Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Падане

Майкъл Конъли

„Секващото дъха темпо, реализмът и напрежението превръщат Хари Бош в един от най-любимите герои в криминалните романи. “Падане” отново е образец за най-доброто в жанра. Щом веднъж ви грабне, Конъли ви кара да прелиствате страниците и няма да пожелаете да спрете.” - Бостън Глоуб

  • Корица: Мека
  • Страници: 400
  • Тегло: 0.270 кг
  • Издадена: 2012 г
  • Издателство: Бард
  • Виж още от Майкъл Конъли
 

Наличност: Да

12,99 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

„Секващото дъха темпо, реализмът и напрежението превръщат Хари Бош в един от най-любимите герои в криминалните романи. “Падане” отново е образец за най-доброто в жанра. Щом веднъж ви грабне, Конъли ви кара да прелиствате страниците и няма да пожелаете да спрете.” - Бостън Глоуб

Детектив Хари Бош разследва невъзможно убийство в забързания нов трилър от най-добрия съвременен криминален автор.

Кариерата на Хари Бош е на път да приключи. По програмата за отложено пенсиониране му остават още три години, докато напусне управлението. Виждайки приближаващия край, Бош настървено се впуска в нови случаи - и една сутрин получава цели два едновременно.

Откъс от книгата

1.

В „Неприключени следствия“ Коледа идваше веднъж месечно, когато лейтенантът правеше обиколка на отдела и в стила на Дядо Коледа раздаваше задачите като подаръци на шестте детективски групи. Джакпотите бяха кръвта на отдела. Екипите на „Неприключени следствия“ не чакаха да бъдат вдигнати по тревога и съобщения за пресни убийства. Те чакаха джакпот.

Отделът разследваше неразкрити убийства, извършени в Лос Анджелис през последните петдесет години. Състоеше се от дванайсет детективи, секретарка, шеф на отдела, известен като „камшик“, и лейтенанта. Плюс десет хиляди случая. Пет от детективските групи си деляха петте десетилетия, като всяка вземаше по десет години, избрани на случаен принцип. Задачата им бе да изровят от архивите случаите на убийства, да ги преценят и да изпратят отдавна прибраните и забравени веществени доказателства за повторен анализ с помощта на съвременните технологии. Всички ДНК проби се обработваха от новата регионална лаборатория по криминалистика на щата Калифорния. Когато ДНК материал от някой стар случай се окажеше идентичен с генетичния профил на индивид, фигуриращ в която и да било национална ДНК база данни, това се наричаше джакпот. В края на всеки месец лабораторията пускаше по пощата съобщения за съответствията. Резултатите пристигаха ден или два по-късно в сградата на Дирекцията на полицията в центъра на Лос Анджелис. Обикновено в осем сутринта лейтенантът отваряше вратата на кабинета си и влизаше в отдела с наръч пликове. Всеки джакпот се изпращаше поотделно в жълт плик. Като правило случаите се връчваха на детективите, които бяха изпратили ДНК уликите в лабораторията, но понякога джакпотите бяха твърде много, за да бъдат разгледани от един екип. Случваше се детективите да са в съда, в командировка или в отпуска. Друг път джакпотите разкриваха обстоятелства, изискващи изключителен финес и опит. Точно тогава идваше ред на шестия екип. Той се състоеше от детективи Хари Бош и Дейвид Чу. Те бяха плаващата група, която поемаше излишъка случаи и специалните разследвания.

Сутринта на 3 октомври, понеделник, лейтенант Гейл Дювал се появи от кабинета си само с три жълти плика. Хари Бош едва не въздъхна при вида на жалкия резултат от отправените запитвания. Ясно беше, че с толкова малко материал няма да получи нов случай.

Бош се бе върнал в отдела преди около година, след двегодишно прехвърляне в „Убийства“. Но при този втори тур на дълга в „Неприключени следствия“ бързо беше влязъл в ритъма на работа. Не бяха оперативен отдел. Не се налагаше да се втурваш презглава навън, за да стигнеш колкото се може по-бързо на местопрестъплението. Всъщност нямаше истински местопрестъпления. Имаше само досиета и архивни кутии. Беше предимно занимавка от осем до четири с една бележка под линия – в този отдел се пътуваше повече, отколкото в другите. Хората, които се измъкваха безнаказано след убийство – или поне си мислеха, че са се измъкнали, – обикновено гледаха да не се застояват. Местеха се другаде и на детективите от „Неприключени следствия“ често се налагаше да заминат в командировка, за да ги спипат.

Голяма част от ритъма беше месечният цикъл на чакане на жълтите пликове. Понякога на Бош му беше трудно да спи в нощите преди Коледа. Никога не си вземаше почивка през първата седмица на месеца и никога не закъсняваше за работа, ако имаше вероятност да се появят пликове. Дори петнайсетгодишната му дъщеря беше забелязала това повтарящо се нервно очакване и го беше оприличила на менструален цикъл. Бош не виждаше хумора в това и се смущаваше всеки път, когато тя го споменаваше.

Сега разочарованието му от малкото пликове в ръката на лейтенанта беше заседнало като буца в гърлото му. Искаше нов случай. Нуждаеше се от нов случай. Изпитваше необходимост да види изражението на убиеца, когато почука на вратата му и покаже значката си, това въплъщение на неочакваното възмездие, дошло след толкова много години. Изживяването бе пристрастяващо и Бош определено страдаше от абстиненция.

Лейтенантът подаде първия плик на Рик Джексън. Той и партньорът му Рич Бенгстън бяха стабилни следователи, работеха в отдела още от създаването му. Бош нямаше основания да недоволства в случая. Следващият плик беше поставен на празното бюро на Теди Бейкър. Тя и партньорът й Грег Кехое в момента се връщаха от Тампа, където бяха задържали пилот, чиито пръстови отпечатъци бяха свързани с удушаване на стюардеса в Марина дел Рей през 1991 г.

Бош тъкмо се канеше да подхвърли на лейтенанта, че Бейкър и Кехое може да се окажат затрупани покрай историята в Марина и че случаят следва да се връчи на друг екип, по-точно на неговия, когато лейтенантът погледна към него и използва последния плик, за да го привика в кабинета си.

– Момчета, ще дойдете ли за момент? Ти също, Тим.

Тим Марсия беше камшикът на отдела – третият детектив, който предимно наглеждаше работата и информираше отдела. Освен това беше ментор на младите детективи и внимаваше старите да не се измързеливят. Към втората група спадаха единствено Джексън и Бош, така че в случая Марсия не срещаше трудности. И Джексън, и Бош бяха в отдела, защото настървено се стремяха да приключат случаите си.

Бош беше скочил на крака, преди лейтенантът да е довършила обръщението си. Тръгна към кабинета, следван от Чу и Марсия.

– Затворете вратата – каза Дювал. – И сядайте.

Тя се разполагаше в ъглов кабинет с прозорци, гледащи към сградата на „Лос Анджелис Таймс“ от другата страна на Спринг Стрийт. Страдаше от параноя, че репортерите я следят от редакциите си, и винаги държеше щорите спуснати. От това помещението тънеше в здрач и приличаше на пещера. Бош и Чу се настаниха на столовете срещу бюрото на лейтенанта. Марсия влезе последен и се облегна на стар сейф за улики.

– Искам вие двамата да се заемете с това – каза Дювал и подаде жълтия плик на Бош. – Нещо не е наред и трябва да си мълчите, докато не разберете за какво става въпрос. Дръжте Тим в течение, но иначе не се обаждайте много.

Пликът вече беше отворен. Чу проточи врат да види, когато Хари бръкна вътре и извади листа с джакпота. На него беше отбелязан номерът на делото, към което вървяха ДНК резултатите, както и името, възрастта, последният известен адрес и криминалното досие на човека със съответния генетичен профил. Бош веднага забеляза, че делото е с префикс 89, което означаваше, че става дума за случай от 1989 г. Нямаше подробности за престъплението, само година. Бош обаче знаеше, че случаите от 1989 г. принадлежат на Рос Шулър и Адриана Долан. Знаеше го, защото 1989 беше доста натоварена година за самия него. Тогава работеше в спецотдел „Убийства“ и неотдавна бе проверил един от собствените си неразкрити случаи. Оказа се, че по годината работят Шулър и Долан. Те бяха известни в отдела като „хлапетата“. Бяха млади, пламенни и много умели следователи, но заедно имаха по-малко от осем години опит в разследването на убийства. Щом в джакпота имаше нещо необичайно, нищо чудно, че Дювал беше решила Бош да се заеме с него. Той беше работил върху повече убийства, отколкото всички останали в отдела, взети заедно. Разбира се, като не се брои Джексън. Той беше тук от памтивека.

След това Бош се спря на името в листа. Клейтън С. Пел. Нищо не му говореше. Досието на Пел обаче включваше множество арести и три отделни присъди за непристойно разголване, незаконно задържане и изнасилване. Беше прекарал шест години зад решетките за изнасилването и бе освободен преди осемнайсет месеца. Имаше четиригодишен изпитателен срок и последният му известен адрес идваше от Щатската комисия за пробации и предсрочно освобождаване. Живееше в център за сексуални престъпници в Панорама Сити.

Предвид досието му, Бош сметна, че случаят от 1989 г. е убийство със сексуален контекст. Усети как стомахът му започва да се стяга. Щеше да спипа Клейтън Пел и да го изправи пред правосъдието.

– Виждате ли? – поинтересува се Дювал.

– Какво да виждам? – попита Бош. – Убийство, свързано със секс, нали? Този тип е класически хищ...

– Датата на раждане – каза Дювал.

Бош отново се загледа в листа, а Чу проточи още повече врат.

– Да, ето я – рече Бош. – Девети ноември хиляда деветстотин осемдесет и първа. Какво общо...

– Прекалено млад е – обади се Чу.

Бош го изгледа и отново впери поглед в листа. Най-накрая схвана. Клейтън Пел беше роден през 1981 г. Бил е само на осем по време на убийството.

– Именно – каза Дювал. – Затова искам да вземете делото и материалите от Шулър и Долан и съвсем тихичко да разберете с какво си имаме работа. Адски се надявам да не са смесили два случая.

Бош знаеше, че ако Шулър и Долан са се измъдрили по някакъв начин да изпратят генетичен материал от нов случай, отбелязан като някой по-стар, двете разследвания са се оплели неспасяемо.

– Както щеше да кажеш – продължи Дювал, – този тип несъмнено е хищник, но не мисля, че е извършил убийство като осемгодишен и му се е разминало. Така че нещо не се връзва. Разберете какво е и се върнете при мен, преди да правите каквото и да било. Ако онези двамата са забъркали каша и можем някак да я оправим, няма да е нужно да се безпокоим от ДВР или когото и да било. Всичко ще си остане между нас.

На пръв поглед Дювал се опитваше да защити Шулър и Долан от Вътрешния отдел, но всъщност защитаваше себе си и Бош много добре си даваше сметка за това. В управлението нямаше много шансове за изкачване по стълбицата за лейтенант, допуснал скандал с омазване на следствени материали в собствения си отдел.

– Върху кои други години работят Шулър и Долан? – попита Бош.

– От по-новите са деветдесет и седма и двехилядната – отвърна Марсия. – Объркването може да е дошло от случай от някоя от тези две години.

Бош кимна. Сценарият беше ясен. Небрежната работа с генетични улики от един случай води до прехвърлянето им в друг. Крайният резултат са две объркани дела и скандал, който можеше да побърка всички.

– Какво да кажем на Шулър и Долан? – попита Чу. – Защо случаят им е бил отнет?

Дювал погледна Марсия в очакване на отговор.

– Предстои им процес – предложи той. – Изборът на съдебни заседатели започва в четвъртък.

Дювал кимна.

– Ще им кажа, че искам да се съсредоточат изцяло върху процеса.

– А ако заявят, че въпреки това искат случая? – попита Чу. – Ако кажат, че могат да се справят?

– Ще ги поставя на местата им – отвърна Дювал. – Нещо друго, детективи?

Бош я погледна.

– Лейтенант, ще работим по случая и ще видим кое какво е. Но няма да разследвам други ченгета.

– Няма проблем. Не искам подобно нещо. Започнете работа по случая и ми кажете как в него се е озовала ДНК от осемгодишно хлапе.

Бош кимна и понечи да стане.

– Само не забравяйте да говорите с мен, преди да направите нещо с онова, което сте научили – добави Дювал.

– Дадено – каза Бош.

Канеха се да излязат от кабинета, когато лейтенантът се обади:

– Хари, остани за момент.

Бош погледна Чу и вдигна вежди. Не знаеше за какво става дума. Лейтенантът заобиколи бюрото си и затвори вратата след Чу и Марсия. Остана права, с делови вид.

– Просто исках да ти кажа, че молбата ти за по-късно пенсиониране беше разгледана. Дават ти четири години със задна дата.

Бош я погледна, като пресмяташе. Кимна. Беше помолил за максимума – пет години без задна дата, – но щеше да приеме и онова, което му даваха. Нямаше да избута кой знае колко след гимназията, но беше по-добре от нищо.

– Е, радвам се – рече Дювал. – Това означава, че ще останеш още трийсет и девет месеца.

Тонът й намекваше, че е доловила разочарование­то му.

– Не – побърза да каже той. – Аз се радвам. Просто се чудех какво ще правя с дъщеря си. Добре е. Доволен съм.

– Е, хубаво тогава.

Това беше нейният начин да каже, че срещата е прик­лючила. Бош й благодари и излезе. Върна се в отдела и погледна към ширналите се бюра, прегради и шкафове за папки. Знаеше, че това е домът му и че трябва да остане тук – засега.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: