Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Мъртви души. Петербургски повести

Николай Гогол

"Който и да си ти, читателю мой, каквото и положение да заемаш, каквото и да е званието ти, удостоен с висок чин ли си, или човек от простото съсловие, ако Бог те е просветил с четмо и в ръцете ти е попаднала вече моята книга, моля те да ми помогнеш.

В книгата, която е пред теб, която навярно си прочел вече в първото ѝ издание, е изобразен човек, взет пак от нашата държава. Той обикаля нашата руска земя, среща се с хора от всякакви съсловия, от благородните до простите. Взет е главно, за да се покажат недостатъците и пороците на руския човек, а не достойнствата и добродетелите му, и всички хора, които са наоколо му, са взети също, за да се покажат нашите слабости и недостатъци; по-добрите хора и характери ще бъдат в другите части."

- Николай Гогол

 

Наличност: Да

30,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

"Който и да си ти, читателю мой, каквото и положение да заемаш, каквото и да е званието ти, удостоен с висок чин ли си, или човек от простото съсловие, ако Бог те е просветил с четмо и в ръцете ти е попаднала вече моята книга, моля те да ми помогнеш.

В книгата, която е пред теб, която навярно си прочел вече в първото ѝ издание, е изобразен човек, взет пак от нашата държава. Той обикаля нашата руска земя, среща се с хора от всякакви съсловия, от благородните до простите. Взет е главно, за да се покажат недостатъците и пороците на руския човек, а не достойнствата и добродетелите му, и всички хора, които са наоколо му, са взети също, за да се покажат нашите слабости и недостатъци; по-добрите хора и характери ще бъдат в другите части.

В тая книга много работи са описани погрешно, не така, както са и както наистина стават в руската земя, защото аз не съм могъл да науча всичко: човешкият живот не е достатъчен, та един човек да може да научи и стотната част от онова, което става в нашата земя. При това поради моята немарливост, незрялост и привързаност, станали са много всевъзможни грешки и пропуски, така че на всяка страница има какво да се поправи: моля те, читателю, да ме поправиш. Не пренебрегвай това!

Каквото и високо образование да имаш ти самият и какъвто и възвишен живот да водиш, и колкото и нищожна да ти се е видяла моята книга, и колкото и дребна работа да ти се стори да я поправиш и да пишеш бележки за нея – аз те моля да го направиш. А ти, читателю, с неголямо образование и от просто звание, не смятай, че си толкова невежествен, та да не можеш да ме поучиш за нещо. Всеки човек, който е живял и видял света и се е срещал с хора, забелязва нещо, което друг не е забелязал, и научава нещо, каквото другите не знаят.. Затова не ме лишавай от забележките си: не е възможно да не намериш да кажеш нещо по повод някое място в цялата книга, стига само да я прочетеш внимателно.

Колко хубаво би било например, ако поне един от онези, които са богати с опит и познаване на живота и познават средата на хората, които съм описал, би направил бележките си по цялата книга, без да пропусне дори страница от нея, и би почнал да я чете само като вземе перо в ръка и сложи пред себе си хартия за писане, и след прочитането на няколко страници би си припомнил целия свой живот и живота на всички хора, с които се е срещал, и всички случки, станали пред очите му, и всичко, каквото лично е видял или е чул от друго, което прилича на изобразеното в моята книга или пък противоположно нему, би описал всичко това точно в такъв вид, в какъвто се е явило то в паметта му, и би пращал всеки лист, щом бъде изпълнен, докато прати по този начин цялата книга.

Каква грамадна услуга би оказал той! Той не бива да се безпокои за стила или красотата на изразите; въпросът е за делото и за верността на делото, а не за стила. Няма защо също така да се стеснява пред мен, ако би му се поискало да ме укори или да ми се скара, или да ми посочи вредата, която вместо полза съм причинил с необмислено и невярно изобразяване на каквото и да било. За всичко ще му бъда благодарен.

Добре би било също така, ако би се намерил някой от висшето съсловие, отделен чрез всичко и чрез самия живот и образованието си от оня кръг хора, който е изобразен в моята книга, но затова пък познаващ живота на съсловието, в което той самият живее, и би се решил по същия начин да прочете отново книгата ми и мислено да си спомни всички хора от висшето съсловие, с които се е срещал през живота си, и да се взре внимателно и види дали няма някаква прилика между тия съсловия и дали не се повтаря понякога във висшето общество същото, което става в низшето?

И да опише всичко, каквото му дойде на ум по тоя повод, тоест всяка случка от висшето общество, която потвърждава или опровергава това, как тя е станала пред очите му, без да пропуска нито хората с техните нрави, склонности и навици, нито заобикалящите ги бездушни предмети, от облеклото до мебелите и стените на къщите, в които те живеят. Аз трябва да познавам това съсловие, което е цветът на народа. Не мога да издам последните томове от книгата си, докато не изуча що-годе руския живот от всичките му страни – макар дотолкова, доколкото ми е необходимо да го познавам за книгата си.

Не би било зле също така, ако някоя, който е надарен със способността да си въобразява или да си представя живо разните положения на хората и да ги проследява мислено в разни поприща, с една дума, който е способен да се задълбочава в мисълта на всеки четен от него автор или да я развива, би проследил внимателно всяко лице, описано в моята книга, и би ми казал как трябва то да постъпва в тия и тия случаи, какво трябва да се случи с него по-нататък, ако се съди по началото, какви нови обстоятелства могат да се явят пред него и какво би било добре да се добави към описаното вече от мен: бих искал да взема всичко това предвид, когато последва ново издание на тая книга в друг и по-добър вид.

За едно нещо много моля оногова, който би искал да ме снабди с бележките си да не мисли, когато пише, че ги пише за човек, равен нему по образование, който има еднакви с него вкусове и мисли и може да съобрази много работи самичък без обяснение; вместо това нека си въобразява, че пред него стои човек, много по-необразован от него, не учил почти нищо.

Най-добре дори да си представи вместо мен някой селски дивак, който е прекарал целия си живот в затънтена провинция, комуто трябва да се дава най-по дробно обяснение за всяко обстоятелство и да се говори с прости думи, като на дете, като внимава всяка минута да не употребява изрази, които са над разбирането на детето. Ако оня, който почне да прави бележки за моята книга, постоянно има предвид това, неговите бележки ще станат значителни и по-интересни, отколкото той сам мисли, а на мен ще принесе истинска полза.

И тъй, ако се случи моята сърдечна молба да бъде зачетена от читателите ми и между тях се намерят наистина такива добри души, които биха поискали да направят всичко тъй, както аз искам, ето как могат да ми пратят бележките си: като направят отначало пакет на мое име, да завият сетне и друг пакет или на името на ректора на Санктпетербургския университет, негово превъзходителство Пьотър Александрович Плетньов, като го адресират направо в Санктпетербургския университет; или на името на професора на Московския университет, негово високородие Степан Петрович Шевирьов, като го адресират в Московския университет – в зависимост от това кой град им е по-близко.

Моля всички сътрудници на списания и изобщо литератори (като им благодаря искрено за предишните им отзиви за моята книга, които въпреки известна неумереност и увлечения, присъщи на човека, все пак принесоха голяма полза както на ума, така и на душата ми) да не ме лишат и тоя път от бележките си. Искрено ги уверявам, че ще приема с благодарност всичко, каквото кажат за мое просветяване или поучение."

Николай Василиевич Гогол

Откъс от книгата

През портите на един хотел в губернския град NN влезе доста хубава пружинена бричка, с каквито пътуват ергени: бивши подполковни­ци, щабскапитани, помешчици, които имат около стотина души селяни - с една дума, всички, на които казват господари от средна ръка. В бричката седеше един господин, не хубавец, но не и с лоша външност - нито много пълен, нито много слаб; не можеше да се каже, че беше стар, ала не беше и твърде млад. При­стигането му не произведе в града абсолютно никакъв отзвук и не бе придружено с нищо особено; само двама мужици, които бяха застанали до вратата на отсрещ­ната кръчма, направиха някои забележки, които собствено се отнасяха повече до екипажа, отколкото до пътника. „Я гледай ти - каза единият на другия - какво колело! Какво мислиш: ще може ли да стигне това колело, да речем, до Москва, или не ще може?“ - „Ще стигне“ - отговори другият. „Ама до Казан май не ще може стигна, чини ми се?“ - „До Казан не може стигна“ - отговори другият. С това раз­говорът се свърши. И още едно - когато бричката наближаваше хотела, на улицата се случи един млад момък с бели ленени панталони, твърде тесни и къси, във фрак, с претенция да бъде по модата, изпод който се виждаше нагръдник, застегнат от тулска карфица с бронзово пищовче. Момъкът се обърна назад, изгледа екипажа, задържа с ръка фуражката, която насмалко щеше да хвръкне от вятъра, и тръгна пак по пътя си.

Когато екипажът влезе в двора на хотела, пътникът бе посрещнат от трактирния слуга или половоя, както ги викат в руските трактири, жив и врътлив до такава степен, че човек не можеше дори да види добре какво му е лицето. Той отърча пъргаво с кърпа в ръка, сам той дългурест и с дълъг бял памучен сюртук, яката на който стигаше едва ли не до самия му тил - разтърси коси и поведе бързо госта горе надлъж по целия дървен чардак да му покаже изпратената му от бога стая за почивка. Стаята беше от известен род стаи, защото и хотелът беше също от извес­тен род, т.е. именно такъв, каквито биват хотелите в губернските градове, дето за две рубли на денонощие пътниците получават стая за спане заедно с хлебарките и, които надничат като сушени сливи от всички кътове, и с врата към съседното по­мещение, винаги препречена със скрин, дето се е натъкмил някой съсед, мълчалив и спокоен, ала извънредно любопитен човек, който се интересува да знае всички подробности за новодошлия пътник. Външното лице на хотела отговаряше на въ­трешността му: той беше много дълъг, на два етажа; долният етаж не беше изма­зан, а беше оставен с тъмночервени тухли, потъмнели още повече от острите про­мени на времето и измърсени вече от само себе си; горният етаж беше боядисан с вечната жълта боя; долу се намираха дюкянчета с хамути, въжа и дървени халки за ремъци. В едно от тия дюкянчета - което беше на ъгъла или по-точно в един про­зорец, се поместваше продавач на гореща медовина със самовар от червен бакър и с лице също така червено като самовара и отдалеко можеше да се помисли, че на прозореца стоят два самовара, ако единият самовар не беше с черна като смола брада.

Докато новодошлият господин разглеждаше стаята си, внесоха багажа му: най- първо един куфар от бяла кожа, малко поизтъркан, което показваше, че не му е първица да пътува. Куфара внесоха коларят Селифан, един нисичък човек с кожухче, и лакеят Петрушка, около трийсетгодишен момък с широк износен сюртук, взет, както изглеждаше, от господаревия гръб, момък малко суров наглед, с твърде дебе­ли бърни и едър нос. Подир куфара внесоха едно малко ковчеже от червено дърво с преградки от карелска бреза, калъпи за обуща и загъната в синя хартия пърже­на кокошка. Когато всичко това беше внесено, коларят Селифан отиде в обора да нагласи конете, а лакеят Петрушка почна да се настанява в малкото антре, един твърде тъмен коптор, дето вече беше успял да донесе шинела си и заедно с него ня­каква своя миризма, която лъхаше също така и от внесения след това чувал с разни лакейски тоалети. В тоя коптор той нагласи до стената тесничък триножен креват и го постла с едно мъничко подобие на дюшек, смачкан и плосък като млин и също тъй омазан може би, който бе сполучил да изпроси от хотелджията.

Докато слугите шетаха и нареждаха, господарят отиде в общия салон. Какви биват тия общи салони - всеки пътник знае много добре: същите стени, боядисани с блажни бои, потъмнели горе от пушека на лулите и лъснати долу от гърбовете на разни пътници, а най-вече от тъдявашните търговци, защото в пазарни дни тук дохождаха по шест-седем търговци да изпиват своите традиционни два чая; същи­ят окаден таван; същият окаден полилей с множество висещи стъкълца, които под­скачаха и звънтяха всеки път, когато половоят тичаше по изжулената мушама, като помахваше пъргаво подноса, върху който бяха наредени сума чаени чаши като птици на морски бряг: същите картини по цялата стена, нарисувани с маслени бои; с една дума, същото каквото и навсякъде; само с тая разлика, че на една кар­тина бе изобразена нимфа с такива огромни гърди, каквито читателят сигурно не е виждал. Подобна игра на природата обаче се случва по разни исторически карти­ни, незнайно кога, откъде и от кого донесени у нас в Русия, по някой път дори и от нашите велможи, любители на изкуствата, които ги накупват в Италия по съветите на своите колари. Пътникът сне фуражката си и отмота от шията си вълненото пъстроцветно шалче, каквото на женените мъже приготвя със собствените ръце съпругата, като ги снабдява с прилични наставления как да се увиват, а на ергените не мога да кажа сигурно кой им го дава, Господ знае: аз никога не съм носил такива шалчета. Като отви шалчето, господинът поръча да му донесат обяд. Докато му донасяха разни обикновени в трактирите ястия, като: шчи с точен млин, нарочно пазени за пътниците в продължение на няколко седмици, мозък с грах, наденички със зеле, пържена кокошка, кисели краставички и вечната точена сладка баница, винаги готова за услуга на гостите - докато му донасяха всичко това и претоплено, и просто студено, той накара слугата или половоя да му разказва различни глупос­ти, като кой е държал по-преди трактира и кой сега и много ли приход донася, и голям подлец ли е господарят му, на което половоят както обикновено отговори: „О, да, господине, голям мошеник!“ Както в просветена Европа, тъй и в просвете­на Русия сега има твърде много почтени хора, които не могат да похапнат в трактир, без да поприказват със слугата, а понякога дори и да се пошегуват весело с него. Ала гостът задаваше не само празни въпроси, той с извънредна точност раз­пита кой е губернатор на града, кой е председател на палатата, кой е прокурор, накъсо - не пропусна нито един значителен чиновник, но с още по-голяма точ­ност, ако не дори и с участие, разпита за всички значителни помешчици, кой колко души селяни има, колко далече от града живее, дори какъв характер има и често ли дохожда в града, разпита грижливо за състоянието на този край, нямало ли е ня­какви болести в тяхната губерния - епидемични огненици, някакви убийствени трески, шарки и други такива, и за всичко разпита тъй подробно и с такава точ­ност, което показваше нещо повече от едно просто любопитство. В своето държа­ние господинът имаше нещо солидно и се секнеше извънредно гръмовито. Не се знае как правеше това, ала носът му звучеше като тръба. Това достойнство, наглед съвсем невинно, му спечели обаче голямо уважение от страна на трактирния слу­га, тъй че всеки път, когато чуваше тоя звук, той разтърсваше коси, изопваше се почтително и като навеждаше отвисоко глава, попитваше: „Нещо да ви трябва?“

След обяда господинът изпи чаша кафе и седна на канапето, като си подложи на гърба възглавка, която в руските трактири наместо с мека вълна натъпкват с нещо, много прилично ако на тухла или камък.. Сега той почна да се прозява и каза да го отведат в стаята му, дето полегна и спа два часа. Като стана, написа на късче хартия - по молбата на трактирния слуга - своя чин, име и фамилия, за да съобщи това, дето трябва, в полицията. На хартията половоят, докато слизаше по стълбата, про­чете, като сричаше, следното; „Колежки съветник Павел Иванович Чичиков, по­мешчик, пътува по своя работа.“ Когато слугата все още сричаше записката, сами­ят Павел Иванович Чичиков излезе да разгледа града, от който остана, както изглеждаше, доволен, защото намери, че градът съвсем не отстъпва на другите губернски градове: силно биеше в очи жълтата боя на зиданите къщи и скромно се тъмнееше сивата - на дървените. Къщите бяха от един, два и един и половина ета­жа с вечната надстройка в средата, твърде гиздава според мнението на губернските архитекти. На места тия къщи изглеждаха изгубени посред широка като поле улица и безкрайни дървени стобори; на места се сгъстяваха на купчина и тук се забелязваше повече движение на хора и оживление. Срещаха се почти измити от дъжда дюкянски надписи с гевречета и обуща, тук-там с нарисувани сини пантало­ни и с името на някой си Аршавски шивач, някъде шапкарски магазин с фуражки и надпис: „Чуждестранец Василий Федоров“; някъде нарисуван билярд с двама иг­рачи във фракове, с каквито у нас по театрите се обличат гостите, които излизат на сцената в последното действие. Играчите бяха изобразени с прицелни щеки, с поизвити назад ръце и с изкривени нозе, току-що направили във въздуха балетен скок. Под всичко това беше написано: „Ето заведението.“ Тук-там, просто на ули­цата, имаше маси с лешници, сапуни и сладкиши, прилични на сапуни: някъде гостилничка с нарисувана дебела риба и забодена в нея вилица. Но най-често се сре­щаха потъмнели двуглави държавни орли, заменени вече с лаконичния надпис: „Питиепродавница“. Настилката на улицата беше навред развалена. Той намина и в градската градина, която се състоеше от тънички, жилави дръвчета, с подпорки отдолу във вид на триъгълници, твърде гиздаво боядисани със зелена блажна боя. И макар че тия дръвчета не бяха по-високи от тръстика, за тях бе казано във вест­ниците, когато описваха една илюминация, че градът ни се украси, благодарение грижите на градоначалника, с градина, състояща се от сенчести, широко разкло­нени дървета, които дават прохлада в знойни дни, и че при това беше твърде мило да гледа човек как сърцата на гражданите трептяха от изблик на благодарност и струяха потоци сълзи в знак на признателност към господин градоначалника. След като разпита подробно постовия стражар отде може да се иде по-скоро, ако по­трябва, до катедралната църква, до държавните учреждения, до губернаторския дом, той отиде да види реката, която течеше посред града; пътем откъсна прикова­ния на един стълб афиш, за да го прочете по-добре, когато се завърне в хотела, из­гледа внимателно минаващата по дървения тротоар дама с приятна външност, по­дир която вървеше едно момченце във военна ливрея с вързопче в ръце, и като обгърна още един път всичко с очи, сякаш за да запомни хубаво положението на мястото, тръгна за хотела и се качи право в своята стая, подкрепян леко по стълба­та от трактирния слуга. Като се напи с чай, той седна пред масата, поръча да му донесат свещ, извади от джоба афиша, доближи го до свещта и почна да чете, примижавайки малко с дясното си око. Ала в афиша нямаше кой знае какви забележи­телни неща: даваше се драма от Коцебу, в която роля играеше Попльовин, Кора - госпожица Зяблова, а другите лица бяха още по-малко бележити, обаче той ги прочете всички, стигна дори до цената на партера и узна, че афишът бил напечатан в печатницата на губернската управа; после го обърна на другата страна да види дали няма и там нещо, но като не намери нищо, потърка очи, сгъна го грижливо и го сложи в своето ковчеже, дето имаше обичай да туря всичко, каквото му попад­неше. Денят комай завърши с порция телешко студено, бутилка резлив касис и дълбок сън с хъркане като помпа, пусната с пълна пара, както се изразяват на ня­кой места в широката руска държава. Целият следващ ден бе посветен на визити. Гостът тръгна да направи визити на всичките градски сановници. Отиде у губер­натора да поднесе почитанията си, който излезе, че прилича на Чичиков, беше ни пълен, ни тънък, имаше на шията си „Ана“ и дори се разправяше, че бил представен за звезда; инак беше голям добряк и дори понякога сам везеше на тюл. После оти­де у вицегубернатора, после у прокурора, у председателя на палатата, у полицей­ския началник, у прекупчика на ракията, у управителя на държавните фабрики... Съжалявам, че ми е малко трудно да си спомни всички силни на деня, но доста е да кажа, че гостът прояви необикновена дейност относно визитите: той отиде да зас­видетелства почитта си дори на инспектора на санитарната управа и на градския архитект. И после дълго седя пак в бричката, като си припомняше кому още остава да направи визита, ала в града нямаше вече други чиновници. В разговорите си с тия властници той много изкусно умееше да поласкае всекиго. На губернатора каза някак пътем, че в губернията му човек влизал като в рай, пътищата навред били кадифени и че ония правителства, които назначават такива мъдри сановници, са достойни за голяма похвала. На полицейския началник каза нещо много лас­кателно относно градската стража; а в разговорите си с вицегубернатора и с пред­седателя на палатата, които бяха още само статски съветници каза дори погрешно два пъти „ваше превъзходителство“, което много им се хареса. Последица от всич­ко това беше, че губернаторът го покани да заповяда у него още същия ден на до­машна вечеринка, другите чиновници също го поканиха от своя страна кой на обяд, кой на бостанче, кой на чаша чай.

 

pdfМожете да разгледате пълния откъс от книгата в pdf формат.

 

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: