Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Нишките на съдбата

Мария Дуеняс

„Опитах се да възкреся миналото – с цялото му очарование, суровост, превратности и... магия“ - Мария Дуеняс 

Ще прочетете за историята на Сира Кирога, млада модистка, израснала в Мадрид – в шивашкото ателие, където работи майка й през 30-те години на XX век. Животът на Сира е подреден и предсказуем. Има годеник, който я обожава, и двамата планират бъдещето си. Но всичко се променя, когато в живота й нахлуват двама харизматични мъже: баща й, когото тя не познава, и чаровният Рамиро. Безумно влюбена, Сира изоставя всичко – майка си, годеника си, целия си досегашен живот – и се впуска в истинска авантюра. 

"Чудесен роман, написан според най-добрите традиции, в който има всичко: интрига, любов, загадка и убедителни герои." - Марио Варгас Льоса

  • Корица: Мека
  • Страници: 496
  • Тегло: 0.450 кг
  • Издадена: 2016 г
  • Издателство: Хермес
  • Виж още от Мария Дуеняс
 

Наличност: Да

14,95 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Романът на Мария Дуеняс има огромен международен успех. Правата за него са купени в над 50 държави и вече е носител на няколко престижни литературни награди.

Ще прочетете за историята на Сира Кирога, млада модистка, израснала в Мадрид – в шивашкото ателие, където работи майка й през 30-те години на XX век. До този момент животът й е подреден: тя има годеник, който я обожава, двамата правят планове за бъдещето. Но всичко се променя, когато в живота й нахлуват двама харизматични мъже: баща й, когото тя не познава, и Рамиро – чаровен, съблазнителен светски мъж.

Безумно влюбена, Сира изоставя всичко – майка си, годеника си, целия си досегашен живот – и се впуска в истинска авантюра. Двамата заминават за Мароко няколко месеца преди началото на Испанската гражданска война. Установяват се в Танжер, който тогава е светски, кипящ от живот космополитен град в Мароко. Сира се чувства щастлива до деня, в който Рамиро изчезва безследно, като отнася със себе си парите и бижутата, които бащата на Сира, богат индустриалец, й връчва като дял от наследството. Така тя се оказва бременна, сама и изоставена в непозната страна и отгоре на всичко преследвана от правосъдието заради дълговете на Рамиро.

За пръв път Сира трябва да се справя сама в живота, за да оцелее. Прибягва до единственото, което й е останало: модата. Независимо на кой континент се намират, жените обожават красивите дрехи. Скоро скромното, невинно момиче се превръща в прочута модистка и самоуверена и независима млада жена.

Войната в Европа вече е в разгара си и Сира се захваща с вълнуващо, но опасно занимание: да доставя важна информация на тайните служби на Съюзниците. За целта открива модно ателие в Мадрид за отбрана клиентела – испански аристократки и съпругите на нацистките офицери. Така Сира е въвлечена в нелегалния свят на шпионажа и политическите конспирации, пълен с интриги, предателство и... любов.

ИСТИНА ИЛИ ИЗМИСЛИЦА?

Интригата на романа е чиста фикция, но се разгръща върху исторически фон: Мадрид през 30-те години на ХХ век, колониално Мароко, гражданската война в Испания, Мадрид през Втората световна война... Освен това някои от героите са реални личности, например Розалинда Фокс и Хуан Луис Бейгбедер, който по-късно става министър на външните работи в правителството на Франко, както и шефът на британското разузнаване Алън Хилгарт, и баджанакът на Франко – Серано Сунер. 

Отзиви

"Чудесен роман, написан според най-добрите традиции, в който има всичко: интрига, любов, загадка и убедителни герои." - Марио Варгас Льоса, носител на Нобелова награда за литература

"И внезапно един роман… Роман като някогашните, като вечните, като незабравимите… Мадрид, Танжер, Тетуан, Лисабон... Красива и прокълната шивачка, впуснала се в приключения, в любов и омраза, във война и мир. Свят на сбъднати мечти и на разбити мечти. На шпиони, на бегълци, на мошеници, на аутсайдери. И цялото това носталгично очарование на онова, което времето е отнесло… Увличащ, страстен, зашеметяващ роман." - Ел Мундо

"Мъже, жени, младежи, домакини, критици, професори, политици… всички твърдят, че са били пленени от 640-те страници на този роман." - Ла Вангуардия

"Когато човек изпие на един дъх великолепен литературен коктейл, съставен от приключения, шпионаж, светски блясък, мода и страсти, не му остава друго, освен да го препоръча. Невероятна смесица от висша мода, любовно разочарование, аристократки с тъмно минало, двойни агенти… Прекрасен!" - в. „20 минути“

"Вълнуващ дебютен роман, отличаващ се с напрегнат сюжет и невероятен език. Мария Дуеняс несъмнено е от авторите, които не бива да изпускаме от поглед." - Паблишърс Уикли

"Една епоха, една история и приказни места, които са чакали някой да разкаже за тях." - Експансион

"Не е изненада, че този роман постигна мигновен успех в Европа. Американските любители на исторически романи, които търсят драматизъм и забавление, несъмнено ще бъдат очаровани." - Лайбръри Джърнал

Биография и факти за автора

Мария Дуеняс е доктор по английска филология и преподавател в Университета в Мурсия, Испания. Преподавала е също в американски университети. Автор е на романите „Нишките на съдбата“, „Под слънцето на Андалусия“, „Мисия Забрава“, както и на стотици научни статии и публикации. Първият й роман – „Нишките на съдбата“, веднага привлича читателския интерес и за кратко време постига международен успех. Той се радва на най-добрата възможна реклама: тази, която се предава от уста на уста.

Мария Дуеняс определено умее да разказва. Разказва подобно на Маргарет Мичел, на сестрите Бронте, а защо не и като Джейн Остин. Когато чете „Нишките на съдбата“, човек се чувства като във филма Казабланка, чието действие също се развива в Мароко по време на Втората световна война. И приликите не спират дотук: в книгата, както и във филма, ще намерите всички необходими елементи, които очароват публиката: война, опасности, екзотика и най-важното – истинска, неподправена любов.

 

Интервю с Мария Дуеняс: КАК ДА СТАНЕШ НЕЗАВИСИМА ЖЕНА В ТРУДНИ ВРЕМЕНА 

В „Нишките на съдбата“, освен измислени герои, има и исторически персонажи. Как успяхте да изградите техните образи така, че да са едновременно пълнокръвни и достоверни и в същото време да отговарят на историческата действителност?

Някои от описаните персонажи принадлежат на недалечното ни минало и са играли важна роля по време на Гражданската война в Испания и Втората световна война. За съжаление, голяма част от тези хора са били забравени и моята роля е да пресъздам някои знакови събития от онези неспокойни времена. Дълго проучвах този период от различни източници: академични трудове, архиви, стари вестници, дори свидетелства на съвременници на описаните събития. Вярвам, че успях да възкреся миналото и да съхраня късче от историята.

Много е необичайно главната героиня да е шивачка. Защо се спряхте на тази професия?

Исках героинята ми да е независима жена, която може сама да се издържа и да се движи свободно, без да е зависима от някой мъж. В края на 30-те години на миналия век не са били много професиите, които можели да гарантират подобна независимост, но шивачеството е една от тях.

Действието на много романи се развива по време на Втората световна война и все пак вие успяхте да сътворите нещо ново и различно. Как го постигнахте?

Втората световна война избухна, докато Испания се възстановяваше от опустошенията на Гражданската война, така че много хора смятат, че тя не е имала никакъв отзвук в страната ни. Това обаче не е вярно. За територията на Испания се съревноваваха и Великобритания, и Германия, така че страната бе обект на усилен шпионаж. Този факт не е достатъчно отразен в литературата. Новото също е, че жените са в центъра на повествованието, при това необикновени жени като Сира Кирога и Розалинда Фокс. Те са носителки на много общочовешки ценности и принципи, олицетворяват силата на духа и волята да оцелееш. Исках да покажа как можеш да станеш независима жена в трудни времена.

От плахо, срамежливо момиче Сира се превръща в силна и независима млада жена.

Защо избрахте действието да се развива не само в Испания, но и в Мароко?

Исках да запозная читателя с екзотично Мароко, когато все още е било испанска колония. Самата аз имам марокански корени, майка ми е родена и израснала в Мароко, така че познавам тази страна, нейната атмосфера, традиции и култура.

И последен въпрос. Как бихте определили жанрово „Нишките на съдбата“?

Това всъщност е най-трудният въпрос. След толкова време и изписани страници все още не мога да я свържа с определен жанр. Това е историята на млада шивачка, която съдбата тласка към рискован компромис, в който кройките и платовете от професията й се превръщат във фасада на нещо много по-важно и опасно. Под този схематичен сюжет обаче се преплитат многобройни прочити, които превръщат книгата едновременно в роман за личностното израстване, в роман за колониалната епоха, в любовен роман, в роман за исторически и политически конспирации и в шпионски роман.

Откъс от книгата

Напуснахме Мадрид в края на март 1936 година. Една сутрин излязох да купя чорапи и като се върнах, заварих къщата обърната наопаки, а Рамиро – заобиколен от куфари и сандъци.

- Заминаваме. Днес следобед.

- Отговориха ли вече от “Питман”? – попитах аз, усещайки как стомахът ми се свива на топка от нерви.

Отвърна, без да ме погледне, като припряно сваляше от закачалките панталони и ризи:

- Не директно, но научих, че проучват сериозно предложението. Така че според мен е време да вдигаме платната.

- А работата ти?

- Напуснах. Днес. Бяха ми омръзнали. Знаеха, че е въпрос на дни да се махна. Така че сбогом завинаги, “Испано-Оливети”. Очаква ни нов свят, скъпа. Щастието принадлежи на смелите, така че започвай да стягаш багажа, заминаваме.

Не отговорих и мълчанието ми го принуди да прекъсне трескавата си дейност. Спря, погледна ме и се усмихна, като забеляза объркването ми. Приближи се до мен, прегърна ме през кръста и с една целувка пропъди страховете ми и ми вдъхна енергия, с която можех да полетя за Мароко.

В бързината едва успях да отделя няколко минути, за да се сбогувам с майка си. Прегръдка почти на вратата и “не се тревожи, ще ти пиша”. Бях благодарна, че нямам повече време за сбогуване – щеше да бъде твърде болезнено. Дори не се обърнах да я погледна, докато слизах бързо по стълбите: въпреки твърдостта й, знаех, че е готова да се разплаче, а сега не беше време за сантименталности. В пълната си наивност мислех, че раздялата ни ще бъде кратка, сякаш Африка се намираше на две пресечки от нас и престоят ни щеше да трае няколко седмици.

Слязохме от кораба в Танжер в един ветровит ден в началото на пролетта. Напуснахме сивия и неприветлив Мадрид и се озовахме в странен, ослепителен, изпълнен с цветове и контрасти град, където тъмноликите араби с техните джелаби и тюрбани съжителстваха с местни и с други европейци, които бягаха от миналото си в хиляди посоки, с винаги полуготови и пълни с несигурни мечти куфари. Танжер - с дванайсетте си национални знамена и гъстата растителност от палми и евкалипти; с мавритански улички и нови булеварди, по които минаваха разкошни автомобили, обозначени с буквите CD: Сorpsdiplomatique. Танжер, където минаретата на джамиите и миризмата на подправките съжителстваха спокойно с консулствата, банките, лекомислените чужденки в открити коли, с аромата на светъл ориенталски тютюн и на освободените от данъци парижки парфюми. Терасите на курортните заведения на пристанището ни посрещнаха с плющящи от морския бриз тенти, с очертанията на нос Малабата и испанските брегове в далечината. Европейците, облечени със светли и леки дрехи, защитени от слънцето с тъмни очила и шапки, пиеха аперитива си и преглеждаха международната преса, преметнали лениво крак върху крак. Едни се занимаваха със сделки, други работеха в администрацията и мнозина от тях водеха охолен и измамно безгрижен живот – прелюдия към надвисналата заплаха, която дори най-смелите не можеха да предвидят.

В очакване на конкретни новини от собствениците на школи “Питман” ние се настанихме в хотел “Континентал”, който се намираше над пристанището, в края на медината. Рамиро телеграфира на аржентинската фирма, за да им съобщи за промяната на адреса ни, а аз всеки ден питах портиерите дали е пристигнало писмото, което щеше да отбележи началото на новото ни бъдеще. След като получехме отговора, щяхме да решим дали да останем в Танжер, или да се установим в протектората. И докато отговорът се бавеше по пътя си през океана, ние започнахме да обикаляме града сред изселници като нас, сред тълпата от хора с неясно минало и несигурно бъдеще, които тялом и духом се бяха отдали на изтощителната задача да говорят, да пият, да танцуват, да присъстват на представления в театър “Сервантес” и да играят сутрин на карти; неспособни да предвидят дали животът ще им предложи блестяща съдба или зловещ край в някоя дупка, за която дори не подозират.

Уединението ни обаче продължи само няколко седмици: Танжер беше малък, Рамиро – прекалено общителен, а през онези дни всички сякаш спешно се нуждаеха да завържат нови приятелства. Накратко, започнахме да поздравяваме познати лица, да научаваме имена и да се присъединяваме към компании в заведенията. Обядвахме и вечеряхме в “Бретан”, в “Рома Парк” или в “Брасри дьо ла Плаж”, а вечер ходехме в Руския бар или в “Чатам”, или в “Детройт” на площад “Франция”, или в “Сентрал”, където имаше група унгарски танцьорки, или гледахме представленията на вариетето “Мсалах” в големия му остъклен павилион, който преливаше от французи, англичани, испанци, евреи с различно поданство, германци и руснаци, които танцуваха, пиеха и говореха за политика на смесица от езици под звуците на невероятен оркестър. Понякога отивахме в “Хафа”, до морето, и оставахме в шатрите до зори. Имаше възглавници на земята, с излегнали се на тях хора, които пушеха канабис и пиеха чай. Богати араби, европейци със съмнително състояние, които може би също са били богати в миналото. В онова несигурно време рядко си лягахме преди съмване, раздвоени между очакването на новини от Аржентина и безделието, наложено ни от забавянето им. Постепенно свикнахме да се движим с кола из новата европейска част и да вървим пеш из арабската; да съжителстваме с многоликото присъствие на преселниците и местните хора. С восъчнобледите дами с широкополи сламени шапки и перли, разхождащи пуделите си, и възчерните бръснари, работещи на открито с допотопните си инструменти. С уличните продавачи на помади и мазила, с безупречните тоалети на дипломатите, със стадата от кози и бързите, прокрадващи се и почти без лица силуети на мюсюлманките в техните джелаби и кафтани.

 

Кадри от филма

Ежедневно пристигаха новини от Мадрид. Понякога ги четяхме в местните вестници на испански - “Демокрасия”, “Диарио де Африка” или в републиканския “Ел Порвенир”. Друг път просто ги чувахме от устата на вестникопродавците в Соко Чико, които обявяваха с викове заглавията на различни езици: “Ла Ведета ди Танджери” на италиански, “Льо Журнал дьо Танжер” на френски. От време на време получавах писма от майка ми – кратки, прости, дистанцирани. Така научих, че дядо ми е починал кротко и мълчаливо на люлеещия се стол, и между редовете подразбрах, че с всеки ден й е все по-трудно да оцелява.

Беше също време на открития. Научих няколко фрази на арабски – малко, но полезни. Слухът ми свикна със звученето на други езици – френски, английски – и на други акценти на собствения ми език, като хакетия, диалекта, на който говореха евреите сефаради в Мароко – смесица на староиспански с арабски и еврейски думи. Узнах, че има вещества, които се пушат или се инжектират, или се смъркат през носа и разстройват сетивата; че някои хора са способни да продадат собствената си майка на масата за бакара и че има плътски страсти, които допускат много повече съчетания от тези на мъж и жена върху хоризонталата на леглото. Научих и за някои събития в света, за които в невежеството си дори не бях чувала: че преди години в Европа е имало война, че в Германия управлява някой си Хитлер, когото едни величаели, а други се бояли от него, и че може днес да се чувстваш привидно сигурен на дадено място, а утре да изчезнеш, за да спасиш кожата си, да не ти строшат кокалите или да не свършиш на място, по-лошо и от най-зловещите ти кошмари.

Открих също с огромна горчивина, че във всеки момент и без видима причина всичко, което смятаме за непоклатимо, може да се размести, да се отклони, да кривне в друга посока и да започне да се променя. За разлика от знанията, които имах за увлеченията на хората около нас, за историята на страните им и за европейската политика, научих този урок не защото други ми го разказаха, а защото го изпитах на собствен гръб. Не си спомням точно кога, нито какво конкретно се случи, но по някое време отношенията между мен и Рамиро започнаха да се променят.

В началото настъпи само промяна в навиците ни. Връзките ни с други хора се задълбочиха и вече проявявахме определен интерес да отидем на едно или друго място. Вече не се разхождахме бавно по улиците, не се оставяхме на инерцията, както през първите дни. Аз предпочитах времето, когато бяхме сами – само аз и той, заобиколени от тълпа непознати, но си давах сметка, че с неустоимия си чар Рамиро е започнал да печели симпатии навсякъде. А и за мен всичко, което той правеше, беше правилно, макар че в повечето случаи почти не разбирах за какво приказват, било защото говореха на други езици, било защото обсъждаха неизвестни за мен места и теми: концесии, нацизъм, болшевики, визи, екстрадиции. Рамиро се справяше сравнително добре на френски и италиански, говореше малко английски и знаеше някои изрази на немски. Беше работил за чуждестранни фирми, бе поддържал контакти с чужденци и когато не намираше точните думи, си служеше с жестове, поясняващи думи и намеци.

Не срещаше никакви трудности в общуването и скоро стана известен сред кръга от преселници. Нямаше случай да влезем в ресторант и да не го поздравят клиентите на две или три маси, нито да отидем в бара на хотел “Ел Минзах” или на терасата на кафене “Тингис” – и да не ни поканят да се присъединим към някоя компания. Рамиро общуваше с тях, сякаш ги познаваше от години, а аз послушно го следвах, превърната в негова сянка, в едно почти винаги безмълвно присъствие. Бях доволна единствено да го чувствам до себе си и да бъда негов придатък, услужливо продължение на личността му.

През 30-те години на XX в. Танжер е кипящ от живот космополитен град в Мароко.

Известно време – почти цялата пролет – съчетавахме двата начина на живот и постигнахме някакво равновесие. Запазихме моментите на интимност, часовете само за нас. Поддържахме пламъка от дните в Мадрид и едновременно с това завързвахме нови приятелства и навлизахме във водовъртежа на местния живот. Но настъпи момент, когато везните започнаха да се накланят на едната страна. Бавно, малко по малко, но необратимо. Външният живот започна да се процежда в моментите, запазени само за нас. Познатите лица вече престанаха да бъдат обикновени източници на разговор и на забавни истории и започнаха да се превръщат в личности с минало, с планове за бъдещето и възможност за намеса в живота ни. Изплуваха от анонимността и придобиваха ясни очертания, ставаха интересни, привлекателни. Още си спомням някои имена и фамилии; още пазя спомена за лицата им, които вече сигурно са в гроба, и за далечните им страни, които по онова време не можех да посоча на картата. Иван, елегантният и мълчалив руснак, строен като тръстика, с изплъзващ се поглед и винаги подаваща се от горния джоб на сакото му кърпичка, наподобяваща копринено цвете. Полякът барон, чието име не помня, който тръбеше наляво и надясно за богатството си, а притежаваше само бастун със сребърна дръжка и две ризи, протрити на яката от дългогодишния им досег с кожата. Исак Шпрингер, австрийският евреин с големия нос и златната табакера. Семейство Йовович – двойка хървати, толкова красиви и толкова подобни един на друг, чиито отношения бяха тъй двусмислени, че понякога минаваха за любовници, а понякога – за брат и сестра. Потният италианец, който винаги ме гледаше с мътни очи – казваше се Марио или Маурицио, вече не помня. Рамиро започна да се сприятелява все повече с тях, да взема присърце мечтите и тревогите им, да участва в плановете им. И аз виждах как ден след ден бавно и постепенно той се сближава все повече с тях и се отдалечава от мен.

Новините от собствениците на школи “Питман” така и не пристигаха, но за моя изненада, подобно забавяне не тревожеше ни най-малко Рамиро. Все по-малко време прекарвахме насаме в стаята в “Континентал”. Все по-малко шепот и намеци за това, което дотогава бе харесвал в мен. Почти не споменаваше за нещата, които преди го влудяваха и не се уморяваше да назовава: гладката ми кожа, божествените ми бедра, копринената ми коса. Вече почти не се забавляваше с това, което наричаше моя благословена наивност, и забелязвах как с всеки изминал ден интересът, съпричастността и нежността му към мен намаляват. И тъкмо тогава, в онези тъжни дни, в които съмнението вече се прокрадваше в съзнанието ми, започнах да се чувствам зле. Не само душевно, а и физически. Зле, зле, ужасно зле. Навярно стомахът ми не можеше да свикне с новата храна, толкова различна от яхниите на майка ми и от простите ястия в мадридските ресторанти. Може би задушната влажна горещина в началото на лятото бе една от причините за отпадналостта ми. Дневната светлина дразнеше очите ми, от миризмите на улицата ми се гадеше. Едва успявах да стана от леглото, стомахът ми се бунтуваше в най-неочаквани моменти и постоянно ми се спеше. Понякога – рядко – Рамиро сякаш се разтревожваше. Сядаше до мен, слагаше ръка на челото ми и ми говореше нежно. Но обикновено бе разсеян и се държеше така, сякаш не съществувам. Не ми обръщаше внимание, бягаше от мен.

Престанах да го придружавам в нощните му излизания – почти нямах сили и настроение да стоя на краката си. Оставах сама в хотела в продължение на дълги, тягостни, мъчителни часове; часове на лепкава горещина, без полъх на вятър, като че ли животът беше свършил. Предполагах, че е зает със същото, което правеше в последно време, и със същите компании: пиене, билярд, непрекъснати разговори; сметки и карти, начертани на къс хартия върху белия мрамор на масите в кафенетата. Мислех, че се забавлява, както когато беше с мен – но сега без мен, и изобщо не предположих, че е преминал на друго ниво, че има нещо повече, че вече е прекрачил границата на обикновеното приятелско общуване и е навлязъл в нова територия, която не му е била съвсем непозната. Имало е още планове, да. И хазарт, ожесточени партии покер, гуляи до зори. Облози, хвалби, тъмни сделки и безумни планове. Лъжи, наздравици при изгрев-слънце и появата на една страна от личността му, която в продължение на месеци бе останала скрита. Рамиро Арибас, мъжът с хилядите лица, ми беше показал само една от страните си дотогава. Скоро щях да видя и останалите.

Всяка вечер се връщаше късно и във все по-окаяно състояние – с полуизмъкната от панталона риза, с разхлабен и увиснал до гърдите възел на вратовръзката, свръхвъзбуден, миришещ на цигари и уиски, пелтечещ извинения със сладникав глас, ако ме завареше будна. Понякога дори не ме докосваше, рухваше като труп на леглото и моментално заспиваше, като дишаше тежко и ми пречеше да склопя очи в малкото часове, които оставаха до сутринта. Друг път ме прегръщаше непохватно, докато усещах лигавия му дъх в шията си, събличаше дрехите, които му пречеха, и лягаше върху мен. Аз го оставях да прави каквото иска, без да го упреквам, без изобщо да разбирам какво става с нас, без да мога да проумея това охладняване.

Понякога не се връщаше по цели нощи. Те бяха най-мъчителните: безсънни нощи пред жълтите светлини на кея, отразяващи се в черните води на залива, утрини, в които бършех с юмруци сълзите... и горчивото подозрение, че може би всичко е било грешка, огромна грешка, от която вече нямаше връщане назад.

Развръзката не закъсня. Реших да проверя веднъж завинаги причината за неразположението ми и една сутрин – не казах на Рамиро, за да не го безпокоя – отидох при лекар, чийто кабинет се намираше на улица “Естатуто”. “Доктор Бевилакуа, интернист, здравословни нарушения и болести”, гласеше табелката на вратата. Изслуша ме, прегледа ме, разпита ме. И не му беше необходим нито тест с жабата, нито друго изследване, за да ми съобщи това, което аз вече предполагах, а също и Рамиро, както по-късно узнах. Върнах се в хотела, обхваната от смесени чувства. Възбуда, тревога, радост, страх. Надявах се да го заваря още в леглото, да го събудя с целувки и да му съобщя новината. Така и не можах да го направя. Така и нямах възможност да му кажа, че ще имаме дете, защото, когато пристигнах, него го нямаше, а стаята беше обърната наопаки, вратите на гардероба – широко отворени, чекмеджетата – извадени, а куфарите – разхвърляни по пода.

Първата ми мисъл беше, че са ме ограбили.

Дъхът ми спря и се свлякох на леглото. Затворих очи и вдишах дълбоко – един, два, три пъти. Когато ги отворих, огледах стаята. Една-единствена мисъл отекваше в главата ми: Рамиро, Рамиро, къде е Рамиро? И тогава блуждаещият ми поглед се спря на един плик на нощното шкафче откъм моята страна на леглото. Подпрян бе на лампата, с името ми, написано с главни букви и с решителния почерк, който бих могла да разпозная и на края на света.

Сира, любов моя,

Преди да продължиш да четеш, искам да знаеш, че те обожавам и ще нося спомена за теб до края на дните си. Когато прочетеш тези редове, аз ще бъда далече, вече ще съм поел по нов път и макар да го желая с цялото си сърце, опасявам се, че засега не е възможно ти и детето, което, предполагам, носиш, да заемете мястото си в него.

Искам да ти се извиня за държането си в последно време, за пренебрежението, което проявявах към теб. Надявам се да разбереш, че несигурността, породена от отсъствието на новини от школи “Питман”, ме тласна да потърся други начини, чрез които да осигуря бъдещето. Проучихразлични предложения и избрах само едно. Става дума за удивително обещаващо начинание, но то изисква от мен да му се отдам тялом и духом, затова сега не е възможно да те включа в него.

Не храня никакво съмнение, че начинанието, което днес предприемам, ще завърши с пълен успех, но сега, в началната фаза, се нуждае от голяма инвестиция, която надвишава финансовите ми възможности, поради което си позволих да взема парите и бижутата от баща ти, за да посрещна първоначалните разходи. Надявам се един ден да мога да ти върна всичко,което днес вземам като заем, така че след години да можеш да го предадеш на потомците си, както баща ти стори с теб. Надявам се също, че споменът за самоотвержеността и твърдостта, с които майка ти те е отгледала, ще ти служи за вдъхновение в следващите етапи на живота ти.

Сбогом, скъпа. Твой завинаги –

Рамиро

П.П. Съветвам те да напуснеш час по-скоро Танжер. Не е подходящо място за сама жена, особено в твоето състояние. Опасявам се, че някои хора са заинтересувани да ме намерят и ако не ме открият, може да потърсят теб. Постарай се да напуснеш хотела дискретно и с малко багаж. Ще направя всичко възможно да платя сметката за последните месеци, ноне знам дали ще съумея да го направя заради спешното заминаване. Никога не бих си простил, ако това ти причини някакви неприятности.

Не си спомням какво си помислих. В паметта си пазя непокътнат спомена за сцената: разхвърляната стая, празния гардероб, ослепителната светлина, нахлуваща през отворения прозорец, и аз самата, седнала на неоправеното легло, като държах писмото с едната ръка, а с другата притисках корема си, докато по слепоочията ми се стичаха едри капки пот. Не си спомням какви мисли са минавали през ума ми в онзи момент – или не са съществували изобщо, или не са оставили каквито и да било следи. В едно обаче съм сигурна: че се задействах като току-що включен автомат, с бързи, но лишени от мисъл и чувства движения. Въпреки съдържанието на писмото и дори от разстояние, Рамиро все така управляваше действията ми и аз просто му се подчиних. Отворих един куфар и го напълних набързо с първото, което ми попадна, без да се замисля кое е най-удачно да взема и кое бих могла да оставя. Няколко рокли, четка за коса, няколко блузи и две стари списания, малко бельо, обувки от различни чифтове, две сака без поли и три поли без сака, някакви листове хартия, които лежаха върху бюрото, бурканчета от банята, хавлиена кърпа. Когато купчината от дрехи и вещи стигна до ръба на куфара, аз го затворих и бързо излязох.

Сред обедната суматоха, сред клиентите, които влизаха и излизаха от ресторанта, глъчта на сервитьорите, екота от стъпките на минаващите и чуждоезичния говор, който не разбирах, почти никой не забеляза заминаването ми. Единствено Хамид, нисичкото пиколо с вид на момче, каквото вече не беше, се притече услужливо, за да ми помогне за багажа. Отказах с жест и излязох. Тръгнах със стъпка, която не беше нито твърда, нито несигурна, без да имам ни най-малка представа накъде да вървя, нито ме беше грижа за това. Спомням си, че се спуснах по улица “Португал”, запазила съм в паметта си отделни картини от Соко де Афуера, който гъмжеше от сергии, животни, гласове и джелаби. Вървях без посока и често пъти трябваше да се долепям до стената, когато чуех зад себе си клаксона на автомобил или виковете Balak, balak! на някой мароканец, бързащ да превози стоката си. В безпаметното си лутане по някое време минах покрай английското гробище, покрай католическата черква и по улица “Сиагин”, по улица “Ла Марина” и покрай Голямата джамия. Вървях дълго, без да усетя умора, безчувствена, движена от чужда сила, която тласкаше краката ми напред, сякаш принадлежаха на друго тяло. Бих могла да вървя още много време: часове, нощи, може би седмици, години и години до края на света. Но не го направих, защото на Куеста де ла Плая, когато минавах като призрак покрай Испанските училища, едно такси спря до мен.

- Да ви закарам ли някъде, госпожице? – попита шофьорът на смесица от испански и френски.

Мисля, че кимнах утвърдително. По куфара сигурно бе предположил, че имам намерение да пътувам.

- На пристанището, на гарата или ще вземете автобус?

- Да.

- Да... какво?

- Да.

- Да... на автобуса ли?

Отново потвърдих с жест – беше ми все едно дали ще е автобус, влак, кораб или дъното на някоя пропаст. Рамиро ме беше оставил и нямаше къде да отида, така че всяко място бе толкова лошо, колкото и другите. Или по-лошо.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: