Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Памет, юбилей, канон. Увод в социологията на българската литература

Емил Димитров

В работата на Емил Димитров е демонстрирано умение да се очертае спецификата на литературния факт върху широк социокултурен фон, интелектуална смелост да не се премълчават „чувствителни“ за масовото и „официалното“ възприемане на литературата имена, факти и теми, откровеност и яснота на научния израз, отвореност на изследователската „лаборатория“ и ентусиазъм на хуманитарен изследовател.

Проф. д-р Яни Милчаков

 

Наличност: Да

19,90 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Трудът съдържа изключително ценни идеи, които могат да бъдат плодотворно доразвивани както от литературоведи, така и от историци, социолози, философи и културолози. И преди всичко – от самия автор.
Проф. д.ф.н. Светлозар Игов

Текстът на Е. Димитров е задълбочено теоретично проучване, което същевременно е и твърде приятно – остроумно и хапливо – четиво. Впечатляващ е и размахът на извършената изследователска работа...
Проф. д.ф.н. Нина Димитрова

Трудът е много интересна монография, написана компетентно, ерудирано и четивно.
Проф. д.ф.н. Николай Аретов

В работата на Емил Димитров е демонстрирано умение да се очертае спецификата на литературния факт върху широк социокултурен фон, интелектуална смелост да не се премълчават „чувствителни“ за масовото и „официалното“ възприемане на литературата имена, факти и теми, откровеност и яснота на научния израз, отвореност на изследователската „лаборатория“ и ентусиазъм на хуманитарен изследовател.
Проф. д-р Яни Милчаков

Това е безспорно приносен, интересен и перспективен труд, който по нов и качествено различен начин интерпретира възможностите ли­тературата да бъде четена и през призмата на социологията.
Доц. д.ф.н. Едвин Сугарев

Това е важен, не се колебая да употребя думата – фундаментален труд. Книгата е написана стегнато, без да е суховата, и е достатъчно аргументирана, без да е словоразточителна. Специално трябва да се изтъкне завидното умение на автора да синтезира сложен проблем – но без да го опростява – в кратка афористична формула, която се врязва в съзнанието на читателя.
Доц. д-р Пламен Антов

Биография и факти за автора

1.

Предмет на настоящето изследване е новата българска литература, но не тя самата като набор от творби, ценности, постижения, а начинът на нейното социално функциониране и утвърждаване, с други думи, нас тук ни интересува не историята, а социологията на новата българска литература. Съсредоточаването на вниманието ни тъкмо към 20-те години на ХХ в. е обосновано двояко: от една страна, тук ние разполагаме с обилен, първокласен и до голяма степен - непроучен още материал; от друга, както ще бъде аргументирано показано по-натам в изследването, именно през 20-те години - по ред исторически, политически, културни и пр. причини - българската литература разгръща не само вътрешните си потенции, но и възможностите за своята социална изява и влияние, не само поставя въпроса за канона на българската литература, но и конструира този канон, като оформя пантеона на българската литература, непоклатим и до днес поради своята като че „природност“ и „естественост“.

За да схванем историчността, сиреч - „смъртността“ и социалната производност на подобни „конструкции“ (колкото и, повтаряме, те да изглеждат „справедливи“ и „естествени“) - ние трябва внимателно да се взрем в начина на тяхното конструиране и конституиране. Това от своя страна би ни дало възможност за очертаване възможността за други, алтернативни, проекти за българската литература и нейната история, по-адекватни на духа на времето. И така, за нас тук е важно не каквото на нашата литература, не нейната quiditas, ако използваме термина на средновековната философия, а нейното как.

Не творецът насаме със себе си и със своята творба, не дори текстът, положен в разни контексти, а социалният механизъм, „произвеждащ“ един или друг литературен продукт (текст, на който е придадена определена социална значимост и валидност) - това е специфичната гледна точка, от която ще погледнем новата българска литература, нейната специфика и послания.

Тук не бива да се търсят отговори на въпроси, които не сме поставяли. Ако определени въпроси не намират удовлетворително разрешение, това само означава, че те трябва удовлетворително да бъдат поставени, а ако те съвсем не могат да бъдат разрешени, това означава, че трябва да бъдат поставени съвсем другояче. Отговорът донякъде се съдържа в самото питане, и въпросът е не в това да бъдат дирени отговори на безплодни питания, а в това да бъдат дирени и съзирани нови смислени въпроси.

Днес българската литература трябва да бъде питана другояче.

Какво може да ни даде една социология на българската литература? Какво ново зрение можем да придобием чрез нея?

Истинският отговор на тези въпроси е самото изследва¬не; тук накратко все пак ще изложим в тезисен вид своите схващания:

Първо, социологията на литературата ни дава чувствителност към автентичния исторически и социален контекст на породените в съответния исторически момент и на точно определено място текстове; тук не става дума само за прословутата „социална среда“ и нейното „влияние“, а за сложната мрежа от взаимозависимости и проекции, често рабо¬тещи „зад гърба“ на автора - социални нагласи, исторически детерминирани предразсъдъци и особености на „духа на времето“, които авторът така или иначе - повече или по-малко съзнателно - възпроизвежда.

Второ, тя може да ни предложи разбиране за социално утвърдените механизми, чрез които текстът (творбата) получава обществена санкция и значимост, а авторът - признание, съответната титулатура и т.н.

Трето, дисциплината, която е обект на нашето внимание, поради специфичния поглед към своя предмет е в състояние да проблематизира установени, „непоколебими“ истини, изявявайки тяхната вторичност и производността им от „извъннаучни“ подтици и фактори, често - обидно прозаични.

„Вечното“ твърде често се оказва безотговорно абсолютизираното вчерашно (или днешно).

Четвърто, с проблематизирането на канона и пантеона на българската литература нейната социология би могла да очертае нови перспективи и възможности, други модели за мислене на българската литература и нейната история, без, естествено, същевременно да претендира за някакъв нов вид нормативна естетика „наобратно“. Социологията на литературата е критика на статуквото и на историко-литературните митове, оголвайки тяхната „направа“. Нейната роля нараства в ситуацията на криза, когато отчетливо ясно се усеща из- черпаността на установените модели; социологията е задължителен коректив на историята на българската литература, привиждаща се често като някакъв невиждан другаде парад на шедьоври - „юнак до юнака, маждрак до маждрака“.

Като стана дума за шедьоври, тук в предварителен порядък трябва да прокараме едно строго разграничение: това между социална значимост и естетическо значение. Ясно е, че на определено произведение - не винаги в съответствие с художественото му съвършенство - историческият контекст на неговата поява и „прочит“ може да наложи една по-отчетлива или по-неясна обществена санкция. Не може безкритично да се приеме, че естетическото значение на дадена творба автоматически гарантира на себе си и своя автор адекватната социална значимост. Динамиката на социалното признание на творбата (текста) и автора зависи от фактори, често стоящи далеч от каквито и да било представи (да не говорим за теории) за красивото и художествено-съвършеното. В различните литератури съотношението '(естетическо) значение - (социална) значимост може да има различни параметри. Що се отнася до българската литература, тук в предварителен порядък и на едро бихме си позволили да отбележим следното:

Първо, за нашата словесност търсенето на социална ефективност е нещо несравнимо по-важно от художественото съвършенство; върховна ценност е вървежа с „народа“, споделянето на неговите болки и идеали. „Социалната поръчка“ към литератора е предимно „наставлението“ на народа или обратното - изобличението на неговите „кривици“.

Второ, типично за нашата литература е лесното маргинализиране на произведения, които съзнателно търсят своя наднационален контекст и общуват (доколко успешно, това е друг въпрос) с „образци“, с парадигматични текстове на европейската литература (към която, така или иначе, принадлежи и българската). Българската литература е фиксирана почти изключително върху „своето“. Да отбележим мимоходом „изместването“ на ударението върху предпочитаните жанрове в българската литература спрямо европейската: тук са по-ценни одата, а не сонетът, фейлетонът, а не сатиричната поема, историческият, а не любовният роман, и пр.

Трето, за отбелязване е повишеният етатистки характер на българската литература и нейния канон. Държава и литература са силно обвързани у нас; тоталитарният „плен“ на литературата има своята убедителна предистория в България: лесно е да фиксираме публични „жестове“ и на „буржоазната“ държава, които нямат прецедент в европейската и световна практика (например провъзгласяването на Ив. Вазов за „народен поет“ от Народното събрание през 1920 г.).

Четвърто, българската литература е силно обвързана с периодичния печат, с пресата: това е връзка с ежедневието, със „злобата на деня“ - по правило българската литература „минава“ през периодиката и без изследването на тази свързаност „пълноценна история на българската литература не може да се създаде“ . Тук е мястото да припомним за феномена на литературният вестник в България: може би никъде другаде той няма тъй висок статус и разпространение (да припомним, че литературен вестник у нас е издаван дори в село! - става дума за „Светлоструй“, 1928-1941, излизащ през 1928-1938 в с. Щръклево, Русенско).

В българското литературно-историческо съзнание соци-алната значимост на даден текст до такава степен може да „обсеби“ способността за схващане и разбиране, че тя често се привижда като естетическо значение. Социалната свръхзадача, с която „по определение“ се натоварва литературното произведение у нас, фиксира и измества вниманието ни от самия текст към произведените от него социални ефекти. Тяхното натрупване през десетилетията на активен социален живот на текста създават „мрежа“, оптика на четене, която по обратен път привижда в текста значения, надвременни послания и естетическо съвършенство. За нашето литературно и културно съзнание като че е напълно самодостатъчна „вътрешната“ преводимост на текста, т.е. възможността за неговото транспониране на различни социални езици, но в рамките на една и съща национална култура. Същевременно е твърде безразлична възможността за превод на езика на универсалното, т.е. предаването на съществуващите общочовешки послания и „преноса“ на наличното художествено съвършенство на творбата през различни национални и културни езици. Блестящ пример за примата на социалната значимост над естетическото значение при рецепцията и установяването на йерархиите в българската литература е христоматийният „Бай Ганьо“. Здравата спойка на този текст с „вечните“ определености на родния контекст, убедителният образ „от натура“, постоянното преливане на литературата в живота, предизвикват отношение, което съвсем не можем в духа на Кант да определим като „лишено от всякакъв интерес“ удоволствие, чийто предмет „се нарича красив“ . С други думи, в случая със знаменитата (единствено за нас!) творба ние се срещаме с пример за социална хиперинтерпретация на текста; нестихващият обществен интерес към него произвежда прочити, които не се имплицират по необходимост от текста като текст. Неподвижната втренченост на погледа в това произведение непрекъснато произвежда нови (и мними) негови значения.  Насочеността на вниманието произвежда значимост, значимостта произвежда йерархия, йерархията пък произвежда подражания. Пермаментната социална значимост „прилепва“ към текста, фокусира вниманието върху него и задава „правилата на четенето“: текстът се привижда като естетически съвършен със своите „вечни“ послания...

Социалната значимост е по-важна от естетическото значение в самоконституиращи се „малки“ култури, осмислящи себе си в оттласване от образците на „големите“, в синтетични култури, в които различните сфери и форми на културата все още не са строго разграничени: словото непосредствено става „плът“, „плътта“ пък определя „синтаксиса“ на словото.

Социологическият подход към литературата може да бъде ненадейно евристичен при разрешаването на разнообразни - не само историко-литературни, но и „чисто“ литературоведски - проблеми. Ще дадем един пример - повече от христоматиен - за българската поезия.

Добре известен литературен факт е това, че през 1914 г., след самоубийството на Лора Каравелова и малко преди смъртта си, с оглед подготовката на „окончателното“ (оказало се посмъртно) издание на „Подир сенките на облаците“, П. К. Яворов променя названието на стихотворението „Стон“ („Душата ми е стон, душата ми е зов..“) в „На Лора“, като поставя под него съответната дата („Драгалевски монастир, август 1906 г“). Този факт, както също тъй е добре известно, възбужда фантазията на М. Кремен за разработването на съответния сюжет , което пък предизвиква реакцията на М. Арнаудов , направил за целта анкета с брата на поета Ат. Крачолов. Няма единодушие между литераторите по частния въпрос за това дали Лора Каравелова е пряко причастна към генезиса на „Стон“; на пръв поглед аргументите 'за' и 'против' изглеждат еднакво меродавни и като че няма шанс за еднозначно разрешение на въпроса .

Без да влизаме в излишни тук подробности, ще отбележим, че за установяването на някой факт понякога е полезно да излизаме извън самия факт, като се опитаме да го просветнем чрез аналогични, типологично близки литературни факти и същевременно удържаме в мисленето си идеята за начина, по който функционират подобни текстове. Ето какво имаме предвид:

„Стон“/„На Лора“ принадлежи към един особен тип лирически текстове с непосредствен адресат; адресът, посвещението, не са външно „прикачени“ към стихотворението, а присъстват в самата му структура, неотнимаеми са както от неговия генезис, така и от основното му послание. (Впрочем в практиката на поета имаме достатъчно примери и за първия тип посвещения: добре известно е, че през септември 1914 г. П. К. Яворов посвещава свои стихотворения на Т. Александров, д-р Кръстев и др.: това е свободен дар на поета на творби, които не са свързани с обекта на посвещението генеалогически, а по-скоро някак кореспондират с тях по своето основно настроение.) Вторият тип - несравнимо по-интересни - посвещения са на творби, които могат да бъдат определени като стихотворения на срещата с (живата, въплътената) муза: това са стихотворения-обръщения към конкретна жена, извикала като муза съответното настроение у поета. Такова/такива стихотворение/-я са екстрактът от тази среща, благодатен и благодарен дар на мимолетното към вечността.

По правило първите читатели на тези стихотворения са самите музи: оригиналите на творбите се предават на „обекта“ с особен ритуал  или пък се изпращат със съпроводителни писма, а понякога самите те са писма (и за едното, и за другото можем да намерим примери в практиката на самия Яворов ). (Мимоходом ще си позволим шеговито да отбележим, че от гледна точка на поета жените се делят, ако може да се изразим така, на „музоподобни“ и „немузоподобни“ - такива, които вдъхновяват поета, способни са да бъдат негова муза, и такива, които не извикват и не са в състояние да предизвикат трептене в лирическата душа).

И така, ако стихотворението „На Лора“ е било посветено на Лора Каравелова, то немислимо е самата Лора да не е знаела за това, а ако тя е знаела, невъзможно е то да не бъде споделено или пък някак писмено фиксирано - по обясними причини „всички правят така“. Лора Каравелова не е знаела за посвещението „На Лора“, нито пък че „Стон“ някак изобщо е свързано с нея, следователно то наистина няма нищо общо със срещата им с поета през август 1906 г. в Драгалевския монастир.

Ето как внимателното „вслушване“ в социалното движение на текста, вглеждането в това как той функционира, помага за разрешаването дори и на съвсем „частни“ въпроси.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: