Огненото разпятие

Откъс от книгата

1

Димът се разтопи в мъглата и сив покров полегна върху склона. Въздухът се разигра и подбутна надолу към шосето мириса на изгоряла плът. Смрадта прекърши съня му, завъртя се около него и отново потегли нагоре към хълма. Стоеше в ниското – сам и изоставен. Доплака му се.

– Оги, какво правиш тук? – дочу отнякъде познат глас.

– Сънувам – отвърна тихо Евлоги Аладжов, без да се озърта.

– Не е сън.

Сега Евлоги се обърна по посока на гласа. През провлачените нишки на мъглата се промуши неговият приятел Никола Угаров – едър, но не пълен, а мускулест човек, облечен в пожарникарска униформа. Димът от склона е запечатал очите на Никола и искриците в сините му зеници са скрити зад тази сивкава лента, помисли си Евлоги. Пожарникарят махна каската, косите му изскочиха с лекота и щръкнаха в различни посоки – лъскави и с цвета на прясноизорана угар. Но светлоотразителните ленти по пожарникарската униформа дразнеха, защото нарушаваха приглушения колорит от млечносив фон, през който си пробиваха път неравни петна от тъмна охра и сиена печена, примесени с титанвайс. Бе призрачно, донякъде живописно, но бързо доскучаваше.

Никола Угаров се приближи до приятеля си и застана редом с него. Попита го с поглед, вперен някъде по склона:

– Видя ли ужаса отсреща?

– Зашеметяващо! – отвърна Евлоги и дори потрепери от възбуда. – Толкова неочаквано стана! Тъмнило, ужасно тъмнило, а след завоя... Шофьорът на автобуса рязко наби спирачки и... Тогава го видях... – Той притвори очи, преди да продължи: – Огнен кръст разкъса черното було на мрака... Появи се от нищото... Бе единственият образ между небето и земята... Пламъците се радваха, че са се освободили от мрака... Сиянието им проби нощния похлупак, тръгна към гората и накара дърветата да тръпнат в очакване. Силуетите им се раздвижиха зад пламъците на огъня... А после...

– Какво стана после? – попита го приятелят му, като леко го побутна с лакът.

– Не го видях ясно, но усетих, че има човек на кръста... – Евлоги тръсна глава и промълви: – Трябва да го нарисувам!

– Ти си луд!

– Огнено разпятие... – Художникът отново притвори очи. – Огнена смърт в мрака...

– Мъченическа смърт! – каза пожарникарят. – Опомни се!

– Но вдъхновява – прошепна той.

– Искаш ли да видиш какво е останало от човека? – ядоса се Никола Угаров.

– Мразя мумиите! – Евлоги Аладжов погнусено поклати глава.

– Още по-гадно е...

– Но огънят...

– Страшен е – прекъсна го пожарникарят.

Оги само поклати глава в знак на несъгласие. Никола Угаров се огледа – колегите му вече бяха готови за връщане, тъй като пожарът бе бързо угасен. Няколко полицейски автомобила и една линейка задръстваха прохода „Боаза“ и движението по пътя бе затруднено. Скоро пожарникарите щяха да отстъпят място на полицаите, чиято работа тепърва предстоеше. Никола неочаквано се сети:

– Ти не трябваше ли да си още в София? Какво стана с изложбата?

– Връщах се, когато видях...

– И слезе от автобуса?

Евлоги Аладжов само кимна, приятелят му го изгледа изненадано, преди да изкрещи:

– Цирк ли искаше да гледаш?

– Не, не! – дръпна се назад художникът и погледна Никола. – Не разбираш ли? Беше едновременно и зловещо, и божествено!

– Ти си луд! – повтори пожарникарят.

– Не съм. Старецът така е решил да завърши живота си – убедено изрече Евлоги Аладжов. – Зрелищно и незабравимо... Да усети Христовата смърт...

– Какъв старец? – не го разбра приятелят му.

– От огненото разпятие.

– Откъде знаеш, че е старец? – попита Никола Угаров.

– Видях го вчера, когато пътувах за София.

– Пеша ли идваше насам?

– Не. Защо пеша? – учуди се Евлоги. – Беше в същия автобус... Каза, че отива на среща със смъртта... Странно, нали? Затова го запомних.