Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Морелси

Чайна Миевил

За да добиете представа какъв е светът на впечатляващата антиутопия "Морелси", трябва да си представите странна, дори плашеща картина: една умираща планета с релсови океани и безбрежни пустини, прорязани от подземни лабиринти, из които дебнат гигантски гризачи. "Морелси" е алтернативна версия на великия Моби Дик на Херман Мелвил и навява асоциации както с приключенските класики на Робърт Луис Стивънсън, така и с научнофантастични еталони като Дюн на Франк Хърбърт.

 

Наличност: Да

19,90 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Биография и факти за автора

Чайна Миевил е сред най-изтъкнатите и признати английски фантасти от последните години. Познат у нас вече с няколко романа, сред които са Градът и градът и Станция Пердидо, Миевил описва своите произведения като „странна фантастика“ (weird fiction). Активен е и в политиката, а голяма част от убежденията му си проправя път и в творбите му. Миевил има бакалавърска степен по социална антропология от Кеймбриджкия университет и магистърска и докторска степен по международни отношения от Лондонското училище по икономика; преподава творческо писане в Уоруикския университет.

Миевил е носител на престижните литературни награди Хюго, Локус, Артър Кларк и Британска награда за фентъзи.

Откъс от книгата

ЕДНО

 

Остров от месо!

Не. Да отстъпим малко назад.

Труп грамада?

Още малко.

Тук. Преди седмици, когато беше по-студено. Последните няколко дни – прекарани в безплодно моткане из скални проходи & в сините сенки на ледени канари, късни следобеди под небе от кремък. Момчето, все още не кърваво, гледаше пингвините. Взираше се в малките скалисти острови, настръхнали от сгушени птици, които приглаждаха мазните си пера & се тътреха заедно, за да им е спокойно & топло. Отдал им е вниманието си от часове. Когато най-сетне от високоговорителите горе екна звук, той се стресна. Беше аларменият сигнал, който той & останалите от екипажа на „Медис“ очакваха. Пращящ рев. После от интеркома се разнесе възклицанието:

– Ей го, фучи насам!

Мигновена трескава готовност. Зарязваха бърсалки, захвърляха гаечни ключове, напъхваха в джобовете си недописани писма & недоиздялани резби, с все незасъхналото мастило & в покритата си със стърготини недовършеност. Към прозорците, към перилата! Всички се наведоха & вятърът ги зашиба.

Екипажът примижаваше срещу мразовития вятър, взираше се над големите сивкаво-черни зъби. Те се люшкаха в такт с движението на „Медис“. Птици се стрелкаха край тях с надежда, но сега никой не подхвърляше остатъци.

Далече-далече, там, където перспективата събираше в едно линиите на старите релси, пръстта кипеше. Скали се блъскаха. Земята яростно се преподреждаше. Отдолу се разнесе заглушен от прахта вой.

Сред странни земни форми & отломки от древна пластмаса черната пръст внезапно се изду в могила & нещо издрапа навън. Такъв грамаден & черен звяр!

Издигна се то от бърлогата си сред облак от буци пръст & взривен тътен. Страшилище. То изрева, във въздуха се извиси. За един безумен миг увисна в празното в зенита на своя скок. Сякаш за да огледа. Сякаш да го видят колко е огромно. Най-сетне отново се стовари върху горния слой пръст, пропадна в нея & изчезна вдън недрата ѝ.

Къртът бе изплувал.

 

От всички зяпачи на „Медис“ никой не се звереше повече от Шам. Шам Йес ап Сурап. Едър младеж – същинска буца. Набит, невинаги похватен, с ниско подстригана кестенява коса – да си няма ядове. Вкопчен в илюминатора, забравил пингвините, лицето му надничаше от купето като слънчоглед, зажаднял за слънце. В далечината къртицата препускаше на плитко под земята, около метър под повърхността. Шам гледаше как тундрата се изкорубва, а сърцето му тракаше като колела по релсите.

Не, това не бе първият кърт, който е виждал. Бригади – както наричаха техните игриви групи – от големи колкото кучета екземпляри постоянно ровеха в Стрегайския залив. Пръстта между желязото & траверсите на пристанището вечно беше осеяна с къртичините & гърбовете им. Беше виждал & малките на по-едри породи, нещастни в земните аквариуми, докарани от ловци за Бъдни вечер на Каменноликите: бебета на къртове – тапи, & на къртове – лунни пантери, & на гърчещи се катраненолапи къртове. Ала големите, наистина големи, най-големите животни Шам ап Сурап бе виждал само на картинка, на занятията по лов.

Бяха го накарали да заучи наизуст подобен на стихотворение списък с другите имена на кърта – подкопник, талпа, крът, къртица. Беше виждал размазани плоскографии & гравюри на най-грамадните животни. Схематични човечета бяха изобразени в мащаб, разтреперани, до убиеца – звездоносият, набръчкан кърт. А на последната страница, цялата в белези от пръсти, страница, нагъната като акордеон, за да подчертае размера, бе изобразен левиатан & до него драскулката, изобразяваща човече, изглеждаше като петънце. Големият южен кърт, Talpa Ferox Rex. Това бе животното, което ровеше пред него. Шам потръпна.

Земята & релсите бяха сиви като небето. Близо до хоризонта нос, по-голям от самия него, отново разрови земята. Звярът струпа къртичина до нещо, което отначало Шам взе за изсъхнало дърво, а после разбра, че е някаква ръждясала метална подпора, катурнала се в стари времена, щръкнала нагоре като крака на умряло бръмбарово куче. Дори & тъй надълбоко сред студа & отпадъците имаше останки от крушения.

Екипажът бе увиснал по камбуза на „Медис“, люлееше се между вагоните & върху наблюдателните платформи & набиваше напористо крак над главата на Шам. „Слушам, слушам, слушам, капитане...“ – избъбри от високоговорителите гласът на Сундер Наби, дежурния по вахта. Капитанът сигурно бе задал въпрос по уоки-токито & Наби сигурно бе забравил да превключи на частен разговор. Той излъчи отговора си пред целия влак, сред шума на тракащите зъби & тежкия питмански акцент: „Голям нерез, капитане. Много месо, мас, кожа. Вижте го какъв е бърз...“

Линията кривна, „Медис“ маневрира, вятърът натика в устата на Шам хапка дизелов въздух. Той се изплю в храсталака покрай релсите.

– А? Ами черен е, капитане – отвърна Наби в отговор на нечуто запитване. – Разбира се. Хубав тъмен кърт, черен.

Пауза. Целият влак като че се сконфузи. После:

– Така... – Това беше нов глас. Капитан Абакат Нафи се подключи. – Внимание. Кърт. Видяхте го. Спирачи, стрелочници: на позиция. Харпунджии: готови. Готовност за спускане на вагонетки. Увеличете скоростта.

„Медис“ ускори ход. Шам се опита да се вслуша през краката си, както го бяха учили. Промяна, реши той, от шрашшаа към драг’ндрагун. Изучаваше наименованията на тракането на колелетата.

– Как върви лечението?

Шам се завъртя. Д-р Лиш Фремло се взираше в него от прага на купето. Слаб, на години, енергичен, изкорубен като брулените от вятъра скали, докторът гледаше Шам изпод чорлавата си коса с цвят на пистолет. „Ох, опазили ме Каменноликите – помисли си Шам. – От колко време си там?“ Фремло огледа разхвърляните вътрешности от дърво & плат, които Шам бе извадил от кухия корем на манекен & които досега несъмнено би трябвало да е етикетирал & заменил, а те все още се въргаляха навсякъде.

– Работя, докторе – отвърна Шам. – Малко се... Имаше...

– А... – Фремло трепна, щом видя пресните разрези, нанесени от Шам с джобното му ножче по кожата на модела. – Що за невярна болест си лепнал на клетника, Шам ап Сурап? Може би е редно да се намеся. – Докторът вдигна безапелационно пръст & заговори, не грубо, с онзи сдържан, звучен глас: – Студентският живот не е блясък & искри, знам. Вземи да научиш две неща. Едното е да... – Фремло направи леко движение. – Да се успокоиш. А другото е какво може да ти се опрости. Това е първият голям южняк за това пътуване, което ще рече, твоят първи южняк изобщо. Никой – включително аз – & гонадите на влаков маймун не дава в момента за това дали се упражняваш или не.

Сърцето на Шам затупа учестено.

– Давай – подкани го докторът. – Само недей да се пречкаш.

 

Шам изпъшка от студ. Повечето от екипажа бяха облечени в кожи. Дори & Рай Шосундер, който на минаване го изгледа важноважно, имаше приличен заешки елек. Рай беше по-малък & като каютен прислужник – технически по-долу в йерархията на „Медис“ & от Шам, но беше стъпвал на релси & веднъж преди това, което в парцаливата меритокрация на къртоловния влак му даваше предимство. Шам се сгуши в евтиното си яке от кожа на вомбат.

Екипажът се блъскаше по пътеките & товарните платформи, въртеше лебедки, точеше остриета, смазваше колелетата на закопчаните вагонетки. Високо горе Наби се люлееше в кошницата си под балона наблюдателница.

Бойза Гоу Мбендей, първият помощник, стоеше на наблюдателната платформа на покрива на последния вагон. Той беше мършав, мургав & енергичен нервак със сплъстена от насрещния вятър рижа коса. Проследяваше напредъка им по карти & мърмореше на жената зад него. Капитан Нафи.

Нафи наблюдаваше кърта през огромен телескоп. Държеше го стабилно до окото си въпреки размерите му & въпреки че го крепеше с една ръка – със силната си десница. Не беше висока, ала привличаше погледа. Бе стъпила здраво в боеподобна поза. Дългата ѝ побеляла коса бе привързана назад с панделка. Тя не помръдваше, а кафявото ѝ, покрито с петна от старост палто се развяваше около нея. По обемистата ѝ механична лява ръка примигваха лампички. Металът & слоновата кост по нея прищракваха & трептяха.

„Медис“ тракаше през заснежената равнина. Вдигна скоростта & от драг’ндрагун премина в друг ритъм. Покрай скали, пукнатини & плитки пропасти, покрай струпани тайнствени вехти останки.

Светлината вдъхваше благоговение на Шам. Той погледна нагоре, към две или повече мили свеж въздух & през него – към грозната кълбяща се граница на вредоносните облаци, отбелязваща горното небе. Храсти, шипести & черни като желязо, профучаваха покрай тях, а понякога & парчета истинско желязо, стърчащи там от погребани древни времена. Докъдето очи видят, до & отвъд хоризонта във всички посоки гледката бе покрита с плетеница от безкрайни & безбройни релси.

Морелсите.

Дълги прави участъци, тесни завои; метални релси върху дървени траверси, които се застъпваха, виеха се в спирали, пресичаха се в метални възли; отклоняваха се във временни странични коловози, които достигаха до главни линии & отново се вливаха в тях.

Тук железопътните линии се разстилаха & оставяха между тях метри непокътната земя; там се приближаваха толкова едни до други, че Шам можеше да прескача от една на друга, въпреки че тази идея го разтрисаше по-силно & от студа. Там, където се събираха – линии се засичаха с линии под двайсет хиляди ъгъла – имаше механизми, всякакви видове стрелки: У-образни разклони, преплетени коловози за разминаване, глухи линии, прелези, единични & двойни отклонения. А на приближаване към всички тях изникваха семафори, стрелки, приематели или ръчни превключвачи.

Къртицата се гмуркаше под плътната почва или камъка, по който минаваха тези релси, & изпъкналата бразда от пръст, отбелязваща преминаването ѝ, изчезваше & отново се надигаше & нагъваше земята между метала. Насипът на дирята ѝ описваше прекъсната линия.

Капитанката вдигна микрофон & даде инструкции с пращящ глас:

– Стрелочници, на позиция!

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: