Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Омбре

Емил Тонев

Емил Тонев гради обаятелен образ на едно чисто същество, в чиято душа няма и помен от омраза. „Омбре“ е една прекрасна история за надеждата, любовта и жаждата за живот на едно дете, стоящо в противовес на царуващото насилие, упадък и безверие в страната, в която е имало лошия шанс да се роди.

  • Корица: Мека
  • Страници: 152
  • Тегло: 0.200 кг
  • Издадена: 2015 г
  • Издателство: Хермес
  • Виж още от Емил Тонев
 

Наличност: Да

11,95 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Краят на 90-те. Краят на миналия век. Които са и край на хилядолетието. Един все още млад мъж – музикантът Ангел, решава да напусне отчаяната си родина, наречена България. И да емигрира, както правят повечето му приятели и сънародници. Иска да замине при сестра си в Париж, но са му необходими пари – бързо и немалко. Решава да влезе като „муле“ в случайно изпаднала сделка с наркотици – нещо, което никога не е правил досега. Следва провал, мафиотска престрелка и бягство. Загубвайки всичко и лишен от избор, Ангел предпочита да се покрие за известно време. Попада в гората сред компания от екзотични аутсайдери – производители на дървени въглища, живеещи по собствени правила – странни, но справедливи и приети от всички тях. Редът в групата им обаче бива нарушен след появата на Ангел. Едно бавноразвиващо се момче, наричано от всички Омбре, става най-близкият му приятел. Докъде може да стигне едно подобно приятелство и кой е виновен от десетки години насам младите хора все да искат да емигрират от България?

Емил Тонев гради обаятелен образ на едно чисто същество, в чиято душа няма и помен от омраза. „Омбре“ е една прекрасна история за надеждата, любовта и жаждата за живот на едно дете, стоящо в противовес на царуващото насилие, упадък и безверие в страната, в която е имало лошия шанс да се роди.

Биография и факти за автора

Емил Тонев е роден през 1964 г. в Шипка. Завършил е българска филология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. От 1990 г. досега работи като журналист в София. Автор е на стихосбирката „Цветовете на вълчия сън“ (1993), на сборника новели „Граница“ (1993), на романите „Омбре“ (2000) и „Понякога ангели“ (2014). Сценарист е на игралните филми „Граница“, „Сомбреро блус“ и „Омбре“, както и на документалните „Имам една идея“ и „Молитва за Байкал“. Негови текстове са публикувани в Германия, Австрия, Италия, Полша, Сърбия, Хърватия, Македония.

Откъс от книгата

Зад завесата изплака бебето. Лявата ми скула потръпна. Старият ми тик се връщаше, беше преполовил пътя. Нямаше какво повече да правя във фургона. Крачка, две, с третата бях навън. Вратата хлопна зад мен.

- Я! Ето го къде е копеленцето! - изквича брадясалият. - Отишло си било! Не си е отишло копеленцето, не еее!!... На кокошката в полога било! Ела тука, мойто момче, ела! Не съм ти върнал рестото, нали помниш?!

Стоях на прага пред погледите на всички и усещах как ме обхваща едно неестествено спокойствие, от онова със забавените каданси. Вътре във фургона бях доста по-уплашен. Сега се оправях. Скулата ми потръпна за последно и спря. Видях разширените очи на Надя и Омбре. За миг сякаш ме удари ток - видях два пъти едни и същи очи. Абсолютно едни и същи. Съвсем скоро разбрах какво означава това...

Сега виждах как Омбре се измъква заднешком от групата и се скрива в голямата барака. Крачка, две, три, на четвъртата бях при тях. Напълно спокоен, чак мързелив. Брадясалият ме посрещна с мръсна усмивка. Очаквах го, но дори инстинктът ми така се беше размързеливил, че не опитах да се дръпна, когато той замахна и ме халоса с юмрук в лицето. Залитнах, но не паднах. Соленият вкус в устата ми напомни за снощи. По-различен вкус обаче, без горчилката на саждите.

Избърсах кръвта от устната си и погледнах над рамото му. Оня се хвана на номера и се обърна. Връзваше се на номера тоя пич.

Добро, премерено дясно кроше, с цяла тежест и почти пълно завъртане от кръста. Недотам точно, защото вместо брадичка уцели ухо, но все пак го простря собственика му на земята. На това ухо хич не му вървеше напоследък.

Обаче не ми остана време да се накефя, защото единият от типовете почти в същия миг ме ритна в корема. Не знам къде ме е целил, сигурно в ташаците. Не улучи, но пак беше доста гадно - залепи ми диафрагмата за дробовете. Превих се надве и се сгърчих на колене в прахта. Нощес не се реших да коленича пред Надя, но сега, пред тия копелета, се справях добре. Опитвах се да не се опитвам да поемам въздух; в такива случаи е по-добре не да вкарваш, а да изкарваш всичко, което е останало в дробовете ти, само така можеш да върнеш диафрагмата в нормално положение. На теория е лесно, но на практика не е чак толкова.

Все пак, докато се килвах настрани, чух как Бранко псува красиво, на чист сръбски - пички, майки, кучки и богове се омешаха, голяма какофония настана; Надя изпищя, а аз видях Бранко да тръгва към типовете, следван от другите - различих гумените галоши на Люпчо и смешните чепици на Ахмед, докато ме подминаваха.

Прескочиха ме и спряха на половин метър от муцуната ми, с петите към мен. Вкопаха се в черната пръст. Подметките на любимите Люпчови галоши бяха изтънели от външната страна, това успях да забележа. Сега чак си дадох сметка, че краката му са доста криви - затова изяждаше външните ръбове. Вече се бях освестил и успях да вдигна очи нагоре.

Две пистолетни дула зяпаха срещу Бранко и другите. Местеха се наляво-надясно. Като на кино, като в шибан екшън. „Екшън, майка, суперекшън!“, чух виковете на Роберт, но те бяха от друг случай, не от този.

Двама от сводниците ме гепиха под мишниците и се заеха да ме влачат към колата. Не ми е много ясно какво бяха намислили. Сто на сто нямаше да е приятно, но нямах желание да си давам възможност да разбера. Дръпнах се рязко и те ме изтърваха. Дотук добре. Ами после?

Претърколих се и тогава видях Омбре да тича към нас откъм бараката. Тичаше бавно, с отмерени подскоци. Придържаше леко с длан подскачащия на бедрото му кобур с револвера. Приближи, избута единия от типовете, наведе се и ми подаде ръка. Посегнах, но онзи му тури крак, блъсна го и Омбре заора нос в земята. Дланта ми глупаво увисна, навирена към небето.

- Ей, кретен! Мирувай и си обърши сополите от кретенската муцуна! - измуча брадясалият към малкия, а на мен ми заби един шут в ребрата.

Без много злоба, профилактичен шут. Оставяше си кефа за после.

Покрай ритника обаче, надвесен над мен, самодоволен и с 9-милиметров „Макаров“ в ръката, беше обърнал гръб на Омбре и не видя това, което виждах аз: как момчето се надига - първо на дясно коляно, стъпвайки здраво с моя някогашен десен ботуш в пепелта, после - бавен диг нагоре, левият ми някогашен ботуш напред и настрани вляво, леко завъртане по вертикалната ос и стягане на бедрените мускули. Бойна стойка, присвити като цепки сини очи с русоляви мигли.

Времето спря. Нямаше слънце, но Клинт Ийстууд беше тук. Пол Нюман също. И Великолепната седморка - и тя.

Дясната ръка на Омбре, с разперени и леко присвити във втората фаланга пръсти, беше на десет сантиметра от дръжката на револвера. Палецът спазматично помръдваше, сребърната гривна проблясваше на китката му. Липсваше само малко музика от Енио Мориконе. Нещо за хармоника или от сорта. Иу-иу-ииий, а, а, ааа...

С ляв юмрук Омбре небрежно обърса сълзите от лицето си и каза:

- Ей, омбре!

Не викаше. Каза го тихо, но онзи го чу и се обърна. Виждах всичко от легнало положение. Брадясалият се завъртя с цяло тяло, вдървено. Пистолетът, следвайки движението на тялото му, се насочи към гърдите на момчето.

Омбре, бърз като светкавица, извади револвера, перна петлето с лявата си длан и от дулото изскочи ослепителен пламък. Друг пламък над главата ми, двата изстрела се сляха, замириса гадно. Така мирише изгорял барут. Онзи изтърва пистолета, залитна и се просна по гръб до мен, малко вдясно. Вече не го виждах. Виждах как Омбре измества дулото и отново перва петлето с лява длан, а зад него вкаменени стоят Йоан, Надя и останалите. Пак пламък. И пак. Не знам колко пъти. Общо най-много шест, помислих си. Доста трезва мисъл за ситуацията. Някой зад и над мен изхълца и падна, чух как звънна цип на кожено яке, когато се удари в земята...

Всички насреща ми стояха като статуи. Тишина. Даже птиците бяха избягали, само реката бълбукаше. Надя изпищя пронизително веднъж и млъкна. А Омбре вдигна цевта на револвера, издуха дима и се огледа с присвити като цепки сини очи.

Тръгнах да се изправям почти несъзнателно. Усетих как нещо протече от устата ми. Вече не беше и солено, само пепелно-барутно. Изобщо не ми беше ясно къде се намирам. Изправях се някак по инерция, без да си давам зор. Никой не ме ритна или халоса и това ми се видя малко необичайно.

И Омбре не ми обръщаше внимание. Мина покрай мен, сякаш ме нямаше, и приближи брадясалия, който се тресеше на земята, а от рамото му шуртеше кръв. Омбре насочи дулото към челото му и каза:

- Ей, омбре! Има още един куршум за тебе... Обаче си късметлия - не стрелям по паднали...

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: