Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Наш ред е!

Ивайло Динев

Вярвахме, че един друг свят е възможен и че създаваме своя различна, студентска република и можем да предложим не политическа алтернатива, не поредния месия, камо ли пък опозиция, а нещо повече: алтернатива на живота.

Окупацията бе разрез на времето. Извънредно историческо събитие за страната ни, което няма еталон у нас. Събитие, което може да бъде сравнявано единствено с глобалните протести срещу елитите през последните години и движенията за по-директна демокрация.

 

Наличност: Да

12,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Биография и факти за автора

Авторът на „Наш ред е!Ивайло Динев (1989) се дипломира в специалността „Минало и съвремие на Югоизточна Европа“, а след това следва магистратура „Културна антропология“. Редактор на списание за Балканите. Носител е на награди и отличия за поезия. Негови статии са публикувани в „Економист“, „Юръпиън Алтърнативс“, „Култура“, „Литературен вестниk“ и др. Научните му интереси са свързани с Албания, социалните движения и антропологията. През последните години е бил в ядрото на поредица студентски протести; бил е начело на три студентски организации.

Откъс от книгата

Една октомврийска нощ

Бях седнал на пода върху възглавница, облегнат на леглото и вдишвах силно от мундщука на наргиле, изпъчило се като кула на масата пред мен. Опитвах се да разпаля поизстиналите му въглени, след което го подадох на следващия и поех силна глътка от домашната гроздова ракия. От колоната на бюрото ми ехтеше последният албум на босненската група „Дубиоза колектив“, а през отворените два прозореца влизаше срамежлива лунна светлина, прорязваща тънко балоните дим.

Беше началото на октомври 2013 г. Намирахме се в моето общежитие в Студентски град. Бяхме се събрали да отбележим първото събрание на новия колектив на студентския клуб по балканска история. До мен седяха шест-седем човека от новите и старите членове на клуба.

В около един часа започнахме да обсъждаме статиите, върху които работим от няколко дни. Ачо се беше заел със случая на тримата студенти, които през 68-ма разнасят позиви срещу инвазията на Съветската армия в Чехословлакия, а аз – с българското анархистко движение през 20-те години на ХХ век. Разпалено разказвахме за истории, на които сме попадали. Главни действащи лица бяха млади хора, с бунтовен дух, изправящи се без страх срещу системата и властта. Ачо се гневеше, че в тогавашното тоталитарно време поне трима са опитали да променят статуквото, докато сега, въпреки правото ни на протест, мнозинството студенти мълчат. Здравко, по-известен като „Съдията“, изглежда не беше съгласен с формулираната критика, но реши да не навлиза в спор и заедно с приятелката си Калина застанаха до прозореца за по една цигара. Тогава Делян, завладян от някаква странна мисъл, нервирано запита: „А, бе, какво става?! Дайте да направим нещо!“

Само един въпрос бе нужен, за да сменим напълно темата и от обсъждане на миналото да заговорим за действия в бъдеще. „Протест!“, „Демонстрации!“, „Какво да направим?“. На секундата разговорът пое в нова концентрирана посока. Всички бяхме съгласни с целта: да събудим студентите. Какви ще са методите ни?“ Веднага предложих: „Окупация!“ „Какво ще говорим? Как ще организираме всичко? „Имаме ли шанс?“ „Не губим нищо!“, „Защо пък да не пробваме?“.

За мен беше ясно, че има смисъл. Бях завършил вече бакалавърска степен и този семестър започнах магистратура. Четирите предишни години се опитвах чрез различни организации и неформални групи да развивам студентската общност в университета под мотото „Голямата промяна започва с малки стъпки“, но в края на следването си осъзнавах обезкуражаващия факт, че съм хвърлил твърде много усилия, а не съм видял толкова резултати.

Промяната се случваше фрагментарно, оставаше скрита на тихо в хабитата, влияеше сред малък кръг хора. Изискваха се много време и постоянство за постигане на минимални резултати, и това в крайна сметка изморяваше хора като мен, които правеха всяка своя обществепополезна дейност доброволно. Осъзнавах, че скоро ще навляза по-сериозно в живота, в неговите прости и скучни тънкости, като постоянна работа и семейство, а с това ще се ограничи полето ми за бунт.

Няколко дни по-рано бях направил и своето „сбогуване“ със студентския активизъм, когато на откриването на учебната година изнесох реч пред новозаписаните студенти. Чест, предоставена ми от ръководството на факултета.

В аулата, чрез лични истории и преживявания, посмях да споделя с първокурсниците какво ги очаква оттук нататакък, какви трудности ще срещнат и какви възможности да използват. Как не бива да се оплакват от състоянието в държавата или университета, а да съзидават, да променят и предизвикват.

В тази октомврийска нощ, припомняйки си думите ми пред студентите, под изстиналите въглени на наргилето и ракиените изпарения в чашите, написах върху скъсан половин лист хартия план за действия и послания, които да издигнем. Щяхме да предприемем пет акции, от които всяка следваща по-радикална: 1. Акция с транспаранти в Студентски град; 2. Флашмоб в Студентски град. 3. Акция с транспаранти в Ректората. 4. Влизане в Парламента. 5. Окупация. За последната стъпка вариантите бяха два: окупиране на зала или на цялото южно крило на Ректората.

Всички в стаята бяха участвали или се интересуваха от протестите през годината. Поставихме на масата въпроса за проблемите досега. Двата протеста бяха донякъде идентични. Започнаха от гнева на народа. Посланията се разпространяваха повсеместно. Хоризонтално. На улиците постепенно се вляха редовите партийни активисти, както и маргиналните типове, на които се плащаше. С времето организираните поеха неорганизираните в свои ръце, чрез тъпани и мегафони. Това създаде нуждата от създаване на структури отдолу. Така се роди структурата на водачите на протеста от зимата, както и на Протестна мрежа през лятото. От своя страна тяхната поява доведе до опит за монополизиране на протеста. С това движенията навлязоха във фаза осмисляне и все помалко хора прекосяваха площадите. Не закъсняха реакциите срещу организациите. Когато неформалната група от зимата реши да прави партия, част от другите водачи се обявиха против тях публично. Когато Протестната мрежа се обяви като гласа на улицата, редица граждани заявиха публично своето несъгласие. Проблемите бяха свързани с липсата на  легитимност. Двете структури бяха постфактум. И двете се родиха от протеста, включваха между бунтарите и познати муцуни с ясни партийни възгледи. А за да са легитимни, те трябваше да изведат хората навън. Да са организация преди протеста.

Ние щяхме да се организираме предварително. Скицирахме план за предприемане на действия, които да предизвикат останалите. Не бяхме сигурни кой ще ни подкрепи и кой ще се включи, но знаехме едно: по-добре да загубим, пробвайки нещо смело и лудо, отколкото да съжаляваме винаги, че не сме посмяли да опитаме.

Бяхме съгласни, че разделението между „леви“ и „десни“ е погрешно, че виковете като „червени боклуци“ са подривни, че лозунгът „Оставка“ не е достатъчен. Бяхме уморени от прашни думи и стари шамани. Чувствахме нужда от позабравеното усещане за чистота. Желаехме да заговорим на нов език, различен от познатия досега, и да избягваме конкретните искания, защото употребата им придава определени политическа идеология и разединяват. Стигнахме до заключението – надскачането на политическото е възможно, ако заговорим за това, което ни обединява като хора. Отвъд политическото е човешкото. Спряхме се на думата „морал“.

Без наличието на морал в политиката няма как да се провежда политика изобщо, защото моралът е сбор от общопризнати – и за това легитимни – неписани правила.

Реакцията ни щеше да бъде срещу това, сред което живеем.

Ние бяхме израснали във второто кърджалийско време. Време, пропито с убийства и насилие, публична гавра с човешките същества и култ към кича. Живеехме в малка, изоставена балканска държава, проядена от разруха. В нея от години дерибействаха мутри с остригани глави, с имена на зеленчуци, с мутреси, надути от стотици кубици силикон. Техните образи обикаляха улиците, повтаряха ги по телевизията. Бяха за пример, а не за присмех. Държавните институции бяха потънали в зловещ мрак от корупция, а политиците въртяха далавери и изпълняваха частни поръчки.

Въпреки влизането на страната в Европейския съюз, мнозинството българи оставаха бедни, а богатите, макар малцинство, увеличаваха сметките си.

Съвсем като по природен закон, появилият се след колапса на комунизма ценностен вакуум, бе запълнен от друг. На мястото на партийната йерархия застана паричната. Тя бе набързо пригодена към местна почва от почти невротичното следване на най-дивите капиталистически модели на Запад. Така едни мислеха, че живеят в екшънфилм, а други събираха пари, за да напуснат страната (и скоро го направиха). И двете въображаеми групи имаха за цел сбъдването на „американската мечта“ – едните я печелеха със сила, познанства и оръжие, а другите я търсеха отвъд границите и рядко я намираха.

Останалите, унижени, търсехме начин. Окупацията щеше да бъде нашият отговор срещу узурпацията на олигархията. Щяхме да създадем държава в държавата.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: