Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Пегас

Даниел Стийл

Драматична сага за няколко поколения от две тясно свързани помежду си аристократични фамилии в Германия в навечерието на Втората световна война.

Ник фон Бинген и синовете му са прокудени в далечна Америка и трябва да съградят живота си отначало. Благодарение на ценния подарък от най-близкия им приятел – няколко чистокръвни коня, са приети в известния цирк „Ринглинг брадърс“, където се превръщат в истинска сензация, намират нови приятели, срещат любовта.

  • Корица: Мека
  • Страници: 288
  • Тегло: 0.305 кг
  • Издадена: 2015 г
  • Издателство: Бард
  • Виж още от Даниел Стийл
 

Наличност: Да

14,99 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Драматична сага за няколко поколения от две тясно свързани помежду си аристократични фамилии в Германия в навечерието на Втората световна война.

Ник фон Бинген и синовете му са прокудени в далечна Америка и трябва да съградят живота си отначало. Благодарение на ценния подарък от най-близкия им приятел – няколко чистокръвни коня, са приети в известния цирк „Ринглинг брадърс“, където се превръщат в истинска сензация, намират нови приятели, срещат любовта.

В родината им, пометена от пламъците на войната, Алекс фон Хемерле е принуден да направи тежък избор. Изпраща дъщеря си Мариан в Англия, за да я отърве от своеволията на нацистите.

Съдбата нанася тежки удари и на двете семейства. Оцеляват благодарение на куража да се изправят на крака и да продължат напред.

„Пегас“ е вълнуващ роман за надеждата и саможертвата, за драматичните превратности, за изпитанията и прераждането, за живителната сила на любовта, също както в реалния живот.

Биография и факти за автора

Даниел СтийлДаниел Стийл е авторка на множество бестселъри. Общият тираж на нейните романи е 125 милиона. Продала е над 550 милиона книги. Романите й са били в списъка с бестселъри на Ню Йорк Таймс 390 седмици. 23 нейни произведения са екранизирани.

Даниел Стийл е родена на 14 август 1947 г. в Ню Йорк, САЩ, в семейство на предприемач и дъщеря на португалски дипломат. Детството на Даниел преминава във Франция с родителите й. Често е била на разкошни балове и коктейли, което й позволява да опознае света на богатите и знаменитите.

Родителите й се развеждат, когато тя е само на 7 години. След това с баща си се връща в Ню Йорк, а майка й остава в Европа. Джон Шулейн се заема с възпитанието на момиченцето. Още като дете тя започва да пише разкази, по-късно и стихове. Средно образование бъдещата писателка получава във Франция, а през 1963 г. учи в школа по дизайн. През 1967 г. завършва Ню Йоркския университет.

През 1965 г., едва 18 годишна, Даниел Стийл се омъжва за банкера Клод Ерик Лазард. Продължавайки обучението си в университета, Даниел пише първия си роман. След раждането на първата й дъщеря, Стийл работи в рекламна агенция. Клиентите са много доволни от нейните проекти, някои даже я съветват сериозно да се заеме с писателска дейност.

Отношенията със съпруга приключват 9 години след сватбата. Преди развода излиза от печат първата й книга, с която дава заявка за бъдеща блестяща писателка. Основните елементи на романа са семейни ценности, минали събития и трагична съдба на героите.

Стийл отново се омъжва. Този път избранникът й е Дани Зугелдер. Бракът им бързо се разпада. Следващият й съпруг е бившият наркоман Уйлям Тот. Скоро се ражда синът й Николас.  Даниел се развежда и получава детето. Опитът й става основа на следващия роман - "Спомен". В него тя описва страха и болката на жена, която се опитва да помогне на мъжа си - наркоман.

Писателката гледа с оптимизъм към бъдещето и се омъжва за четвърти път през 1981 г. за писателя Джон Трейна. Той осиновява сина й Ник и му дава фамилното си име. Тя от своя страна осиновява двете му деца от първия брат. Раждат им се още пет деца: Саманта, Виктория, Ванеса, Макс и Зара.

Даниел Стийл смята за много важно да прекарва повече време с децата. Тя пише през нощта, и спи само по 4 часа. Всяка година тя издава 3-4 книги. Но както признава самата писателка, понякога работата над роман може да продължи и три години.

През 1993 година Стийл съди съпруга си - писател, който в своя книга разкрива, че не е биологичен баща на Ник. Съдията обаче преценява, че тъй като Даниел Стийл е публична личност, случаят не може да попадне под действието на закона за тайната на осиновяването. Така злополучната книга е публикувана.

Децата на писателката дотогава не знаят, че брат им Ник е осиновен от Джон. Скандалът става причина за края на този брак. Използвайки печалния си опит, тя пише книгата "Зла умисъл", в който  щастливият брак на героинята се руши, защото таблоидите узнават истината за миналото й, което тя е криела много години.

Синът й  Николас, който се оказва в центъра на скандала, се самоубива през 1997 г. По-рано се разбира, че той е болен от биполярно афективно разтройство. В памет за него Даниел Стийл пише книга за любимия си син "Неговата ярка светлина". Тя основава фондация на името на Ник Трейна, която помага на хора с психични проблеми.

Стийл се омъжва за пети път. Този път избранникът е финансистът  от Силиконовата долина Том Перкинс. Бракът им продължава по-малко от 2 години и приключва през 1999. На него е посветен романът "Клон и аз", по признание на писателката.

През 2003 г. романистката открива художествена галерия в Сан Франциско. През 2006 г. дава началото на парфюм "Даниела". Това е аромат, създаден специално за читателките на г-жа Стийл и се продава само в няколко магазини.

Днес писателката живее в Сан Франциско, но обича да пътува до Франция. Впрочем, действието на повечето й романи се развива именно в Сан Франциско.

Част от романите й, с които е популярна у нас са Смелостта да обичаш, Без драскотина, Белезите на времето, Втори шанс, Заедно завинаги, Игра на власт, Идеален живот, Невинни лъжи, От пръв поглед, Победители, Предателство, Приятели завинаги, Развод, Светлините на Юга, Сестри, Съпруга на конци, Ударите на сърцето, Хотел „Вандом”, Целувката, Чарлс Стрийт 44, Честит рожден ден, Пегас, Кънтри и др.

 

Откъс от книгата

1.

Привечер момчетата в конюшнята дочуха тропота на копита, отекващ във въздуха като гръмотевичен тътен. След минути до ушите им долетяха гласове, смях, пръхтене на коне. Отдалеч се долавяше доброто настроение на ездачите. Явно ловът бе минал успешно. Един от първите пристигнали взе да разказва как кучетата догонили лисицата. Конете обикаляха наоколо, превъзбудени от вълнуващия ден, и заедно с ездачите се наслаждаваха на мекото октомврийско време. Мъжете в яркочервените си сака, бели бричове и високи черни ботуши сякаш бяха излезли от картина. С пристигането си скачаха от конете, подаваха юздите на работниците и бързаха да помогнат на дамите. Някои от тях яздеха странично и изглеждаха много романтично – истинско постижение по време на лов. Всички участници този ден яздеха заедно от години, свързани от общата си страст към конете.

Алекс фон Хемерле, един от най-добрите ездачи в графството, се занимаваше с отглеждането на расови коне още от дете. Целият му живот, както и този на останалите, бе подчинен на традициите. Тук нямаше място за пришълци и изненади. От векове по тези места живееха едни и същи родове, които общуваха помежду си, женеха се, управляваха именията си, боготворяха земите си. Алекс бе израснал в Шлос Алтенберг, където предците му се бяха заселили още през четиринайсети век. Балът, който организираше всяка Коледа по стара традиция, бе най-бляскавото събитие в околността и всички го очакваха с нетърпение. Предишната година бе поканил за домакиня на бала дъщеря си, едва навършила шестнайсет.

Вече на седемнайсет Мариан притежаваше поразителната ефирна красота на майка си – същите изящни черти, почти прозрачна порцеланова кожа и бяло-руса коса. От Алекс бе наследила високата, стройна фигура и магнетично сините очи. Славеше се като най-красивата млада жена и най-ловката ездачка в околността. Баща й я беше качил на кон още преди да проходи и оттогава не бе пропускала нито един лов. Затова този ден беше бясна, че не можа да участва. Заради настинката и температурата й, той бе настоял да си остане вкъщи. Мариан беше по-силна, отколкото изглеждаше. Майка й бе починала от кръвозагуба и остра инфекция веднага след раждането й. Смъртта й жестоко нарани Алекс. Никоя друга жена не можа да заеме мястото й през следващите години. Той насочи цялата си любов към дъщеря си и нито една от случайните му романтични връзки не успя да го завладее достатъчно, че да се ожени повторно след смъртта на Анализе. Двамата бяха далечни братовчеди и се обичаха от деца, въпреки разликата в годините им. Никога не си бе представял, че може да остане вдовец едва на трийсет. След трагедията Алекс се посвети изцяло на Мариан и дискретно предупреждаваше всяка жена, която допускаше до себе си, че не трябва да се надява на нищо по-сериозно.

Голяма част от времето си отделяше за управлението на огромното имение. Развъждаше липицианска порода коне, с които се гордееше точно колкото и с дъщеря си, на която бе успял да предаде страстта си към тях. Тя обожаваше да наблюдава как баща й тренира младите жребчета. Той се славеше с най-красивите, най-добре обучените и най-чистокръвните снежнобели липицанери. Прецизно подбираше конете за чифтосване и бе посветил Мариан в тайните на занаята още от най-ранно детство.

Често я водеше в Испанската школа по езда във Виена и всеки път тя оставаше смаяна от сложните, грациозни балетни стъпки, които конете изпълняваха. Дъхът й спираше, когато ги наблюдаваше как се изправят на задните си крака, как изпълняват алюри като каприола, курбет или когато политат с четирите си копита във въздуха в крупада. И двамата с Алекс не можеха да овладеят вълнението си. Мариан мечтаеше да язди именно там – имаше достатъчно умения, но Испанската школа по езда не приемаше жени и, според баща й, това никога нямаше да се промени. Затова тя се задоволяваше да наблюдава конете на баща си и да му помага в обучението. От време на време й разрешаваше да ги поязди, но много рядко. На нейно разположение обаче бяха всички арабски коне, които отглеждаше. Тя определено имаше нюх към ездата, бе израснала с едни от най-прекрасните коне в Германия, а баща й я бе научил на всичко, свързано с тях. Конете бяха в кръвта й.

– Добър лов направихме днес – весело подхвърли Алекс, докато двамата с най-добрия му приятел Николас фон Бинген се промушваха измежду другите ездачи в двора, които оживено бъбреха. Не бързаха за никъде, въпреки дългата езда. С настъпването на вечерта стана доста студено, земята се втвърди под краката им, но нищо не можеше да ги спре. Всички имаха прекрасни коне, макар и не колкото този на домакина. Николас бе излязъл с нов, отлично обучен арабски жребец, който Алекс му бе предоставил.

– Направо ми се прииска да го купя – заяви Николас и Алекс се разсмя.

– Не се продава. Освен това го обещах на Мариан, след като го обуча. Още е малко суров.

– Точно така ми харесва – Николас се усмихна на приятеля си от детство. – А пък и такъв кон не е за нея. – Допадаха му своенравните коне, защото го предизвикваха да ги контролира.

– Само не й го казвай! – засмя се Алекс. Мариан никога не би понесла такава обида, а и баща й не беше съгласен с приятеля си. Тя беше много по-добра ездачка от Ник, макар че Алекс не би си позволил да му го каже. Понякога Ник прекалено се палеше на конете си, а Мариан имаше по-мек, по-деликатен подход. Самият той я бе научил на това и резултатите бяха изключителни.

– Между другото, не я видях днес. Не си спомням да е пропускала лов досега – каза Ник с нескрита изненада. Присъствието й на лов бе обичайна гледка и приятелите на баща й винаги се радваха, че е с тях.

– Болна е. Едва не я вързах за леглото, за да я накарам да си остане вкъщи. Напълно си прав – тя никога не пропуска лов – отвърна Алекс.

– Нищо сериозно, надявам се – загрижено го погледна Ник.

– Има тежка настинка с треска. Снощи повикахме лекар. Страхувах се, че слиза към дробовете й. Препоръча да не излиза. Знаех си, че няма да успеем да я уговорим, но явно се чувстваше по-зле, отколкото искаше да си признае. Сутринта, когато тръгвах, все още спеше, което е твърде необичайно за нея.

– Ще повикаш ли отново лекаря тази вечер? – Ник имаше горчив опит с грипа. Преди пет години след тежката епидемия в графството и суровата зима бе загубил съпругата си и четиригодишната си дъщеричка. След тази трагедия и той бе останал вдовец като Алекс, само че с двама синове – Тобаяс и Лукас – единият десетгодишен, а другият не бе навършил и годинка. Тобаяс бе мило, кротко момче, което боготвореше Мариан – по-голяма от него с две години. А Лукас беше много енергичен и палав, радваше се на всичко, особено когато е на гърба на кон. Тобаяс бе наследил сдържания характер на майка си, а Лукас – бурния темперамент и ентусиазма на баща си. Като млад Ник се бе забърквал в какви ли не разправии. В графството още си спомняха за любовните му авантюри, понякога и с омъжени жени, и бесните надбягвания с коне. Макар да беше изключително ловък ездач, не притежаваше уменията и търпението, с което Алекс обучаваше липицанерите си да изпълняват сложните фигури още преди да заминат за Испанската школа по езда.

– Имаш ли свободна минута? – попита го Алекс, докато минаваха край конюшните. Останалите участници в лова вече се сбогуваха и се качваха по колите си.

– Няма за къде да бързам – небрежно се усмихна Николас, докато се отправяха към хамбара. Алекс бе с четири години по-голям от него, но двамата бяха учили в един и същи пансион в Англия. Алекс старателно бе залягал над учението, а Ник не бе пропускал забавления, както и досега. Той умееше да се радва на живота, беше добър приятел, всеотдаен баща и благороден човек, макар че на моменти прекаляваше с удоволствията и изглеждаше безотговорен. След загубата на съпругата си Ник още не се бе заел сериозно с управлението на имението. Баща му беше жив и държеше всичко в свои ръце, така че Ник разполагаше с достатъчно време за забавления, за разлика от Алекс, който се бе нагърбил с всички задължения след смъртта на баща си. В много отношения Ник си бе останал безгрижното момче, докато на Алекс се бе наложило набръзо да порасне преди повече от две десетилетия. Но двамата се допълваха чудесно и бяха почти като братя.

Алекс заведе Ник в обора до един безупречно чист бокс, в който бе най-красивата му кобила. До нея смолисточерното й жребче, родено само преди няколко дни, едва се крепеше на тънките си крачета. Ник знаеше, че малките от породата Липицанер се раждат тъмнокафяви или черни, затова не се изненада. След пет-шест години щеше да стане чисто бяло, а след десет щеше да бъде перфектно обучено. Кончето щеше да остане четири години при Алекс и шест в школата във Виена, където щеше да премине през дълго, старателно, сложно и безупречно обучение.

– Виж само какъв красавец! – гордо възкликна Алекс. – Рядко се срещат такива екземпляри. Баща му е Плуто Петра – Ник знаеше, че това е най-хубавият кон за разплод на Алекс, – а тази малка кобила се справи отлично. Нямам търпение да започна да го обучавам – заяви той като горд баща и накара Ник да се усмихне.

– Голяма работа си – с умиление каза Ник на излизане от обора. На Алекс му се искаше да го покани на вечеря, но реши, че ще е по-добре да остане с Мариан.

– Искаш ли да пояздим утре до северната граница на имението? – попита Алекс. – Мисля да разредя част от гората. Ще поогледам наоколо. Имам намерение да тръгна рано, за да се прибера до обяд. После може да хапнем заедно.

– С удоволствие, но няма да мога – със съжаление отвърна Ник. Спря се до дюзенберга, който бе паркирал под едно дърво. Предпочиташе да кара бугати, но в последния момент реши да се издокара за лова. – Баща ми иска да обсъдим нещо. Нямам представа какво точно. Отдавна не съм предизвиквал гнева му. – И двамата се разсмяха. Ник беше много близък с баща си, макар че старият често го хокаше заради слуховете, които стигаха до ушите му – за авантюрите, за неразумните надбягвания с коне или с коли. Пол фон Бинген винаги се бе опитвал да посвети Ник в управлението на имението. Вероятно тъкмо това щяха да обсъждат – вечната тема.

– Предполагам, че иска да ми прехвърли управлението на стопанството, което ме ужасява.

– Все някога ще трябва да се заемеш с това. Защо да не е сега? – разумно отвърна Алекс.

Все още имаха арендатори, които плащаха жълти стотинки за ползването на земята, но те бяха неотменима част от системата и традициите, с които управляваха вече толкова години. Всъщност тези хора сякаш не принадлежаха към съвременния свят. Животът в провинцията, далеч от градовете, им осигуряваше идилично спокойствие. Германия бе преодоляла трудните години на хаос и разруха след Първата световна война и Голямата депресия.

Управлението на Хитлер бе съживило икономиката, но имаше още много нерешени проблеми. Хитлер се опитваше да върне достойнството на германците, но разпалените му речи по многолюдните митинги никак не допадаха нито на Алекс, нито на Ник. Алекс го намираше за размирник и остро се противеше на повечето от идеите му, а анексирането на Австрия през март беше тревожен сигнал за амбициите му. Но от идиличната баварска провинция всички ходове на Хитлер изглеждаха нещо далечно. Там нищо не ги засягаше, никога нищо не се променяше. Семействата им живееха по тези места от векове и така щеше да продължава и през следващите двеста години. Сякаш бяха изолирани от света. Затова двамата мъже бяха спокойни, че децата и внуците им ще продължават да живеят там и в бъдеще.

Алекс и Ник бяха възпитани като благородници, наследяваха огромни богатства, за които дори рядко се замисляха. Притежаваха обширни имения, с много наемна работна ръка, които някога щяха да завещаят на децата си. Живееха напълно защитения си живот в защитения си свят.

– Не разбирам какво налага точно сега да се заема със стопанството – каза Ник, докато сядаше в дюзенберга. – Баща ми ще е жив поне още трийсетина години и се справя много по-добре, отколкото аз някога бих могъл – усмихна се той. – Защо му е да ме кара да провалям всичко още отсега? По-добре да се захвана с нещо друго. Например да пояздя с теб утре сутрин. Но за да не го разстройвам, ще трябва поне да се преструвам, че го слушам. – Ник знаеше всичките му речи, буква по буква.

– Не ставай циничен – смъмри го Алекс, макар да осъзнаваше, че Ник е много по-отговорен, отколкото изглежда. Беше прекрасен баща на синовете си и правеше много за наемните работници в имението – влагаше от личните си средства за ремонт на домовете им, защото изпитваше уважение към тях. Просто управлението на земите и стопанството му се струваше изключително отегчително – нещо, което баща му вършеше с удоволствие. Интересуваше го повече съдбата на много по-ощетените от него хора, възпитанието на децата му, на които отделяше голяма част от времето си, подобно на Алекс. И двамата бяха любвеобилни бащи, отдадени на семействата си и верни на традициите в техния свят.

– За съжаление няма да мога да те придружа – разочаровано заяви Ник и запали мотора. – Ще намина следобед да погледам как обучаваш този твой любим жребец.

От месеци Ник следеше работата на Алекс с младия липицанер и всеки път се удивляваше на дарбата му.

– Все още имам много работа с него. Обещах да е в школата през януари. Вече е на подходяща възраст, но според мен още не е готов.

Четиригодишният жребец беше с гореща кръв и Ник винаги се възхищаваше на ловките умения на Алекс да го овладява. Липицанерът впечатляваше дори само с външния си вид, но Алекс беше перфекционист и рядко оставаше доволен от резултатите.

– Винаги си добре дошъл – каза Алекс. Ник помаха весело и се отправи към дома си, а Алекс се прибра в замъка, за да провери как е дъщеря му.

Мариан лежеше отегчена в леглото с книга в ръце. Изглеждаше малко по-добре от предишната вечер. Той пипна челото й и с облекчение установи, че е по-хладно, макар че очите й все още плуваха, а носът й бе зачервен от хремата.

– Как си? – попита той и приседна на ръба на леглото.

– Тъпо. Добре ли мина ловът? Хванахте ли лисицата? – попита тя със светнал поглед. Цял ден бе мислила само за това.

– Разбира се. Е, не беше много забавно без теб, но се радвам, че си остана вкъщи. Много е студено навън. Щом отсега застудя, чака ни тежка зима.

– Това е добре. Обичам да вали. – Изглеждаше щастлива от присъствието му. – Тоби дойде да ме види.

Щом заговори за сина на Ник, лицето й грейна. Момчето често я посещаваше, от години бе увлечен по нея, а тя го възприемаше като малкото си братче. Тоби с нетърпение очакваше времето, когато Мариан щеше да гледа на него по-сериозно, а тя знаеше, че този ден никога няма да настъпи.

– Само не казвай на Ник, че е идвал. Знаеш колко се страхува за синовете си. Поиграхме шах. Аз победих – весело заяви тя, а баща й се усмихна.

– Бъди по-мила с него, знаеш, че те обожава.

– Така е, защото не познава други момичета. – Тя изобщо не осъзнаваше колко е красива и какво въздействие има върху мъжете. Напоследък много младежи, та дори и бащите им, се заглеждаха по нея и Алекс беше благодарен, че не беше лекомислена. Много повече я интересуваха конете и времето, прекарано с него. Детската невинност, която все още излъчваше, разтапяше сърцето му. Не можеше да си представи как ще се разделят, когато някой ден се омъжи. Надяваше се, че няма отиде много далеч.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: