Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Парижките потайности, том 1 и том 2

Йожен Сю

Със своя едновременно приключенски, криминален и социален привкус този майсторски написан роман се нарежда сред първите остросюжетни произведения в световната художествена литература и проправя пътя на по-сетнешните класически представители на реализма като Стендал, Балзак, Юго. Именно с него Йожен Сю става френският „крал на популярната литература“.

  • Корица: Мека
  • Страници: 1448
  • Тегло: 1.360 кг
  • Издадена: 2014 г
  • Издателство: Колибри
  • Виж още от Йожен Сю
 

Наличност: Да

40,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Още с излизането си романът се превръща в абсолютен бестселър, какъвто остава и дълго след смъртта на автора си, като се откроява със своя забележителен реализъм в описанията на „низшите обществени кръгове“. Образите на Фльор-дьо-Мари, чийто произход остава неясен до последните епизоди на романа и която е „слабост“ на княз Рудолф фон Геролщайн, както и на Риголет (Смешкарката) – образи на проститутка с невинна душа и на честна работничка – си остават ненадминати по своя чар и до днес. А образите на интелигентния злодей Даскала, на нотариуса Жак Феран, както и на затворническия „лидер“ Скелета са забележителни със социалния си заряд.

Със своя едновременно приключенски, криминален и социален привкус този майсторски написан роман се нарежда сред първите остросюжетни произведения в световната художествена литература и проправя пътя на по-сетнешните класически представители на реализма като Стендал, Балзак, Юго. Именно с него Йожен Сю става френският „крал на популярната литература“.

Откъс от книгата

Йожен Сю „Парижките потайности“

В една студена и дъждовна вечер на тринайсети декември 1838 година мъж с атлетично телосложение и поовехтели дрехи мина по Понт-о-Шанж и навлезе в заплетените, тъмни и тесни улици на Сите, които се кръстосват между Съдебната палата и „Нотр Дам“.

Кварталът около Съдебната палата, не особено обширен и подложен на строго наблюдение, въпреки всичко служи за приют и място за срещи на парижките злосторници. Странно явление, може би прокоба – безпощадното учреждение, което изпраща тия престъпници в затвора, на каторга или на ешафода, сякаш ги привлича неудържимо!

И тъй, през тази нощ вятърът фучеше из забутаните улички на неприветливия квартал; бледата, мъждива светлина на люшкащите се от въздушното течение фенери блещукаше, отразена от черните вади, които се стичаха по мръсните павета.

Оскъдни прозорци зееха без стъкла в прогнилите си рамки по калножълтите стени на къщите. Тъмни, вонящи входове водеха към още по-тъмни и вонящи стълбища, тъй стръмни, че за да ги изкачи, човек трябваше като в кладенец да се хваща за въжета, прикрепени към стените с железни скоби.

В партерите на някои от тия къщи се помещаваха въглищарски дюкянчета, карантиджийници и евтини месарници.

Колкото и жалка да бе стоката им, почти всички търговци бяха укрепили окаяните си витрини с железни решетки, за да ги предпазят от смелите набези на крадците в района.

Споменатият мъж забави ход, когато навлезе в улица Фев, която бе по средата на Сите; явно се чувстваше в свои води.

Нощта бе непрогледна, дъждът се лееше като из ведро, силни пориви на вятъра шибаха фасадите със струите му.

В далечината часовникът на Съдебната палата отмери десет.

Някакви жени, скрити в мрачни сводести проходи, дълбоки като пещери, припяваха полугласно известни сред простолюдието песнички.

Едно от тези създания, изглежда, се стори познато на нашия човек; той се спря и го улови за ръката.

– Добра вечер, Баскачо.

Това прозвище му бе останало от каторгата.

– Значи си ти, Певачке – рече мъжът с вехтите дрехи. – Ще черпиш една парцуца, че инак ще ми затанцуваш без цигулка!

– Нямам пари – отвърна разтреперана жената; всички в квартала се бояха от този човек.

–Ако в кесията ти има въздух, вещицата от свърталището ще ти даде на почек, вдъхваш доверие.

– Боже, че нали й дължа пари за дрехите, дето са на мене...

– Ха, увърташ, така ли? – извика Баскача и нанесе наслуки в тъмното такъв удар на клетницата, че тя изпищя от болка. – Само толкоз, мойто момиче. Да си знаеш...

Едва изрекъл тия думи, разбойникът изруга грубо:

– Нещо ме убоде по лапата! Ти май ме одра с ножиците си.

И разгневен се спусна в тъмния вход, за да настигне Певачката.

– Не се приближавай или ще ти избода зъркелите с моите косачки – промълви тя решително. – Нищо не съм ти сторила, защо ме биеш?

– Ей сега ще ти кажа – викна злодеят, който продължаваше да настъпва в мрака. – Спипах те! Сега ще затанцуваш! – рече той, когато усети нечия тънка и изящна китка в широките си груби длани.

– Ти ще затанцуваш! – отекна мъжки глас.

– Я, мъж! Ти ли си, Червеноръки? Отговори и не стискай толкова силно... в твоя вход съм... сигурно си ти...

– Не е Червеноръкия – отвърна гласът.

– Е, щом не е приятел, ще пръснем боя по земята  – извика Баскача. – На кого е тая лапичка, дето съм я хванал?

– Ето ти още една.

Под гладката и мека кожа на ръката, която внезапно го сграбчи за гърлото, Баскача усети натиска на железни жили и мускули.

Певачката се бе притаила в дъното на входа и пъргаво бе изкачила няколко стъпала; тя се спря за миг и извика на неизвестния си защитник:

– Благодаря ви, че ми помагате, господине! Баскача ме удари, задето не исках да го черпя ракия. Върнах си, но какво мога да му сторя с моите ножички!? Сега няма страшно, оставете го, но внимавайте – това е Баскача.

Този мъж наистина бе наплашил хората.

– Не ме ли чувате? Казвам ви, че това е Баскача!  – повтори Певачката.

– Аз пък не съм от треперливите влъхви – каза непознатият.

Сетне настана тишина.

Няколко мига се чуваше само шум от безпощадна борба.

– Ама ти да не искаш да те отпаса? – възкликна разбойникът и се напъна да се откопчи от своя противник, който се бе оказал необикновено як. – Добре, тогава ще платиш и за Певачката, и за себе си – процеди той през зъби.

– Ще ти платя с юмруците си – отвърна непознатият.

– Да ми пуснеш гушата, че ще ти отхапя носа – изрече задъхано Баскача.

– Носът ми е малък, мой човек, а и ти недовиждаш!

– Ами тогава ела под светника.

– Хайде – съгласи се непознатият, – тъкмо ще си видим цвета на очите.

Той се хвърли към Баскача, без да пуска шията му, и го избута до вратата, а после на едва озарената от фенера улица.

Разбойникът залитна, но се съвзе и налетя разярен върху непознатия, чието стройно и изящно тяло не издаваше ни най-малко проявената от него невероятна сила.

Въпреки атлетичното си телосложение и всепризнатото си умение в оня особен вид бой, наречен френски бокс, този път Баскача, както се казва, си намери майстора.

Непознатият му подложи крак с изумителна ловкост и го събори на два пъти.

Не желаейки да признае все още превъзходството на своя съперник, Баскача нападна отново, като ръмжеше гневно.

Тогава защитникът на Певачката внезапно смени тактиката и нанесе върху главата на разбойника безброй бързи юмручни удари, а пестниците му сякаш бяха железни.

Тия удари, които биха събудили завист и уважение дори у Джак Търнър, един от най-знаменитите лондонски боксьори, до такава степен се разминаваха с правилата на френския бокс, че Баскача бе двойно замаян от тях; за трети път разбойникът се строполи като вол върху настилката и промълви:

– Тоя път ме изяде с парцалите.

– Щом се предава, пощадете го, смилете се над него! – помоли Певачката, която се бе решила по време на схватката да излезе от входа на Червеноръкия.

После продължи учудено:

– Ама кой сте вие? От улица Сент Елоа до „Нотр Дам“ никой освен Даскала не може да победи Баскача. Много ви благодаря, господине. Ако не бяхте вие, той щеше да ме пребие.

Вместо да отговори на жената, непознатият внимателно се вслушваше в гласа й.

Досега в ушите му не бе звучал тъй нежен, тъй сладък и звънък гласец; той се опита да разгледа чертите на Певачката; не успя, мракът бе твърде гъст, а светлината на фенера – твърде слаба.

След като полежа няколко минути неподвижно, Баскача размърда крака и ръце и се понадигна.

– Внимавайте! – извика Певачката, шмугна се отново във входа и дръпна своя покровител за ръката. – Внимавайте, той може да поиска да си го върне!

– Бъди спокойна, моето момиче! Ако иска още, аз съм на разположение.

Разбойникът чу тия думи.

– Чутурата ми е като след махмурлук – рече той на непознатия. – За днес ми стига, не ща повече. Друг път може пак, стига да ми паднеш.

– Не си ли доволен? Оплакваш ли се?  – викна заплашително непознатият. – Да не би да съм те нещо прекарал?

– Не, не, не се оплаквам; ти си момък, който знае как да си играе козовете – отвърна разбойникът неохотно, но с онова страхопочитание, което физическата сила неизменно поражда у подобни люде. – Добре ми сви перките. Досега никой не може да се похвали,

че ме е застъпвал тъй, освен Даскала, който е в състояние да схруска трима Алкиди на закуска.

– Е, и сега?

– Сега ли?... Ами просто си намерих майстора, това е. И ти ще си намериш твоя рано или късно... Всеки си намира майстора... Ако не човек, ще е големият тарикат, както казват чернокапците.

Едно е вярно – щом успя да повалиш Баскача, можеш да вилнееш из Сите. Всички леки момичета ще ти бъдат робини, вещери и вещици ще се боят от тебе и ще ти дават на вересия. Хубава работа! Що за човек си?... Траскаш арго, сякаш си от нашите. Ако си обирник, няма да се разберем. Баскал съм, вярно е. Като ми се дигне кръвта в главата, притъмнява ми и удрям... Но съм си платил за баскането, петнайсет години бях на топло. Моята свърши, сдържавите вече не ме търсят и никога не съм обирал, питай Певачката.

– Вярно, той не е крадец – съгласи се тя.

– Тогава ела да пием по една парцуца и да се опознаем – предложи непознатият. – Стига сме се разправяли.

– Ти си почтен... Майстор си, признавам го, бива те в ударите... Особено тоя пердах накрая... Гръм да ме тресне, биваше си го! Все едно, че ме млатеше с ковашки чук. Туй ще е нова игра... Трябва да ми покажеш.

– Можем да почнем когато поискаш.

– Ей, да се разберем, само не на мене, мен не ме барай! Още ми се вие свят. Ама ти сигурно познаваш Червеноръкия, щом беше в неговия вход?

– Червеноръкия ли? – учуди се непознатият. – Не знам за какво говориш. Сигурно в тая къща не живее само Червеноръкия?

– Напротив, човече... Червеноръкия хич не обича да му се пречкат чужди хора – усмихна се някак особено Баскача...

– Ами да е жив и здрав! – рече непознатият, който явно желаеше да прекрати тоя разговор. – Не познавам нито Червеноръкия, нито Черноръкия. Валеше и влязох за малко в тоя вход, за да се скрия – ти се хвърли да пердашиш това нещастно момиче, аз опердаших теб, това е всичко.

– Истина е, пък и не ме засягат твоите работи. Ония, които имат нужда от Червеноръкия, не ходят да се хвалят нагоре-надолу. Точка по въпроса.

Той се обърна към Певачката:

– Какво пък, ти си добро момиче. Аз те цапардосах, ти ме перна с ножиците  – честна игра. Хубаво постъпи, като не насъска тоя хубостник срещу мен, когато взех да се помайвам. Ще дойдеш да пийнеш с нас! Господинът плаща. Всъщност я чуй, приятел – обърна се той към непознатия, – вместо да смъркаме парцуца, защо не идем да се подплатим при вещицата в „Белия заек“: тая кръчма е добро свърталище.

– Дадено, плащам вечерята. Ще дойдеш ли, Певачке? – попита непознатият.

– О, бях много гладна! – отвърна тя. – Ама като гледам побоища, ми се отщява.

– Хайде, хайде! Като вкусиш, ще ти се прияде – рече Баскача. – Пък и в „Белия заек“ готвят добре.

Тримата се отправиха към кръчмата в пълно разбирателство. По време на схватката между Баскача и непознатия един много едър въглищар, стаен в съседен вход, бе следил разтревожено развоя на събитията, макар, както видяхме, да не се намеси в полза на нито един от двамата противници.

Когато непознатият, Баскача и Певачката поеха към кръчмата, въглищарят ги последва.

Разбойникът и Певачката влязоха първи в свърталището; непознатият вървеше малко по-назад и изведнъж въглищарят го доближи и му подхвърли на английски с почтителен укор:

– Внимавайте, господарю!

Непознатият сви рамене и продължи след своите нови познати.

Въглищарят остана до входа на гостилницата; заслушваше се внимателно и от време на време надничаше през една дупчица в бялото мазило, с което неизменно се баданосваха отвътре прозорците на подобни бърлоги.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: