Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Наташа

Нора Робъртс

Хитовият бестселър на любимата авторка на поколения романтици Нора Робъртс в първото му преиздание от 12 години насам!

Наташа Станисласки е оставила бурните си младежки години в миналото… и няма намерение да се връща към тях. Тя държи магазин за детски играчки, децата я харесват и новият ѝ живот процъфтява – а огненият ѝ темперамент не позволява на никой мъж да я доближи. Но тогава в живота ѝ влизат безочливият Спенс Кембъл и очарователната му малка дъщеря, които може би със съвместни усилия ще успеят да разтопят и най-коравото сърце. 

  • Корица: Мека
  • Страници: 224
  • Тегло: 0.290 кг
  • Издадена: 2015 г
  • Издателство: Сиела
  • Виж още от Нора Робъртс
 

Наличност: Да

9,99 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Хитовият бестселър на любимата авторка на поколения романтици Нора Робъртс в първото му преиздание от 12 години насам!

Неизпълнени обещания, разбити мечти…

Наташа Станисласки е оставила бурните си младежки години в миналото… и няма намерение да се връща към тях. Тя държи магазин за детски играчки, децата я харесват и новият ѝ живот процъфтява – а огненият ѝ темперамент не позволява на никой мъж да я доближи. Но тогава в живота ѝ влизат безочливият Спенс Кембъл и очарователната му малка дъщеря, които може би със съвместни усилия ще успеят да разтопят и най-коравото сърце.

Усещайки, че нахаканата природа на Наташа е броня, под която тя крие стари рани, Спенс внимателно разбужда най-нежните ѝ емоции, предизвиква чувства, от които Наташа винаги се е страхувала… но е и желала. Заедно те усещат чувствеността, липсвала в живота им, и оставят болката да се превърне в страст. Но могат ли страховете на Наташа наистина да бъдат укротени?

Биография и факти за автора

Нора РобъртсНора Робъртс е родена в Силвър Спринг, щата Мериленд, и е най-малкото от пет деца. Посещава католическо училище и се омъжва на деветнадесет години за ученическата си любов. Двамата се установяват в Мериленд в къща, която авторката обитава и до днес – четиридесет и две години по-късно. Известно време работи като секретарка, но не се чувства на мястото си. След раждането на синовете си остава вкъщи и се захваща с най-различни неща, докато не открива призванието си – писането на дамски романи. 

След няколко преработки и откази се появява първата й книга, издадена от Силует през 1981 година. Нора среща втория си съпруг – Брус Уайлдър, когато го наема да направи етажерки за книги в дома й. Женят се през 1985 година. От този момент те разширяват дома си, обикалят света и заедно отварят книжарница и хотел в съседното градче Бунсборо, което играе важна роля по време на Гражданската война в САЩ като средище на две битки. Именно той е в основата на най-новата трилогия на авторката – „Хотелът“, чието първо заглавие – „Сега и завинаги“, се превръща в бестселър още с появата си на пазара. Нора и Брус купуват стария хотел за близо 3 милиона долара през 2007 г. и за две години го обновяват и превръщат в основна туристическа атракция. Оригиналното хрумване на авторката да кръсти различните стаи с имената на литературни двойки – като Елизабет и Дарси от „Гордост и предразсъдъци“, Титания и Оберон от „Сън в лятна нощ“ и Джейн и Рочестър от „Джейн Еър“, допринася за неповторимата атмосфера на хотела. 

Въпреки че средно на година бестселъровата авторка от ирландски произход изкарва по 60 милиона долара, тя продължава да бъде скромна и здраво стъпила на земята. През 2007 г. списание „Таймс“ я определя като една от стоте най-влиятелни личности в света. Носителка е на 19 награди на Асоциацията на романтичните писателки и книгите й са прекарали общо 893 седмици – близо шестнадесет години – в класацията за бестселъри на „Ню Йорк Таймс“. 

На въпроса коя от собствените й книги й е любима, Нора с усмивка отговаря: „Тази, която се продава“.

Сред най-популярните й романи, издадени у нас са трилогията „В градината“ (Синя далия - книга 1; Черна роза - книга 2; Червена лилия - книга 3); Далас в смъртта; Наслада в смъртта; Родът О`Дуайър (книга 3- Магията на кръвта; книга 2: Магията на сенките; книга 1 Тъмната вещица); Полунощ в стаята на сенките; трилогията Сестрите Калхун (книга 1: Да ухажваш Катрин;  книга 2: Съпруг за Аманда; книга 3: Любовта на Лайла); Колекционерът; Слава в смъртта; Лъжецът; Наташа и др.

 

Откъс от книгата

ТРЕТА ГЛАВА

Наташа наклони баретата си настрани с надеждата, че няма да падне от главата ѝ, и се огледа в огледалото над мивката в задната част на магазина. Реши да си сложи малко червило. Краката я боляха след дългия и уморителен ден. Независимо от това тази вечер тя щеше да си достави удоволствие като награда за добре свършената работа.

Всеки семестър се записваше да слуша един курс лекции в колежа. Спираше се на най-забавните или необикновени според нея предмети. Така една година беше посещавала курс по ренесансова поезия, на следващата – по поддръжка на автомобили. А този семестър два пъти седмично щеше до посещава лекции по история на музиката. От днес щеше да навлезе в нов проблем. Всичко, което научаваше, тя старателно трупаше в съзнанието си и това ѝ доставяше не по-малко удоволствие, от-колкото на други жени да колекционират диаманти и смарагди. Не държеше да научи непременно нещо полезно. Според Наташа едно скъпо колие беше също толкова безполезно, но колко бе приятно да го притежаваш.

Беше си приготвила тетрадка, химикалки и бе изпълнена с ентусиазъм. През последните две седмици бе изчела доста книги по история на музиката в градската библиотека. Гордостта не ѝ позволяваше да отиде на лекциите съвсем неподготвена. Освен това беше любопитна да разбере дали преподавателят щеше да вложи емоции в сухите исторически факти.

Изглежда, той бе успял да предизвика големи вълнения сред женското население на университетското градче. Ани от сутринта я дразнеше, че се е записала в курса на неотразимия доктор Спенсър Б. Кимбъл, за когото всички говореха.

Името ѝ се стори много достолепно, въпреки че Ани говореше за него като за кинозвезда. Нейната информация беше почерпена от племенницата ѝ – дъщеря на братовчедка ѝ, която изучаваше музика като втора специалност. Според момичето професорът изглеждал като „бог на слънцето“ – предаде думите ѝ Ани и Наташа се засмя. Всъщност тя познаваше творбите на Кимбъл или поне онези, които беше написал, преди неочаквано и внезапно да престане да композира. Даже беше танцувала под звуците на неговата Прелюдия в до минор.

Преди милион години – напомни си, когато излезе на улицата. Сега тя щеше да се запознае с гениалния композитор и с неговите виждания за музиката. А може би дори да преоткрие с негова помощ някои класически произведения, които обичаше.

Сигурно е някой темпераментен артистичен тип – предположи Наташа и подложи лицето си на освежаващия вечерен ветрец. Или някой блед ексцентрик с обеца на ухото. Това не я интересуваше. Искаше само да учи. Лекциите, които посещаваше, бяха не само източник на огромно удоволствие, но и въпрос на чест. Още ѝ беше неприятно да си спомня колко беше невежа на осемнайсет години. И че тогава това изобщо не я тревожеше, признаваше сега Наташа, защото се интересуваше само от балет. Доброволно се бе отказала от толкова много светове, за да се отдаде изцяло на един. И когато ѝ го отнеха, тя се бе почувствала като загубено в гората дете.

Но тя беше намерила своя път по същия начин, както семейството ѝ навремето си бе пробило път от дивите гори на Украйна до джунглата на Манхатън. Сега Наташа бе по-доволна от себе си – беше се превърнала в независима, амбициозна американка. И можеше да влезе в красивата старинна сграда на университета с гордо вдигната глава като всеки друг първокурсник.

В коридорите се чуваше шум от забързани стъпки. Усещаше се онова ненатрапчиво достойнство, което Наташа свързваше с църквите и университетите. В известен смисъл и тук ставаше въпрос за религия – за вяра в знанието.

В залата вече се бяха събрали няколко студенти. Направи ѝ впечатление, че аудиторията беше доста смесена – имаше не само младежи, но и хора на средна възраст. Всички изглеждаха развълнувани. Погледна часовника си: осем без две минути. Очакваше Кимбъл вече да е тук, трескаво да подрежда листове хартия и да ги оглежда над очилата си, отметнал назад рошавата си, дълга до раменете коса.

Разсеяно се усмихна на младеж с очила с дебели рамки, който я гледаше учудено, като че ли току-що се бе пробудил от продължителен сън. Наташа се настани на една банка, а той някак непохватно седна до нея.

– Здравей.

Момчето се стресна, сякаш го беше ударила с мокър парцал, а не го бе поздравила учтиво. Намести нервно очилата на носа си и започна да заеква.

– Здравейте. Казвам се... Тери Мейнърд – завърши след кратка пауза, сякаш най-после си беше спомнил името си.

– Наташа. – Тя отново му се усмихна. Хлапето нямаше още двайсет и пет години и изглеждаше безобидно като пале.

– Досега, хм, не съм ви виждал в университета.

– Нищо чудно. – От висотата на своите двайсет и седем години Наташа се чувстваше много по-възрастна, за да му бъде колежка, но остана сериозна. – Всъщност посещавам само този курс. За удоволствие.

– За удоволствие ли? – Тери, изглежда, се отнасяше много сериозно към музиката. – Знаете ли кой е доктор Кимбъл? – Произнесе името със страхопочитание и почти шепнешком.

– Да, чувала съм за него. А вие сигурно сте музикант?

– Да. Надявам се – разбира се, един ден – да свиря в Ню-йоркския симфоничен оркестър. – Нервните му пръсти отново посегнаха към очилата. – Свиря на цигулка. 

Наташа отново се усмихна и той преглътна мъчително.

– Сигурно сте много добър.

– А вие на какво свирите?

– На музикални кутии. – Засмя се и се облегна на стола. – Извинявайте. Всъщност не свиря на никакъв инструмент. Но обичам да слушам музика и реших, че ще ми е приятно да посещавам този курс. – Погледна часовника на стената. – Естествено, ако се състои. Изглежда, нашият многоуважаван професор обича да закъснява.

В същия момент многоуважаваният професор се изкачваше тичешком по стълбите, като се проклинаше мислено, че бе приел да води вечерния курс. Първо помогна на Фреди да си напише домашното и двамата криво-ляво се справиха с въпроса: „Колко животни виждате на картинката?“. След това успя да я убеди, че брюкселското зеле е много по-вкусно от юфката, но пък се наложи да се преоблече, защото след прегръдката на любящата му дъщеря ръкавът на ризата му се оказа изцапан с някакво лепкаво вещество с неизвестен произход. Накрая меч-таеше само за приятна книга и чаша бренди.

Но вместо да се отпусне в креслото и да си почине, трябваше отново да се изправи пред жадни за знания студенти, които много искаха да разберат как е бил облечен Бетовен, докато е писал Девета симфония.

Влезе в залата в отвратително настроение.

– Добър вечер. Аз съм доктор Кимбъл. – Разговорите веднага замряха. – Първо, искам да се извиня за закъснението. Второ, предлагам всички да седнат по местата си и да започваме. Докато говореше, очите му се местеха из стаята. Изведнъж забеляза смаяния поглед на Наташа.

– Не може да бъде. – Без да се усети, беше го произнесла на глас. „Сигурно е някаква шега – помисли си, – при това гадна.“ Този – или по-точно „онзи“ мъж, в небрежно елегантно сако, се оказа Спенсър Кимбъл, чиито пиеси толкова обичаше и беше танцувала по неговата музика. Композиторът, който на двайсетгодишна възраст беше изнасял концерти в „Карнеги Хол“ и бе провъзгласен за гений. Нима мъжът, който се опита да я ухажва в магазина за играчки, беше великото светило доктор Кимбъл?

Беше смехотворно, отвратително или...

Прекрасна е, мислеше Спенс, докато я гледаше. Направо невероятно. Само да не се засмее на глас. Значи руската принцеса беше негова студентка. Това вече беше много по-приятно от една спокойна вечер в креслото с чаша бренди в ръка.

– Сигурен съм – продължи след продължителна пауза, – че за всички нас следващите няколко месеца ще се окажат изключително приятни.

Наташа съжали, че не се записа на курс по астрономия. Можеше да научи толкова интересни неща за звездите и планетите. И за астероидите. Колко щеше да е приятно да се занимава със... например със земното притегляне и инерцията. Или с каквото и да било. Определено беше по-полезно да се запознае със спътниците на Юпитер, отколкото с бургундските композитори от края на XV век.

Ще се преместя – реши тя. – Още утре сутринта. Даже веднага би напуснала залата, ако не се опасяваше, че доктор Кимбъл ще започне да ѝ се подиграва.

Стисна здраво химикалката, преметна крак върху крак и се закле изобщо да не слуша какво говори.

За съжаление имаше много приятен глас.

Наташа нетърпеливо погледна часовника. Оставаше най-малко час. Нищо, щеше да изчака. Все едно че е пред зъболекарски кабинет. Или на друго място. За да не слуша гласа на Спенс, започна да люлее крак и да драска в тетрадката си.

Така и не разбра кога драсканиците преминаха в бележки, а тя започна да се замисля върху думите му. Той накара композиторите от петнайсети век да оживеят, а тяхната музика да зазвучи в съзнанието ѝ. Рондо, виралези, балади. Наташа почти чуваше с ушите си тритактовите пиеси от зората на Ренесанса и беше потресена от извисената възхвала на бога в месите.

Колко интересно се оказа вечното съперничество между църквата и държавата, каква забележителна роля е изпълнявала музиката в политическия живот. Представяше си просторни бални зали, препълнени с елегантни и надменни велможи, които с еднакво удоволствие поглъщаха звуците на музиката и вкусната храна.

– Следващия път ще говорим за франко-фламандската школа и развитието на такта. – Спенс се усмихна и допълни: – И ще се постарая да не закъснявам.

Нима беше свършил? Наташа вдигна поглед към часовника и с изненада установи, че минаваше девет.

– Страхотен е, нали?

Обърна се към Тери. Очите му блестяха щастливо зад дебелите стъкла на очилата.

– Да. – Колкото и да ѝ бе неприятно да признае, това беше самата истина.

– Само да го чуеш в часовете по теория. – В същия момент Тери забеляза, че няколко души се струпаха около неговия кумир. Можеше само да им завижда. Той още не бе събрал достатъчно смелост, за да се приближи до него. – Нали ще се видим във вторник?

– Какво? О, да. Лека нощ, Тери.

– Бих могъл, ъ... да те закарам. Ако искаш. – Изобщо не му мина през ум, че бензинът му беше на свършване, помпата

– развалена. Наташа благодари с разсеяна усмивка, която предизвика в гърдите му сърцебиене в ритъма на ча-ча.

– Много си любезен, но живея наблизо. – Надяваше се, че ще успее да се измъкне от стаята, докато Спенс разговаря със студентите. Но не позна. 

Той просто протегна ръка към рамото ѝ и я спря.

– Наташа, искам да поговорим.

– Не мога. Бързам.

– Няма да те забавя много. – Кимна за довиждане на по-следните студенти, облегна се назад и се ухили. – Трябваше да прочета по-внимателно списъка на студентите от вечерния курс, но, от друга страна, колко е приятно да знаеш, че още се случват чудеса.

– Зависи от гледната точка, доктор Кимбъл.

– Спенс. – Той продължаваше да се усмихва. – Лекцията свърши.

– Виждам. – Кимна царствено и той отново си помисли, че изглежда като истинска руска принцеса. – Моля да ме извините, но трябва да си вървя.

– Наташа. – Цялото ѝ същество излъчваше нетърпение, когато спря и се обърна към него. – Не ми приличаш на човек, който не вярва в съдбата.

– В съдбата?

– От всички аудитории във всички университети на света ти влезе точно в моята.

Не бива да се усмихва. За нищо на света. Но устните ѝ леко трепнаха въпреки гласа на разума.

–  А аз го отдадох на лошия си късмет.

–  Защо избра да учиш точно история на музиката? - Тя закрепи чантата на рамото си.

–  Хвърлих чоп: музика или астрономия. Падна се музика.

– Странна история. Прилича на вълшебна приказка. Искаш ли да пийнем по чаша кафе? И да си поговорим. – В очите ѝ отново се появи онази изпепеляваща ярост, която ги превърна от наситено кадифе в адски огньове. – Защо се ядосваш толкова? – Въпросът бе отправен по-скоро към него самия, отколкото към нея. – Да не би в този град поканата на чаша кафе да се смята за неприлично предложение?

– Сам би трябвало да се досетите, доктор Кимбъл. – Обърна се да излезе, но той я изпревари и толкова силно блъсна вратата, че Наташа смаяно отстъпи назад. Забеляза, че е ядосан не по-малко от нея. Много важно. За миг си бе помислила, че не е толкова лош. Непочтен, но добродушен. А сега в него нямаше и капчица доброта. Красивото му лице беше като издялано от камък.

– Какво искаш да кажеш?

– Първо ми отворете вратата.

– С удоволствие. Но след като отговориш на въпроса – Спенс наистина бе разярен. От години не беше изпитвал този мощен, раздвижващ кръвта гняв. Прекрасно усещане. – Това, че аз те харесвам, съвсем не означава, че трябва да ми отговориш със същото.

Тя вдигна гордо брадичка, вбесена, че толкова много харесва тези сиви като буреносно небе очи.

–  Вярно е. Не съм длъжна.

–  Много добре. – С удоволствие би я удушил за тези думи.

– И все пак не разбирам защо всеки път, когато ме видиш, се държиш така, като че ли искаш да ме удариш.

– Защото мъжете като вас заслужават да бъдат удряни.

– Мъжете като мен – повтори замислено, опитвайки се да проумее смисъла на тези думи. – Какво означава това? Стоеше надвесен над нея. Също както в магазина, когато неволно я бе докоснал, Наташа усети силното му привличане. Това беше достатъчно, за да я извади от равновесие.

– Да не си въобразявате, че само защото имате красиво лице и приятна усмивка, можете да правите каквото си искате? – изсъска тя и преди да е успял да реагира, го удари с тетрадката по гърдите. – Смятате, че само да щракнете с пръсти – по-каза с театрален жест какво има предвид, – и всички жени падат на земята в захлас. Да, но не и аз.

Спенс забеляза, че когато е ядосана, руският акцент ставаше много силен. Но беше озадачен от обвиненията ѝ.

– Не помня да съм щракал с пръсти.

Наташа изрече кратка, но изразителна украинска ругатня и сграбчи дръжката на вратата.

– Значи искате да пием кафе? Добре, съгласна съм. Но първо искам да се обадим на жена ви и да я поканим да дойде с нас.

– На кого да се обадим? – Хвана я за ръката и тъй като Наташа бе успяла да отвори вратата, отново я затвори с трясък. -  Нямам никаква жена.

– Нима? – Гласът ѝ беше пропит с презрение; в очите ѝ проблесна гняв. – Жената, с която дойде в магазина, сигурно ти е сестра, нали?

При други обстоятелства сигурно щеше да му се стори смешно. Но сега не разбираше в какво точно го обвиняват.

– Нина ли? Всъщност, да. Тя ми е сестра.

Наташа отвори вратата и изсумтя с отвращение.

–  Колко удобно.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: