Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Нощем вълците са черни

Гюнар Столесен

Скандинавско криминале

Гюнар Столесен е автор на романи, пиеси и книги за деца, но централно място в творчеството му заемат произведенията с криминални сюжети, които му донасят и световна слава.

Главен герой в тях неизменно е частният детектив Варг Веум.

Във фабриката за бои „Пофугл“ избухва пожар, предизвикан от експлозия, и отнема живота на 15 души, включително и на управителния съвет на компанията. Смята се, че експлозията е умишлена – заради парите от застраховката на компанията и на загиналите.

Собственикът Хагбарт Хелебюст остава жив, но след инцидента напуска града и се връща само в един-единствен ден от годината. Случаят остава неразрешен почти 30 години въпреки усилията и професионалния опит на полицейския следовател Ялмар Нюмарк.

 

Наличност: Да

13,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Гюнар Столесен е автор на романи, пиеси и книги за деца, но централно място в творчеството му заемат произведенията с криминални сюжети, които му донасят и световна слава.

Главен герой в тях неизменно е частният детектив Варг Веум.

Във фабриката за бои „Пофугл“ избухва пожар, предизвикан от експлозия, и отнема живота на 15 души, включително и на управителния съвет на компанията. Смята се, че експлозията е умишлена – заради парите от застраховката на компанията и на загиналите.

Собственикът Хагбарт Хелебюст остава жив, но след инцидента напуска града и се връща само в един-единствен ден от годината. Случаят остава неразрешен почти 30 години въпреки усилията и професионалния опит на полицейския следовател Ялмар Нюмарк.

През всичките тези години той събира в картонена кутия улики, свързани с „Пофугл“. Вече 70-годишен разказва за инцидента на детектива Варг Веум с надеждата, че той ще стигне до истината.

Съвсем неочаквано Нюмарк е блъснат от кола, в продължение на месец го лекуват в болница, но още на първия ден от прибирането си вкъщи умира. Кутията със снимките и материалите е изчезнала от дома му.

Варг Веум се захваща да разкрие замесените в случая. Следите обаче неочаквано го отвеждат до поредица убийства, мистериозни появи на накуцващ мъж, забравени случки от времето на Втората световна война…

По романа на Столесен през 2011 г. излиза норвежкият филм „Нощем всички вълци са сиви“ на режисьора Александер Ейк, а в ролите са Тронд Еспен Сейк, Бьорн Флобер, Ане Дал Торп, Лене Нистрьом и др.

Биография и факти за автора

Гюнар Столесен (р. 1947 г.) е един отнай-известните представители на съвременната норвежка литература.

Автор е на романи, пиеси икниги за деца, но централно място в творчеството му заемат произведенията с криминални сюжети,които му донасят и световна слава.

Главен герой в тях неизменное частният детектив Варг Веум,чиито казуси не са интелектуални главоблъсканициили ексцентрични екшъни, а проблемни ситуации отвсекидневната реалност на обикновени хора, изправени пред необходимостта да оцелеят или да станатжертви в жестоката война с престъпни сили, превърнали живота им в бойно поле.

Варг Веум е на тяхнастрана и им помага, но не като супермен, акато последователен борец срещу неправдите, насилието и униженията, на които те са подложени в този ожесточен двубой между доброто и злото.

Откъс от книгата

- 4 -

Ялмар Нюмарк живееше на четвъртия етаж в неизмазана тухлена къща в долната част на улица Скотегатен. Жилището се състоеше от две малки стаи, кухня и тясна, примитивна тоалетна с вход от вътрешния двор. Малка врата водеше от кухнята към аварийната стълба. През сиво-белите пердета се виждаха къщите надолу по Ньостегатен и отсреща – Пуддефиорд, където корабчета на Ашкьойската фериботна линия сновяха насам-натам в дъжда.

Преди да влезем в холчето, ние си взехме по една чашка от кухнята. Когато вече се настанихме там, Ялмар Нюмарк измъкна неотворена бутилка ракия от кафяв лакиран шкаф. В тази стая прозорците бяха позатулени към слънцето и гледаха към Клостерейт.

Ялмар напълни чашите.

– Наздраве!

– Наздраве!

Ракията разпали гърлото ми и бавно се стече по тялото ми, сгрявайки го, а в стомаха ми сякаш разцъфна кехлибарена роза.

Ялмар Нюмарк се бе настанил в дълбоко кресло, с подлакът-ници от светло лакирано дърво, а аз – в тапицирано, със сиво-зелена дамаска. До стената, встрани от шкафа, имаше стар стол, а между нас – масичка, застлана с доста износена покривка. Горе на шкафа се виждаха няколко пожълтели семейни снимки, а на една от полиците му видях евтини книги с подгъвани при прочита страници. До черната кахлена печка, край едно празно дървено сандъче, бяха натрупани вестници. Към следващата стая водеше светлозелена врата, до която се мъдреше телевизорът, а на пода до него – портативно черно радио.

– Оглеждаш? – попита Ялмар Нюмарк.

– Стар навик.

– Познат ми е – кимна той.

Обиталищата на хората разкриват за тях много повече, отколкото може да се предположи. Добрият следовател винаги извършва подробен оглед на местопроизшествието не само за да открие евентуални улики, но и за да си изгради определена представа за жертвата.

Отпи от чашата и продължи:

– Виждаш, че съм ерген. Тук няма нито цветя, нито кошнички с клъбца прежда. Не ще видиш и подноси с плодове или портрети на деца по стените. Тези снимки там са на отдавна починалите ми родители. Това не е дом, а място, където нощувам, намирам подслон от дъжда или пийвам чашка. Наздраве, Веум!

Вдигнах чашата си и отпих разумно.

След леко двоумение той ме попита:

– Бил ли си женен някога?

Мълчаливо му кимнах утвърдително.

– Деца имаш ли?

– Едно. Момче.

– Тъкмо това може би най-много ми липсва.

Той все още не бе запалил лампата и в полумрака лицето му изглеждаше още по-мургаво. То контрастираше със сиво-бялата му коса и придаваше на Ялмар вид на южноевропеец. Погледнато отпред, лицето му изглеждаше ъглесто със солидната си челюст и широки скули. Кожата, обвила масивния му череп, се изпъна и той наведе тъмните си очи към мен. После пак се поизправи и каза с овладян глас:

– От време на време се разхождам в парка на Нурднес и когато сядам на някоя пейка да си почина, при мен понякога идва ей такъв ситен малчуган, излязъл в градината с майка си. Пристъпва несигурно и протяга ръчички към седналия на пейката стар мъж. Аз го вдигам и слагам на колената си, а малчуганът ме дърпа за носа и се смее. След това иска да слезе и бързо-бързо да се притисне до майка си, защото близостта на непознатия стар мъж изведнъж започва да го тревожи. А майките важно-важно се усмихват, обзети от гордост, че рожбите им са толкова общителни. После ги отвеждат, а аз разбирам какво съм пропуснал в живота си... На колко години е синът ти?

– На десет.

– Разведен ли си?

Отново кимнах с глава.

– От време на време се чудя кое е по-лошо. Да си женен щастливо и после да се разведеш, или да си живял сам цял живот, без нито веднъж, истински, да си разделил нещо с друг.

– Това има две страни – отбелязах аз. – Да се озовеш изведнъж отново сам, може да подейства едновременно и като шок, и като облекчение. А след като първоначалната уплаха или първоначалното чувство на облекчение се уталожат, то... остава само самотата. Но аз мисля, че поне засега съм си намерил някакъв изход.

– Ала това е горчиво съществуване, Веум. Когато си станал на седемдесет години и не ти остава още много да живееш, тогава изпитваш горчивина, че си прекарал цял живот... сам. Изминаха вече... деветнайсет години, откакто за последен път бях с жена. – Погледът му се зарея нейде далеч. – Бяхме в студена хотелска стая. Тя бе на възраст към петдесетте, с рокля от груб плат и с ужасно шумолящ комбинезон, който така и не разбрах кога се свлече на пода. Бях по работа в Хаугесюнд и я срещнах в ресторанта, където пихме по бира. После тя дойде горе в стаята ми да си допием и... – Той разпери ръце и добави лаконично: – Разбира се, можех да имам и други. Можех да си купувам жени, както правят някои. Но... не исках да става така. Исках да е нещо, което човек прави, защото... защото е събрал в себе си топлина и за друго същество, защото има какво да сподели. В противен случай не би си струвало да го правя, а сега, сега вече е късно. Хиляда деветстотин шейсет и втора година – деветнайсет години оттогава, Веум! За същото време е израснало цяло ново поколение момчурляци, вече оставили зад себе си първите любовни приключения.

Мислите ми отлетяха назад. През 1962 година съм бил на двайсет години и вече наистина оставил първите си любовни преживявания зад гърба си. Значи един човек току-що е привър-шил пътя си в професията, а друг едва го е започвал. Ето как животът вдява конците си в нас и шие своите модели с невидима, но безжалостна ръка.

– Колко време е изминало, откакто ти? ... – Той не довърши въпроса си.

Глътнах малко ракия и процедих с крива усмивка над кафявата течност:

– Половин година, беше в Ставангер.

Той сведе очи към чашата си и после изведнъж ме погледна, както винаги с присмехулен блясък в тях:

– Оказва се, че и двамата сме изживели последни любовни приключения в Рогаланд – След което философски добави: – Да, Берген е студен град.

– Не смятам, че е по-студен от други градове – казах. – Само дето доста често става така, че се чувстваш много самотен именно в родния си град, и то защото тъкмо там не би трябвало да се чувстваш така. Естествено е да те обземе самота в други градове. Но те пък ти предлагат същевременно и нови полета за действие, една внезапна свобода, каквато никога не получаваш в родния си град.

Ялмар Нюмарк стана и запали един от аплиците на стената. Стаята се обля с жълтеникава прашна светлина. Отвън сумракът прииждаше на гъсти вълни към стъклата на прозорците, а вътре двама мъже, единият на седемдесет, а другият на почти четирийсет години пиеха ракия и говореха за самотата.

Известно време не продумахме. После аз се обадих:

– Извика ме, за да ми разкажеш за „Пофугл“, нали?

Погледът му сякаш беше зареян нейде надалеч. Гласът му прозвуча глухо:

– Не си ли спомняш обявите им във вестниците от онова време? На рекламните страници се мъдреше паун с разперена пъстра опашка. Много по-едър екземпляр бе изрисуван върху стената, обърната на север, и блестеше на светлината на автомобилните фарове, когато колите ни се носеха по Фьосангервайен.

Поклатих отрицателно глава.

– Трябва да съм бил твърде малък. Единственото, което си спомням от рекламите, са усмивките и ослепителните зъби на оня здравеняк, който като че направо ни повеляваше да използваме пастата за зъби „Фенол“.

Ялмар стана и влезе в стаята зад светлозелената врата. Върна се с голяма продълговата кутия от картон под мишница, обвързана с канап. Пусна я на пода и тя глухо изкънтя.

– Тук е целият материал, който съм събрал за „Пофугл“ – каза той, отново седна край масата и напълни вече изпразнените чаши.

– Изглежда тежичък – казах аз. – Какво съдържа кутията?

Той разтвори джобното си ножче и сряза връвчицата, опасала кутията. Бръкна вътре и извади куп хартия. Подаде ми го.

– Голяма част от това, което виждаш, са изрезки от вестници. Освен тях тук има копия от протоколите на всички разпити и технически експертизи, направени след пожара.

Най-отгоре в купчината имаше пожълтяла изрезка от брой на вестник, излязъл в началото на петдесетте години, когато босовете на агенциите за покупко-продажби на имоти още не бяха превзели редакциите и страниците на вестниците. Богата на заглавия бе първа страница и на нея с най-дебели букви се открояваше следното: „15 УБИТИ ПРИ ПОЖАР, ПРИЧИНЕН ОТ ЕКСПЛОЗИЯ“.

Отдолу бе написано с по-ситен шрифт: „Пофугл Малинг“ на Фьосангервайен изгоря до основи“. В текста се съобщаваше, че хората от околността чули силна експлозия около 14,25 часа. Веднага след това станало ясно, че зданието е обхванато от пламъци, а когато в 14,35 часа пристигнала пожарната команда, цялата сграда горяла. Най-тежко било положението в производствения цех и всичките петнайсет души, които по време на злополуката били на работните си места, загинали.

Най-незначителни били щетите в крилото на администрацията. Извършени били светкавични спасителни операции, за да се измъкнат от пламъците евентуално оцелели работници, а на една драматична снимка личеше запечатан момент, в който пожарникарите изнасят пострадалите от горящата сграда сред порой от водни струи.

По-нататък следваше указание да се обърне на осма страница, където намерих поредната изрезка. Пред огромен и черен терен, опустошен от огъня, бяха снети две жени: едната – млада брюнетка с разрошени коси; другата – по-възрастна, с очила с рогови рамки, уста и нос, напомнящ клюна на бухал, силно накъдрена. Текстът под снимката гласеше: „Чиновничката Елисе Блум и секретарката Алвилде Педершен, и двете оцелели от злополуката, пред изгорялата до основи сграда на фабриката на Фьосангервайен“.

Под снимката бяха поместени интервюта с различни очевидци, единни по въпроса, че експлозията е станала съвсем неочаквано и „била като шок“ (според госпожица Педершен). Собственикът на фабриката, директорът Хагбарт Хелебюст, се намирал по същото време в Осло и по телефона не можал да каже нищо друго пред журналистите, освен че е дълбоко потресен от случилото се нещастие и изказва най-искрено съчувствие на скърбящите семейства на загиналите. От информацията във вестника ставаше ясно, че много от работниците са извършили истински геройски подвизи още преди да пристигне пожарната команда, и че без тяхната себеотрицателна и бърза намеса броят на загиналите сигурно е щял да бъде още по-голям. Началникът на пожарната команда поясняваше, че все още е невъзможно да бъдат открити причините за експлозията.

Прелистих по-нататък. В доста изрезки от други вестници се разказваше за произшествието приблизително по същия начин. Мненията на разни експерти бяха толкова много и все изпълнени с професионални термини, че направо не ми бе възможно да си създам свое собствено само с едно тяхно изчитане.

Вдигнах очи към Ялмар Нюмарк, който ме наблюдаваше с израза на колекционер, показващ уникалната си сбирка от стари фотографии.

– Откриха ли причината за пожара? – попитах аз.

– Имало е пробойна на един от промишлените резервоари. Оттам е изтичал силно избухлив газ и дори една искра от електрическата мрежа е била достатъчна, за да предизвика експлозия. Така впрочем е и станало.

– Добре, но?...

Той ме погледна, сякаш преценяваше до каква степен би могъл да ми се довери.

Продължих:

– Да, убеден съм, че трябва да има някакво „но“, щом си натрупал целия този материал.

– Имаше основание, Веум. Започнах работа в криминалния отдел през 1945-а и не знам колко престъпления съм разследвал до пенсионирането си. Какво ли не – от обикновените кражби с взлом до убийства, изнасилвания, малтретиране на деца... – Лицето му стана затворено, сурово. – Господи, какви ли не човешки съдби! Животът на един полицай е незавиден живот в сянка. Когато половината от деня плюс допълнителната работа вечер отива, за да се ровиш в човешкото нещастие, ти неусетно започваш да претръпваш. Жени, пребивани всеки ден в продължение на десетилетия; бебета на по три-четири месеца, захвърлени от майките си; покварени жени, изневерявали на кротките си и търпеливи съпрузи години наред, но един ден най-внезапно прободени с нож, защото търпението на мъжете им неочаквано се изчерпало. Пияни хулигани, нападнали камиона на пивоварната, и дебели проститутки, отмъкнали без остатък заплатата на някой наивен „сламен“ вдовец... Знаеш, Веум, колко безкрайно богат е този репертоар. Изнасилени момичета на шестнайсет години, изплакали очите си, които сигурно никога вече няма да погледнат с обич някой мъж. Четиринайсетгодишен крадец на автомобили, който се врязал с открадната от него кола в телеграфен стълб и ще остане сакат за цял живот... Много, много съм видял. Но сред всички случаи, с които съм се занимавал, само няколко са ме преследвали така, както пожарът в „Пофугл“.

– Но защо?

– Защото... Защото знам, че никой никога няма да се добере до истината за причините му. А нима нещо може да ядоса повече полицая от безсилието, че не е в състояние да разкрие едно престъпление.

– Но...

– И защото – прекъсна ме той, – защото виновникът за него беше тук, между нас. Бедният пияница, откраднал бутилка бира, получи половин година затвор в Йерен. А Хагбарт Хелебюст се измъкна безнаказано.

– Собственикът на фирмата?

– Именно.

– Но нали е бил в Осло, когато е станала експлозията?

– Да, така е. Ала ако някой носи отговорност за случилото се, това е само той. Никой друг!

– Откъде знаеш?

В погледа му се четеше умора:

– Ако наистина го знаех, нямаше да държа до ден днешен тук, у дома, тази картонена кутия, а Хагбарт Хелебюст не би бил там, където е сега. Тъкмо в това се състои работата. Не се намериха никакви доказателства.

– А къде е сега Хагбарт Хелебюст?

– Името не ти ли подсказва нещо?

– Като че да, но съвсем смътно.

– А може би името Хагбарт Хеле ти звучи по-познато?

– Разбира се!

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: