човек трябва да се храни. Вие какво ядохте, момчета?

- Овнешко - измърмори Моландер. Не изглеждаше много доволен. - Разделихме си бут печено овнешко.

- Сигурен съм, че ви е заситило. - Лео се обърна към Алерас. - Синът на един лорд трябва да е с широка ръка, Сфинкс. Разбрах, че си спечелил медната си брънка. Ще пия за това.

- Черпя само приятели - отвърна с усмивка Алерас. - И не съм син на лорд, казвал съм ти го. Майка ми беше търговка.

...

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: