Отвъд реда: Още 12 правила за живота

Правило 5

Не правете това, което мразите

Патологичният ред в неговия ежедневен лик

Преди време имах клиентка, чиято работа в гигантска корпорация беше от такова естество, че трябваше постоянно да се занимава с идиотщини. Разумен и честен човек, тя имаше труден живот зад гърба си и искрено желаеше да работи и да бъде полезна, като се вслушва в гласа на здравия разум и честността. В своята корпоративна среда тя беше въвлечена в продължителен спор, воден лично и по имейла, относно това дали терминът „флипчарт“ (популярно понятие за листове хартия, закрепени на поставена на статив дъска) изразява презрително отношение. Ако не ви се вярва, че подобни дискусии отнемат от работното време на корпоративните служители, може да си направите бърза справка в Гугъл. Достатъчно е да напишете „флипчарт обидно значение“. Веднага ще установите, че тази дума е повод за истинско безпокойство и широко обсъждане. Специално по този въпрос началниците на клиентката ми свиквали съвещание след съвещание.

Преди време думата flip, изглежда, е била използвана като обидно название за филипинците (днес рядко се среща в това значение). Предишният оскърбителен оттенък на думата няма нищо общо с термина флипчарт, но началниците на клиентката ми считаха, че обсъждането на предполагаемо негативния оттенък на думата и търсенето на приемлив заместител, чиято употреба да стане задължителна сред служителите, се вмества в представата за полезно използване на времето. При все че нито един служител с филипинска националност или произход не се е оплакал от употребата на този термин в корпорацията. Според организацията „Глоубъл ленгуич монитор“ (languagemonitor.com), която наблюдава, без да утвърждава употребата на политически коректни думи и изрази, правилният термин е „блок за писане“, независимо че флипчартът не е никакъв „блок“.

Така или иначе, спомената корпорация се спряла на описателния термин „чертожна дъска“, който малко повече се доближава по смисъл – не че това сравнително елегантно решение оправдава глупостта на цялото начинание. Остава да измислим какво да правим с думи и изрази като „фурнаджийска лопата“, „повърхностен“, „джапанки“, „плавници“* и много други – първите две от които звучат доста по-обидно от флипчарт, – ако изобщо ни хрумне да се занимаваме с подобно нещо. Сигурно се питате: „Какво значение има? Та това е нищо и никаква промяна в терминологията. Защо обсъждането на тази промяна да е повод за безпокойство? Не е ли по-добре да не обръщаме внимание, както не обръщаме внимание на хиляди други глупости, и да се съсредоточим върху нещо по-важно?“. Защото вероятно си мислите, че да обръщаш внимание на факта, че някой се занимава с подобни неща, е точно толкова губене на време, колкото и самото им обсъждане. Тъкмо в това се състои загадката, която Правило 5 ще се опита да изясни. Кога спирате да участвате в един тревожен процес, който виждате (или си мислите, че виждате) как се развива пред очите ви?

Клиентката ми най-напред ми разказа, че идеята да започнат дискусия за употребата на термина „флипчарт“ не просто намерила радушен прием сред колегите ѝ, но скоро след това те подели нелепо обсъждане, за да установят кои други думи е възможно да съдържат обиден оттенък. Такива били „черна дъска“ и „мастър ключ“ (в първия случай навярно заради епитета „черен“ – нищо че отговаря на цвета на дъската, – съдържащ расистки оттенък в днешно време, когато сме крайно чувствителни на тази тема; а във втория, защото буди асоциация с термини, чийто исторически произход се свърза с робството). Клиентката ми се опитваше да проумее онова, което ставаше пред очите ѝ: „Тези дискусии карат хората да се чувстват добри, благородни, състрадателни, сърцати и широко скроени. Но ако си на по-различно мнение, как би могъл да се включиш в дебата, без да те вземат за долен расист, несъстрадателен, тесногръд и озлобен?“.

Тревожеше я и фактът, че никой от колегите ѝ, изглежда, не се притеснява от това, че група хора може да си присвои правото да забранява думи (както и да презира и наказва онези, които продължават да ги използват). И в същото време тези хора изобщо нямат усещането, че преминават границите на етичното, не осъзнават опасността от налагането на подобна цензура, която лесно може да се разпростре върху личните мнения, темите на разговор и дори върху книгите. Предвид всичко това тя беше убедена, че въпросната дискусия представлява нагледен урок по „различност“, „приобщаване“ и „равни възможности“ – термини, превърнали се в истинска мантра за отдел „Човешки ресурси“, както и за отдела „Обучение и квалификация“, в който тя работеше. Наричаше ги „двигатели на корпоративната индоктринация и на идеологическата пропаганда“ и ги определяше като един от механизмите, чрез които политичес­ката коректност, характерна преди всичко за много университетски програми, си пробива път към широките кръгове на обществото. Но най-важното е, че в едно от писмата си тя ме попита: „Това не е ли един от онези моменти, в които трябва да кажем „стига“?“. Кога и къде трябва да спрем? Ако една нищожно малка групичка хора прецени, макар и хипотетично, че едни или други думи съдържат обиден оттенък, какво следва тогава? До безкрайност ли ще продължим да забраняваме думи?

Клиентката ми възприемаше нещата по следния начин: според нея тук не ставаше дума за единично явление, което хипотетично би могло да тласне участниците в него в опасна посока, а за поредица от ясно разпознаваеми и косвено свързани явления, следващи една и съща посока. Тези явления, изглежда, образуваха съгласуван модел, свързан с една идеология, която по своето намерение е изрично и безусловно указателна. Нещо повече, по всичко личи, че последиците от тази указателност се проявяваха от доста време не само в корпоративния свят, в който се намираше тя, но и в по-широкия свят на социалните и политическите институции, заобикалящи корпорациите. Макар и доста изолирана зад стените на собствения си отдел (но в самия епицентър на идеологическия щурм на корпорацията), тя забелязваше наоколо доказателства, че същите тези явления, които предизвикваха безпокойство у нея, оказват пагубен ефект и върху други хора. Както впрочем и върху собствената ѝ съвест. Важното е, че тези въпроси не представляваха за нея отвлечени философски понятия. Те я тревожеха дълбоко и объркваха живота ѝ.

Принудата да правим неща, които намираме за глупави и омразни, със сигурност действа деморализиращо. Ако възложите на един човек безсмислена или контрапродуктивна задача, това ще го обезсърчи, ако има поне малко здрав разум, и ще го остави почти без желание да изпълни поставената задача. Защо ли? Защото всяка частица от съществото на човек се бунтува срещу тази принуда. Когато правим нещо, то е, защото го намираме за важно, съпоставяйки го с всички останали неща, които са важни. Онова, което намираме за ценно, по нашите разбирания е достойно за преследване и саможертва. Именно това, че го смятаме за ценно, ни мотивира към действие, независимо че въпросното действие може да е трудно и опасно. Когато от нас се изисква да правим неща, които намираме за глупави и омразни, ние сме принудени да действаме в разрез с ценностната си система, която ни мотивира да вървим напред и ни предпазва от вероятността да се предадем на ужаса и объркването. „Бъди на себе си във всичко верен“¹ – казва Полоний в пиесата „Хамлет“ на Шекспир. Това „себе си“ – душата в нейната цялост – е всъщност нашият Ноев ковчег. И когато се разрази бурята и придойдат водите, той ни дава убежище. Да вървим срещу повелите ѝ – срещу фундаменталните ѝ убеждения, – е все едно да насочваме кораба на живота си към плитчините и към сигурна гибел. Да действаме в разрез с предписанията на тази фундаментална вътрешна същност, значи да мамим в играта, която играем със себе си, да изпитаме пустотата на предателството и след това да преживеем загубата, която неизбежно ще ни споходи.

Каква цена плати клиентката ми за това, че първоначално се подчини на произволните разпоредби на своите началници? Тя беше имигрант от една от страните от бившия социалистически блок и беше преситена от авторитарни идеологии. Затова неспособността ѝ да реши как може да се противопостави на случващото се я караше да се чувства не просто слаба, а сякаш е съучастник. Нещо повече, никой разумен човек не би останал мотивиран да полага усилия на подобно работно място, където абсурдът на концептуално ниво е не просто обичайно явление, но се насърчава и, което е по-лошо, се изисква. Подобна „дейност“ е подигравка с продуктивната работа – дори със самата идея за продуктивна работа (и всъщност е част от същинската мотивация зад този вид поведение: хората, които завиждат за истинската компетентност и продуктивност, имат всички основания да подкопават и омаловажават дори представата за тях). Но да се върнем на клиентката ми: какво направи тя, за да преодолее състоянието на обезсърченост, в което се намираше?

Тя изпитваше недостатъчна увереност както в собствената си позиция, така и в способността на мениджърите да изслушат възраженията ѝ в открита и пряма дискусия, макар че от разговорите ми с нея ставаше ясно, че много ѝ се иска да избегне ситуацията. В резултат на това тя премина, така да се каже, в отстъпление и защита. На този етап клиентката ми, както вече споменах, участваше в подготовката на проекти за вътрешно обучение. Това ѝ даваше възможност да се разгърне, предлагайки услугите си като лектор на различни корпоративни конференции. Макар че нито веднъж не се изправи лице в лице с проблема около термина „флипчарт“ (може би така беше най-разумно), започна да говори открито срещу псевдонаучните идеи, които корпоративните мениджъри и особено онези в отдела по човешки ресурси прокламираха. Организира например редица беседи, в които разкритикува масовото вманиачаване по „стиловете на учене“ – теория, основана на идеята, че съществуват между четири и осем различни начина на учене, предпочитани от отделните индивиди и спомагащи за усвояването на нова информация. Те се делят на визуален, слухов, физически, логически и така нататък.

Какъв е проблемът с теорията за стиловете на учене? Съвсем просто е. Няма доказателства в нейна подкрепа. Първо, учещите може да предпочитат материалът да се преподава в една или друга форма, но на практика това не подобрява академичното им представяне.² И второ (което е разбираемо предвид първия проблем), не е доказано, че учителите са в състояние да определят какъв точно е „стилът на учене“ на всеки ученик.³ Въпреки че за клиентката ми не беше възможно да се изправи директно срещу глупостта, която не ѝ даваше мира, след дълго обмисляне на стратегии и упорита работа тя успя много ефективно да се противопостави на невежеството, което минаваше за психологическа компетентност сред голяма част от колегите ѝ (и сред служителите на други компании, където се наб­людаваше същото явление). Преди време беше работила като журналист за един от водещите вестници в родната ѝ страна, Албания, и сега отново превръщаше журналистиката в свой главен приоритет. Работата ѝ в Албания не беше добре платена, но там тя беше изградила блестяща професионална репутация. С перото си се бореше за нещата, в които вярва, и предупреждаваше гражданите на бившата комунистическа държава за това, че залитането към тоталитарно мис­лене става все по-привлекателно за хората на Запад.

Каква беше цената, която заплати за решението си да се изправи и да се бори? На първо място, тя трябваше да се изправи срещу страха си от репресии, както и срещу факта, че този страх – в комбинация с дълбоката ѝ погнуса от идеологическите машинации, които се разиграваха на работното ѝ място, – задушава интереса ѝ към работата и я кара да се чувства малодушна и нищожна. Освен това трябваше да разшири хоризонта си в професионален план: първо, поемаше риска да предложи услугите си като лектор на корпоративни мероприятия (повечето хора се притесняват да говорят пред публика – това е често срещан страх, понякога толкова силен, че се превръща в спънка пред напредъка в кариерата4); второ, трябваше да овладее изкуството да говори по компетентен и вдъхващ доверие начин; и трето, разглеждайки въпроси от толкова деликатно естество, рискуваше значителна част от публиката да се почувства засегната (особено онези, които подкрепяха и разпространяваха теориите, които тя се опитваше да разобличи). Всичко това означаваше да се изправи срещу страха си от бездействието, но и срещу страха от действието. Тези първи крачки бяха сериозно предизвикателство за нея, но то ѝ се отплати с това, че обогати и личността ѝ, и нейната компетентност. Част от тази отплата беше и мисълта за приноса ѝ към обществото.

Вярвам, че между малкото добро, което всеки от нас върши, и всеобхватното проявление на доброто в света е налице много по-тясна зависимост, отколкото си представяме. Вярвам, че и със злото е същото. Всички ние носим много по-голяма отговорност за състоянието на света, отколкото допускаме или сме склонни да допуснем. При липсата на постоянна бдителност обществото върви към упадък. Буренът на тиранията израства бавно и ни кара да отстъпваме със сравнително малки крачки. Но всяко отстъпление отъпква пътя към следващото. Всяко предателство към съвестта, всяко премълчаване (въпреки че е непоносимо да си мълчим) и всяко удобно оправдание отслабва съпротивата и подготвя почвата за следващия рестриктивен ход. Това се отнася особено за онези крайно напористи хора, които се опиват от придобитата власт – а такива винаги се намират. По-добре да се събудите и да излезете напред, докато цената за това е сравнително ниска – и може би докато потенциалната награда все още не се е изпарила. По-добре да излезете напред, преди възможността да го сторите да е безвъзвратно загубена. За съжаление, хората много често действат против съвестта си – дори да са наясно с това – и тогава адът започва да настъпва крачка по крачка, предателство след предателство. Трябва да знаете, че хората рядко се противопоставят на онова, което знаят, че е нередно, дори последствията от това противопоставяне да са сравнително леки. В случай че се стремите да водите морален и смислен живот, помислете върху следния въп­рос: ако не възразявате срещу дребните прегрешения към съвестта си, мислите ли, че ще проявите съзнание и ще спрете, когато прегрешенията станат сериозни?

* В английския език всяка от тези думи съдържа в състава си корена „flip“. – Бел. пр.