Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Нощта на Десети

Йордан Ганчовски

„Нощта на Десети“ е един роман за прехода, отличаващ се с неподправеното си чувство за хумор. Наситен е с ирония, с абсурдни и трагикомични ситуации, а колоритността на героите е подсилена с техния твърд врачански диалект. Слухове за заровено тракийско съкровище, аромат на младо вино и подкани за игра на карти някак все изместват по приоритет скучните притеснения за бъдещето...

  • Корица: Мека
  • Страници: 288
  • Тегло: 0.250 кг
  • Издадена: 2015 г
  • Издателство: Хермес
 

Наличност: Да

14,95 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

„Нощта на Десети“ е един роман за прехода, отличаващ се с неподправеното си чувство за хумор. Наситен е с ирония, с абсурдни и трагикомични ситуации, а колоритността на героите е подсилена с техния твърд врачански диалект. Слухове за заровено тракийско съкровище, аромат на младо вино и подкани за игра на карти някак все изместват по приоритет скучните притеснения за бъдещето... 

В този роман са вплетени елементите на криминалното начало, загадъчното, готовността да се престъпи законът в името на един блян за друго съществуване. Снимки от реални политически събития – и всичко това прекъснато от една обикновена порнокасета, попаднала в неправилните ръце. Но не това се оказва финалната точка на разказа. А голямата новина за смяната на политическата система, която слага в рамките на гротеската представите за морал и ценности на едно общество, построено върху подвижните пясъци на фалша и лицемерието.

 

Историята на този роман може да се приеме и като фигура от сюжета му. Тя започна след запознанството ми с Рей Бредбъри на представянето на книгата му „Сляпо каране“ в Чикаго, с разговори далеч от литературата и писателския занаят. Тогава бях по средата на друг роман антиутопия, без да знам, че само след три години ще се случат нещата, за които пишех, но въображението ми щеше да бъде надминато от жестоката фантазия на реалността. Именно това запознанство промени две неща: да прекъсна за известно време работата върху антиутопията и да се върна към спомена за преживяното в родината ми, тъй като по време на разговорите с г-н Бредбъри в мен проблесна някаква мисъл на вина, че истинският писател, ако е такъв, стига до всеобщото световно съзнание чрез съдбата на народа си. Ако това не се случи, не е виновен народът и съдбата му, а писателят. Така се роди комедията „Корно“, номинирана в конкурса на Сатиричния театър „Алеко Константинов“ под името „Нощта на Десети“. Тази сатирична комедия, написана за тридесет и три дни, стана основа на романа „Нощта на Десети“, но с малко изменен сюжет. Романът дойде след един бас с приятел, литературен критик и философ от Чикагския университет, че ще напиша роман със сюжетно време седем-осем часа – тоест по-малко от сюжетното време на „Одисей“ на Джеймс Джойс и „Един ден на Иван Денисович“ на Александър Солженицин. Тогава, въпреки че бях построил нещата в съзнанието си, не мислех, че ще сведа фабулата до два часа, в които ще събера две епохи, макар и с беглите контурни линии на Пикасовия гълъб. Останалото е още четиридесет дни работа, така че романът се роди точно за седемдесет и седем дни.

Йордан Ганчовски    

 

...В историята на литературната статистика се появи един нов знак: ако Джеймс Джойс концентрира традиции и ценности в роман, развил се в рамките на денонощие, а Солженицин успя да събере кошмара на една епоха в един ден сюжетно време, в романа на Йордан Ганчовски „Нощта на Десети“ за първи път в два часа фабула е разгъната панорама от две източноевропейски социални ери, изправени на границата на трета... 

Garry J. Kearns – Book Review CM

 

Откъс от „Нощта на Десети“ (Втора глава)

 

Къна Глуата блъсна вратата и се друсна на миндера. Приличаше на подгонена лисица, която най-после е намерила леговището си. Часовникът на стената й сочеше седем и половина. От сутринта досега беше обикаляла из селото да проучи дали изнесената от нея информация е само нейна и на Стояна Келешева, или вече всички знаят и могат да провалят работата. Това значеше, че пак Гуньо Сопола ще сложи ръка на богатството, а не биваше да става така. Този път трябваше да има справедливост. Отпусна се на миндера и се загледа през прозореца към задния двор, където два черни мачока дебнеха нещо си. За първи път от близо седемдесет години се ядоса, че е учила само до четвърто отделение и грамотността й стигаше до подпис и да чете едри букви. Никакви вълнения и смутове не бяха я отвличали от ежедневието й на обикновена селска женица, видяла две власти, през които тя правеше едно и също: работеше селскостопанска работа. Не й трябваше нищо друго и широкият свят беше недостижим като нощното звездно небе, където, ако човек отидеше, щеше да е студено, високо и страшно. Като всички напоследък, и тя гледаше този свят по телевизията, а иначе го гледаше от близо шейсет години и колкото повече гледаше, толкова повече усещаше, че светът не отива към онова място, където щеше да е изобилие и доволство, както им говореха под път и над път от есента на 1944 година, та довчера, когато току-що беше си заминал за града поредният чантаджия, дошъл в селото да свежда и разяснява задачите на партията, и както винаги отседнал в стаичката й на първия етаж. Така се случваше вече седемнадесет години, откакто се спомина съпругът й. Какви ли не се изредиха в тази стаичка за седемнадесет години – по за два-три дена, по за седмица, най-много десет дни. Идваха с чанти от червена, черна или кафява кожа като повтарячи от горните класове, но някак си държаха главите по-особено. После, като се заприказваха, се оказваше, че най-често са селяни и те, стигнали по неясни за нея причини до чиновници в града – виновника, заради който според нея придобиваха някакъв пуешки фасон, та по тоя фасон Къна ги различаваше с нюха на дресирано служебно куче. На година идваха поне по десетина. Преспиваха, Къна им готвеше и от съвета й плащаха някакви пари. По неволя беше слушала различни разговори, някои с купешки думи, дето баш не им се разбираше, но последните десетина години започваха да идват все такива и след тях по никое време идваше и черна волга, пийваха до късно и това, което Къна дочуваше с голяма сигурност, бяха цифри, показващи суми пари – все в хиляди. Преди не беше така – идваха, четяха нещо я в краварника, я в читалището, и си отиваха. Откакто започнаха да строят обаче свинекомплекса, цветът на тия посетители се смени. Един път само си позволи да надникне през прозореца и се зарече втори път да не го прави, защото това, което видя, знаеше, че не се прощава. С цялата си неграмотност усещаше, че последните десетина години в селото идват и преспиват в нейната къща изпечени мошеници, дето хилядарките ги нямаха за нищо, и се убеди с очите си. Та онази вечер й направи впечатление, че както си пееха и веселяха, изведнъж всичко затихна, все едно че временните й квартиранти измряха отведнъж. Песни, танци, музика, кикот и после – тишина и звезди отгоре. От чисто любопитство, че и от малко тревога да не са се изпоотровили с нещо, Къна нахлузи галошите и тихо се изсули по стълбите надолу, мина през задната врата, промуши се между оградата и къщата и застана зад нечистения от незапомнени времена храсталак. Онемя и съжали на момента, че е слязла. На масичката имаше купчина пари и този от София ги броеше направо с пачките. Слагаше ту пред кмета, ту пред някакви от началниците в свинекомплекса – стана й ясно, че така делят айдуци. Съжали тогава, че е слязла, и се зарече никога повече в чужди работи да не се бърка. Не че я беше страх, беше я гнус, а и можеше да я изкарат и нея съучастник. Все пак в нейната къща ставаше. Е, от това я беше най-много страх! Да не я изкарат айдук. Тогава едвам се скри от Кора Циганката, която я отиваше, я се прибираше от безкрайните си любови, и кой знае защо се насочи точно към нейната къща, но Къна се сниши и наведена се прибра до стълбите, без оная да я забележи... Не стига, че й викаха Глуата, без да е глуха – само заради това, че питаше по няколко пъти, когато разправяха нещо, и тя в желанието си да не изпусне важното според нея, питаше отново и отново, и така й остана прякорът Глуата. И грях имаше един, но не можеше да го спре с нищо, а и лек за него не намираше. Чуеше ли нещо важно за това застояло откъм новини село, спираше всякаква работа и минаваше по онези места, откъдето новината щеше да се разнесе най-сигурно и най-бързо. Имаше си тя проводници от нейния калибър, с които можеше да изпревари вълните на местната радиоточка. И това майсторство никой не й отричаше. Бяха се примирили с него като даденост свише, че и гордост за селото. Всички знаеха, че тя не държи тайни, но и не измисля – е, понякога можеше наистина да не дочуе нещо, но нейната информация беше предимно получена от очите й – на друга много не вярваше. Това се знаеше и затова я смятаха за достоверен източник. Кой знае защо, случаят ли, природата ли, самият Всевишен ли, предлагаше на Къна такива неща, че съселяните я смятаха за справочник по истинност за случилото се в селото. Не го ли знае Къна – може и да не се е случило. Беше видяла кметицата и зоотехника чисто голи в Зеленото усое, и дрехите им нахвърляни върху мотора на зоотехника, който беше бутнат уж на скрито под една плачеща върба край реката. Беше пролет само за грях и Къна се връщаше от лозето си. Реши да се отбие от пътя към кладенчето и да разкваси уста, когато чу шум, дето може да е причинен само от едно нещо. Онова, дето го беше почти забравила. Промъкна се покрай ниското на речното корито и видя най-напред мотора и дрехите, после ги позна и двамата. За останалото, което видя, я беше срам да мисли. Върна се пак по същия път до кладенчето, грабна мотиката и до вечерта цялото село знаеше. Не знаеха само кметът и жената на зоотехника. И кой знае и досега дали знаят... Имаше и друг случай като този, но Къна си имаше принципи – не за всеки се казва това, което случаят ти го е поднесъл като топъл хляб. Знаеше, че от тия работи се разбиват семейства, но на кметицата не й беше за първи път, та и да кажеше – последствия големи можеше и да няма. Когато учителката по френски живя у тях на квартира, една нощ й се счу, че някой прескача оградата и руши през метличините пред долния прозорец. Погледна косо през стъклото и видя, че някой наистина стои и гледа в прозореца на учителката. Отвори тихо черчевето и се надвеси – беше Вукадин. Не заспа цяла нощ, особено след като чу, че прозорецът се отваря, Вукадин се вмъкна и стоя при учителката до четири сутринта. Стоя не беше точната дума, защото от долната стая цяла нощ се носеха звуци от давещи се мачоци. Чудеше се на себе си как е мълчала досега, но винаги си представяше жената на Вуко, бедната и хрисима Маришка, и й дожаляваше. Та затова – ей такива й бяха принципите...

А сега стоеше и съжаляваше, че не си е доучила. Иначе нещата щяха да вземат по-различен развой. Един път и на нея щеше да се усмихне щастието и да остави нещо на внуците си, че да я помнят завинаги. Мигар беше по-шушава от ония, дето брояха пачките, и от Гуньо Косарски, по-известен като Сопола. Всичко крадеше от сутринта на 10 септември 1944 година, та до днес. И още имаше за крадене. Чудеше се откъде се намира и винаги стигаше до извода, че България е много богата държава, за да оцелява горда и невредима, въпреки тези пладнешки обири, които й причиняваха благоверните и социалистически граждани. От този извод често й ставаше меко на душата и изпитваше тиха гордост... Но сега друга мисъл я беше разчовъркала. Защо един път и тя да не опита нещо, от което се е срамувала цял живот – пък, от друга страна, то не е кражба – то е имане. Открай време, който намери имане, си е негово. Що трябва да го дава на държавата, когато всичко й се предложи именно на нея, и тя отново върна лентата на случилото се назад... 

Биография и факти за автора

Йордан Ганчовски е завършил журналистика в СУ „Климент Охридски“. Автор е на книгите „Зимна сеитба“, „Нагоре към корена“, Letters sent by the wind („Писма, изпратени по вятъра“), издадена на английски език.

Главен редактор е на издавания на български език в САЩ вестник „Златорог“, а от 2005 г. – и на списание The Chicagoan & World Reports. Автор е и на над двеста литературнокритически статии и публицистика.

През 2000 и 2001 г. е номиниран за поет на годината от Международното сдружение на поетите със седалище в САЩ, а за 2005-а е отличен с наградата на редакторите на Международната библиотека за поезия.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: