Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Моят таен любовен живот

Иво Сиромахов

Красива американка започва любовна връзка с не особено красив българин.

Пристига в България и се сблъсква с особеностите на националния ни манталитет и родните традиции – клане на прасе, биене на плоча, празнични запои, джулай морнинг, митничарска сватба, абитуриентски бал.

Историята е толкова смешна, че чак горчи.

  • Корица: Мека
  • Страници: 168
  • Тегло: 0.220 кг
  • Издадена: 13.10.2014 г
  • Издателство: Сиела
  • Виж още от Иво Сиромахов
 

Наличност: Да

9,99 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Биография и факти за автора

Иво Сиромахов е български писател, сценарист и драматург.

Роден е на 29 декември 1971 г. в София. През 1990 г. завършва Националната гимназия за древни езици и култури, а през 1996 г. се дипломира в НАТФИЗ, специалност театрална режисура. Работил е като режисьор в Малък градски театър „Зад канала“ и Театър „Българска армия.“ Сценарист е в “Шоуто на Слави” и автор на политически фейлетони във в. “24 часа”, публикувал е статии в списанията Playboy, Hustler и MAX. 

През 1995 г. печели „Наградата за дебют в областта на изкуствата“, а през 2014 г. - наградата за най-продавана българска книга в книжарници „Хеликон“ -  „Цветето на Хеликон“ за романа си „Моят таен любовен живот“.  

Автор е на книгите „7 жени“, „Моят таен любовен живот“, „Български работи“, „Дневници и нощници“, „Българско криминале“ и др.

Откъс от книгата

Скарлет и абитуриентските балове

След оня случай в Провадия Скарлет напусна апартамента  ми, изнесе се на хотел и спря да си вдига телефона. Звънях й,  писах й есемеси – не отговаря. Явно ми беше много обидена,  макар че за кво? Аз кво съм виновен, че роднините ми са по-емоционални и откровени хора? Не са лицемери като американците.

Разгеле, вчера следобяд ми звънна.

– Как си? – вика.

– Как да съм... – казах. – Орта будала. С тенденция към пълна будала.

– Липсваш ми.

Хайде холан! Липсвал съм є бил. Като є липсвам, що не си вдига телефона? Ма айде, викам си, да не се заяждам сега на дребно. Квот било – било.

– Искаш ли да се видим да пием кафе? – казва. И то с такъв тон, все едно нищо не се е случило.

– Ами искам – рекох, – ама баш сега не мога. Канен съм на абитуриентски бал на дъщерята на баджанака на втория ми братовчед. Обещах да отида.

– Може ли да дойда с теб? – пита ме Скарлет.

– Ами може, ама не знам дали ще ти хареса – плахо казах аз.

– Ще ми хареса – каза Скарлет. – Щом съм с теб, ще ми хареса. Ела да ме вземеш след половин час от хотела.

И аз, нали съм си мека Мара, съгласих се. Взех едно такси и погеглих към хотела. Таксито смърди на кисело, явно бакшишът не се беше къпал от години.

– Може ли да отворя прозореца? – питам го.

– Не може – вика. – Настинал съм. Кат ти е топло, ходи  пеш!

И подсмърча демонстративно, за да ми докаже, че е хремав.  Стигнахме до хотела, а отпред Скарлет чака с дълга бална рокля с гол гръб. Пък аз – с дънки и риза.

Викам й:

– Що си се облякла така бе, мойто момиче?

А тя:

– Ми нали каза, че на бал ще ходим.

Милата... Как да й обясня, че в България думата „бал“ има съвсем друго значение. Казах й, че всъщност няма да ходим на бал, само ще сме изпращачи. Не съм сигурен, че ме разбра. Качих я на задната седалка, да не й се мачка роклята, а бакшишът ми намига.

– Евала колега, страхотно парче си забил. Духа ли ти?

– Моля?

– Питам те тая твойта приятелка дали ти духа?

– Бе ти нормален ли си! Как може да ме питаш такива неща?

– Е, кво, човещинка си е. То па язък й за красотата, ако не ти духа.

И пусна „Пръсни се сърце“ на Миле Китич.

– Найс мюзик – изчурулика Скарлет.

– Найс я! – ухили се бакшишът. – Вери гуд сръбски мюзик.

С тва такси съм возил Мирослав Илич.

Стигнахме до „Банишора“ и спряхме пред блока на баджанака на втория ми братовчед. Тъкмо се чудех в кой вход живее,  когато на един от балконите на шестия етаж се появи младеж  с костюм и папийонка, надвеси се и тържествено започна да повръща. Викам си: а, значи, тука е купонът.

– Какво става с това момче? Лошо ли му е? – пита ме Скарлет.

– Не. Хубаво му е. На нас, българите, когато ни е хубаво – повръщаме. Това си е национална традиция.

Асансьорът не работеше, та се наложи да се качим до шестия етаж пеш. Скарлет доста се поизмъчи с тая дълга рокля и тия високи токчета, ама й обясних, че всеки месец всички асансьори в България спират за една седмица заради специална програма на правителството за борба със затлъстяването.

Качихме се горе, звъним на вратата, никой не отваря. Вътре гърми музика, чуват се викове и изобщо никой не ни отразява.  Звъннах по джиесема на баджанака на втория братовчед.

– Къде си ве, Ивчо? – изфъфли с удебелен от алкохола език баджанака на втория братовчед.

– Тук съм, Саше.

– Къде тука, ве?

– Пред вратата на апартамента ти.

– Ми влизайте ве!

– Не може. Заключено е.

– Ей ся ше ви отворя.

Чу се тропот, сподавени псувни и след няколко секунди Сашо отвори вратата. Беше разрошен, зачервен и с разхлабе на вратовръзка. Хвърли се да ме целува и остави дълга следа от лиги по бузата ми. Сякаш ме беше полазил охлюв.

– Мараяяяя – изкрещя гороломно Сашо към хола. – Ела да си посрещнеш гостите!

От хола излезе Марая, която вероятно беше хубавичко момиче, но нямаше как да разберем, понеже лицето й беше затиснато от килограми тежък курвенски грим. Сутиенът й толкова беше стегнал тежките й гърди, че зърната бяха изскочили  навън. Златистата й рокля беше доста късичка – стигаше точно до клитора й.

– Марая, помниш ли чичо ти Ивчо ве? – умили се баща й.

– Бяхме с него деведесе и девета година в Кушадасъ. И той ти направи един пясъчен замък, помниш ли?

Марая изглеждаше като жена, която едва ли си спомня какво е правила снощи, но прие хладнокръвно мемоарите на разлигавения си баща.

– Ей, как минава времето, Ивчо – трогна се още повече Сашо. – Кога си играехте с Марайчето на пясъка, кога стана мома за женене... Тея цици й ги подарих за бала. Кво ше каеш, а? Излязоха ми по три бона едната, ма си заслужава. Триста и педесе кубика. Да има самочувствие детето... Ае влизайте де, кво стоите на вратата. Госпожицата как се казва?

– Скарлет – казах. – Американка е.

– Аха... – каза неопределено Сашо. – Щот ми заприлича на  една фолкпевица... таз ве, как са казваше... еееее... излезе ми от  ума. Влизайте, влизайте.

Влязохме в хола, около масата бяха насядали десетина роднини. Мъжете бяха видимо пияни, жените – видимо изнервени.

Пиеха уиски и ядяха пържен дроб. Най-много ми се зарадва леля Надка – на Сашо майка му.

– Иве, ти ли си? – викна тя и започна да ме щипе по бузите с костеливите си пръсти. – Боже, колко си пораснал. От ей такъв те помня. Туй булката ти ли е? Браво. Да знайш, мойто момиче, твоя мъж съм го отгледала от ей такъв. Няма да забравя как ми викаше „лельо Надке, направих беля“. Много палав беше, цял сервиз ми изпотроши. И то от скъпите. Ма какво да ги правиш – деца... Нито съм му се карала, нито нищо. Важното е да сме здрави, не сме за някакви сервизи, макар че тоя сервиз струваше 82 лева – огромни пари за онуй време... Като всички семейни легенди версията за отглеждането ми  беше силно преувеличена. Истината е, че веднъж майка ми ме беше оставила за два часа у леля Надка и аз счупих една чаша, след което леля Надка ми сплеска кофата от бой. А сега се прави на широко скроена...

– Сядайте, сядайте – каза Сашо и ми наля пълна водна чаша уиски. – Госпожата кво ше пие?

– Бира – викам.

– Браво. Бе много ми прилича на една фолкпевица.... кажи я де!.... еее... шсе сетя де....

С дългата си бална рокля в панелката в „Банишора“ Скарлет изглеждаше така, сякаш английската кралица е попаднала  на гара „Пионер“. Този контраст веднага породи вълна от неприкрита омраза сред роднините ми от женски пол, които започнаха да си шушукат някакви неприятни неща по неин адрес.

Сред жуженето успях да откроя фразите „тая на ква се прави?“, „сигурно е някоя луда“, „курва“ и „той, Иво, само с разни пачаври се мъкне“.

– Марая, доведи кавалера да го запознаеш с чичо ти Иво –  изфъфли Сашо.

– Жоро! – извика Марая. – Ела тука, стига си се срамувал!

Срамежливият Жоро се оказа младежът, който ни посрещна с повръщане от балкона. Беше пребледнял като платно и се олюляваше.

– Добро момче е – похвали го Сашо. – Баща му държи сервиза, дето поправяше всички коли на сикаджиите. И Бойко си правел навремето джиповете там. Нещо номера ли са пренабивали, кво ли, не знам... Много свестен човек. Наздраве, Жорка! И да ми пазиш момичето, ей! Да не направите някоя глупост...

Жорката изхълца в знак на съгласие. Вече не беше в състояние да пази и себе си, та камо ли някого другиго.

– Айде, време е да тръгваме – сръчка ни жената на Сашо Аксиния.

Слязохме по стълбите, а пред входа чакаше лимузина,  дълга поне 15 метра. Сашо обясни, че колата била подарък на Жоро за бала от баща му. Тоя със сервиза на сикаджиите, дето  Бойко и така нататък.

Младите се качиха в лимузината, а ние потеглихме след тях  с два фолксвагена и една дачия. През цялото време клаксонирахме, за да придадем на събитието особена тържественост.

Стигнахме до „Александър Невски“, където бяхме посрещнати от няколко цигански оркестъра. Думкаха тъпани, пищяха кларнети, а бъдещето на нацията въртеше сърцати кючеци пред храма. Изобилна абитуриентска плът преливаше изпод оскъдните рокли. Виждаха се повече цици и путки, отколкото дрехи.

– Едноооо, двеее, триии, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет, единайсе, дванайсе, уууу! – ревяха гороломно младите.

– Ивчо, мноо съм щастлив, братчед – изфъфли в ухото ми  Сашо. – Изпращам абитурентка, ей! Туй не е шега работа. Ма таз твойта много ми прилича на една фолкпевица... как са казваше... таз ве, дето пее „губя та бавно“...

– Гергана – подсказа Аксиния.

– А! Гергана! Същата е.

В този момент един дебел потен съученик на Марая се приближи към нас, намигна на Скарлет и я попита:

– Маце, как се казваш?

Скарлет се ококори, но младежът не дочака отговора и направо я стисна за дупето. Скарлет изпищя.

– Кво пищиш бе, еееее, големата работа! Се едно никой не те е фащал за гъза!

Като истински кавалер Жоро реши да се намеси, преди да е станал скандал, и тръгна към похотливия дебеланко, но се  спъна, политна и повърна в деколтето на Скарлет.

Скарлет се разплака и избяга.

– Гергана. Точно тъй. На фолкпевицата Гергана ми прилича – обобщи ситуацията Сашо.

Оттогава всеки ден звъня по няколко пъти на Скарлет, ама  тя пак не си вдига телефона. Макар че аз кво съм виновен. Те, децата, си се веселят. Все пак човек един път в живота си е абитуриент.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: