Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Не се отказвай от мечтата си!

ЗЛАТНИЯТ ГРАД

Имам си една мечта

В мен се зароди една Мечта. Една такава плаха, мъничка, несмела... Но затова пък краси-и-и-ва! И перспективна. Веднага открих в нея огромен потенциал. Реших да я последвам и да открия до какви цели може да ме доведе такава Мечта. Примижах, погледнах отблизо и ахнах. Това е!!! Ще се получи просто вълшебно. Мнозина не могат и да мечтаят за това, а в моето бъдеще резултатът се вижда съвсем ясно.

Реших, че ще си отглеждам Мечтата, за да може от мъничка да се превърне в голяма, дори в грандиозна. Като начало реших да я представя на роднините си.

– Погледнете – казвам им. – Вижте каква Мечта си имам! Съвсем нова! И е толкова оригинална, толкова вдъхновяваща!

– Какви ги говориш! – разтревожиха се роднините. – Каква е тази мечта? Не е ли доста екстравагантна? Ще предизвиква завист и обсъждания.

– Прекалено е възвишена – отсече през рамо дядо и съкрати Мечтата почти наполовина.

– Не е ли твърде смела? – категорично заяви баба и защрака с ножицата, орязвайки Мечтата в краищата.

– Красива е, разбира се, но е малко вероятна – въздъхна мама и Мечтата пребледня и загуби тържествено-победоносния си вид.

– Как пък я измисли! – намръщи се татко. – Никой от рода ни не е имал такива глупави хрумвания! Не одобрявам. По дяволите такива мечти!

Каза го и сякаш замахна с брадва по Мечтата. Повали я.

Гледам своята смачкана, поругана, оплюта Мечта и ми се плаче. А беше толкова красива!

Но Целта издигна глас:

– Погледни ме! Виж колко съм велика! Почувствай колко съм желана! Моля те, не захвърляй Мечтата! Помогни ѝ отново да разцъфти! Аз наистина съм много заинтригувана някой да ме достигне и да ме превърне в реалност!

Притиснах до себе си Мечтата, изтрих сълзите ѝ, утеших я.

– Не се разстройвай, малката ми – казах ѝ. – Явно не са ни разбрали! Но ние ще се затворим в себе си и ще се стараем колкото се може по-рядко да се мяркаме пред очите на роднините. Хайде, аз ще започна да си те отглеждам и да си се грижа за теб сама!

Успокои се Мечтата, духът ѝ се повдигна, развесели се. Започнахме двете да си мислим как по-бързо да достигнем Целта. Подбрахме скоростта на движение, набелязахме междинните спирания (няма как без спирания по пътя!). Мечтата отново укрепна, разцъфтя. И тогава аз реших да се посъветвам с препатилите хора – просто така, за всеки случай. Малко ли неща могат да се случат по пътя към Целта? А те имат опит!

Опитните хора тутакси се разтревожиха и се втурнаха да ми дават купища съвети, а от всички тези съвети излизаше, че занапред ще има непрекъснати сътресения, ями и капани, просто не можеш да пресметнеш възможните рискове. Такива ми ги наприказваха, че аз се изплаших: „А дали изобщо да се захващам?“.

Гледам, и Мечтата ми се свила, спаружила се, една такава жалка и нещастна станала. Сигурно и тя се е изплашила. И взех да ѝ говоря:

– Ей, Мечта, ти какво? Не се тревожи, няма да те оставя. Какво ли не се случва с хората по пътя към Целта... Но това не значи, че и с нас ще се случи същото! И въобще, който се страхува от мечки, не ходи в гората, а който не рискува, не пие шампанско. Хайде, размърдай се и напред към Целта!

Хванахме се за ръце с Мечтата и тръгнахме напред. Пред родителите – пълна конспирация. Съветите на препатилите пък ги сложихме в отделно сандъче. Тежичко се получи – явно много опит беше натъпкан в него, но решихме, че все пак ще го носим – може и да потрябва! Вярно, скоростта осезателно намаля, но...

Вървим и си размишляваме: „Може и да е за добро този чужд опит, но по пътя ще натрупаме и собствен. Как ще мъкнем такъв товар с нас?“.

– Хайде да оставим това сандъче в някое закътано място – досети се Мечтата. – Ако нещо стане, винаги можем да си го вземем. А ако се мъкнем със скоростта на костенурка, цял живот няма да ни стигне, за да стигнем до Целта!

Ох, вярно е! Ето как Мечтата ти помага да видиш важното в живота! Зарових сандъчето под едно дърво и веднага нещата станаха къде-къде по-весели! Вървим си с Мечтата, пеем си песни с цяло гърло, летим в облаците... И хоп – спънах се. Замалко да забия нос в земята! Оглеждам се наоколо – навсякъде приятелите ми. И тези така наречени мои приятели, се оказва, че ме препъват!

– Какви ги вършите? Защо? – озадачих се аз.

– С тази твоя Мечта съвсем забрави за нас! – един през друг се развикаха приятелите. – Страниш от колектива, това не е добре! Имала си цел! Че всички имат някакви цели! Размечтала се, виждаш ли…

Разстроих се. Обидих се. И се разтревожих. В крайна сметка, кое е по-важно – Целта, която е все още предстояща, или приятелите, които са тук и сега?

– Прости ми, Мечта, но се налага временно да спрем – с разкаяние ѝ казах аз. – Съвсем забравих за приятелите си, а те искат внимание.

– Това не са претенции за внимание, Завистта ги гложди – поклати глава Мечтата. – Истинският приятел никога няма да те препъне по пътя към Мечтата. Той ви­наги ще те подкрепи.

Огледах се – и наистина, някои от моите „приятели“ носеха на раменете си някакво странно зверче. Такова едно вредно, злобничко животинче. Наричаха го Завист. То постоянно гризе и рови около теб, слага ти прът в колелата, препъва те. Като че ли за да не се отличаваш от общата маса, да не влияеш на тяхната самооценка със своите велики цели и възвишени мечти.

– И какво, излиза, че ако вървя по своя път, ще си остана сам-самичка? – притесних се аз.

– Опитай – посъветва ме Мечтата.

Реших да я послушам и се хвърлих напред. И какво си мислите – не всички приятели се оказаха завистници! Напротив, мнозина ми подадоха ръка, предложиха ми помощ и подкрепа. А някои ме запознаха със своите Мечти и застанаха до мен, за да вървим към своите Цели. И изведнъж се почувствах добре. Оказа се, че приятелите могат да бъдат единомишленици, а да се движиш в компания е къде по-интересно и приятно!

Но все пак, след като всеки си има своя Цел, то и посоките рано или късно се разминават. А и всеки се движи със свое темпо и с различна скорост. Така аз усвоих един добър урок – по пътя към Целта не си струва да се надяваш на никого. Ако някой е до теб – добре. Ако другите са изостанали или са те изпреварили – не е обидно. Най-важното е постоянно да подхранваш своята Мечта, тя е най-добрият ти придружител и вдъхновител!

И ето че стигнах до място, където нямаше нищо. Пътят свършваше директно в пропастта. Вече и Целта се виждаше отчетливо, струваше ми се, че е на две крачки, но вече нямаше никакъв път.

– Това какво е? Нима е провал? – ужасена попитах аз, надзъртайки в безкрайната пропаст.

– Така изглежда – съгласи се Мечтата.

– Ето го и краят на моята Мечта – прошепнах си аз, изведнъж изгубвайки целия си плам.

– Не искам да умирам. Измисли нещо! – помоли ме Мечтата.

– Не знам. Нищо не ми идва на ум – унило отговорих аз.

– Моля те...

Погледнах Мечтата си. Ех, колко красива беше! По време на нашето пътешествие тя заякна, набра сила, стана ярка и зряла. Винаги беше с мен и ме окриляше... И изведнъж ми просветна:

– Хей, Мечта! А ти имаш ли крила?

– Крила? Не знам, никога не съм се опитвала да летя. Но точно ти трябва да знаеш това. Нали съм твоята Мечта, родих се в теб.

– Значи имаш! – ликувайки възкликнах и скочих на крака. – Ти си моята крилата Мечта и никакви провали няма да ни изплашат! Никакви провали! Щом имаме крила, ще се справим с един скок!

Дори и да имаше съмнения, Мечтата не ги изрази на глас. Прегърнахме се здраво, аз стиснах очи и веднага почувствах, че краката ми се отлепят от земята. Аз летя... Първо ми стана страшно, а после ме обхвана възторг. Аз летя! Досега вървях към своята Цел, падах, изправях се, а сега летя... За мен няма прегради! Тогава отворих очи.

От тук, като от птичи поглед, всичко изглеждаше малко и незначително. В това число и страховете. В небесата аз разбрах нещо много важно. Пречките по пътя към Целта не са непременно врагове, дори най-често не са врагове. Те просто изпитват твърдостта ни и верността ни към Мечтата.

Ако се предадем, ако отстъпим – това си е наше решение. Значи не сме го искали силно. Но ако сме устояли, ако не сме се поддали на оправдания, страхове и препятствия, значи Мечтата ни е силна и жизнеспособна. И непременно ще ни помогне да достигнем Целта си. Тогава и провалите не са страшни, защото истинската Мечта винаги има криле.

Така и не забелязах как пропастта остана зад нас, а пред мен се оказа Целта. Отблизо тя изглеждаше още по-смислена, още по-прекрасна. Изпълних се и с радост, и с гордост, и с възхищение. И странно – тя вече не беше така желана. Всъщност какво да желаеш, ако вече си достигнал Целта?

– Е, направихме го – съобщих аз. – Ето я и нея, Целта!

Мечтата мълчеше. Обърнах се и замръзнах. Нея вече я нямаше. Беше изпълнила своята роля и беше изчезнала.

– И сега какво? – объркано попитах аз.

– Почини си. Порадвай се. Направи си изводи. Оце­ни опита – посъветва ме Целта. – Наслади се с пълна душа на това, че успя да ме постигнеш! Повярвай, това съвсем не се удава на всеки.

– А после?

– Ох, колко си нетърпелива! – изсумтя Целта. – Но щом това толкова силно те вълнува, добре... Позволи ми да те запозная с някого.

Целта се отдръпна и пусна пред себе си някакво същество. Дребничко такова, плахо, несмело... С шарени дрешки и с чудна усмивка. Протегна ми ръка и ми се усмихна широко. Аз също се усмихнах:

– Здравей, моя нова Мечта!

Откъс от "ЗЛАТНИЯТ ГРАД. ПРИКАЗКИ ОТ ВЕЛИКИЯ ПРЕХОД. ЗА СЪДБАТА, ДУШАТА И ИЗБОРА"

Вижте повече за Ирина Сьомина - Елфика

Книгата "ЗЛАТНИЯТ ГРАД. ПРИКАЗКИ ОТ ВЕЛИКИЯ ПРЕХОД. ЗА СЪДБАТА, ДУШАТА И ИЗБОРА"  можете да поръчате в книжарница Гнездото

Не са открити продукти.