Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Моят луд век

Лиляна Стефанова

Антон Дончев я нарича “амазонка във войната за душите на хората“. А Павел Матев пише: „В нея наистина има нещо неистово. И слава богу! Тя се е посветила на перото и на правдата“.

Удивителни са номерата на нейния луд век. Тя – Лиляна Стефанова – свидетел, участник в съдбовни събития и поврати, в бурите на времето. През 1945 г. поднася букет на Георги Димитров в Народния театър. Като студентка в Москва цяло денонощие се реди, за да се прости със Сталин. След десетилетие е в САЩ, когато Америка плаче за Кенеди.

Като председател на българския ПЕН-център обикаля целия свят на бурни писателски форуми и свои авторски рецитали. В продължение на 25 години е главен редактор на издания с огромно влияние и престиж.

Заместник-министър на просветата, заместник-кмет на София. С нестихващ творчески подем продължава да пише и да издава. Автор на повече от 50 книги. Превеждана на 31 езика. Общият тираж на книгите й надхвърля 1 милион екземпляра.

 

Наличност: Да

25,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Антон Дончев я нарича “амазонка във войната за душите на хората“. А Павел Матев пише: „В нея наистина има нещо неистово. И слава богу! Тя се е посветила на перото и на правдата“.

Удивителни са номерата на нейния луд век. Тя – Лиляна Стефанова – свидетел, участник в съдбовни събития и поврати, в бурите на времето. През 1945 г. поднася букет на Георги Димитров в Народния театър. Като студентка в Москва цяло денонощие се реди, за да се прости със Сталин. След десетилетие е в САЩ, когато Америка плаче за Кенеди.

Като председател на българския ПЕН-център обикаля целия свят на бурни писателски форуми и свои авторски рецитали. В продължение на 25 години е главен редактор на издания с огромно влияние и престиж.

Заместник-министър на просветата, заместник-кмет на София. С нестихващ творчески подем продължава да пише и да издава. Автор на повече от 50 книги. Превеждана на 31 езика. Общият тираж на книгите й надхвърля 1 милион екземпляра.

В „Моят луд век“ читателят ще открие богатство от необичайно и дори ексцентрично свързани весели, чудновати, възхитителни истории. Ще попадне в свят, където се сблъскват абсурд с абсурда, овехтялото с бъдещото, отчаянието с тържеството на живота – завиден кураж да открехнеш страници, в които до днес никой не е надниквал!

Лиляна Стефанова не се бои да признае: „Дори да ви кажа, че се отказвам от поривите на кръвта си и виното на любовта – не вярвайте”. Тази книга е метафора на вечното надбягване с младостта...

„Нека живеем в нейния словесен свят, създаден от голям майстор, защото в него царуват истината и красотата, любовта и доброто, разумът и надеждата.“ - Панко Анчев

Биография и факти за автора

Лиляна Стефанова е родена на 17 април 1929 г. в София. Завършва режисура в Държавния институт за театрално изкуство, а по-късно Литературния институт  „Максим Горки" в Москва. Специализира в Лондон (1965-1967). Завършва писателската програма при Държавния университет в Айова, САЩ (1980).

Авторка е на повече от 50 книги поезия, проза, есеистика, творби за деца, сред които "Обич и мъка“,  „Слънцето ме целуна“,  „Глас от бъдещето“,  „Огнена орбит“,  „Южен бряг“,  „Една есен в Америкa“,  „Вулканите на Мексико димят“,  „Япония без кимоно и ветрило“; сборниците с есета  „Време и дълг“,  „Пиша - значи обичам“; книгата с очерци  „Светлината иде от хората“,  „Свят в 33 лица“,  „Другата в мен“ и др.

Нейни стихове са преведени на 31 езика, общият тираж на книгите й надхвърля един милион екземпляра.

Лиляна Стефанова е носителка на най-престижните литературни награди, между които са: Награда на СБП за „Една есен в Америка” (1964), за „След полунощ“ (1981), за „Още и още“  (2009); Националната Димитровска награда (1971); наградите „София“ за поезия (1975) и за сценарий (1978); Националната награда „Станка Николица“ (1976); Националната награда за поезия „Яворов“ (1983); Наградата на Съюза на българските преводачи (1984); Награда на Съюза на Московските писатели (2008); Националната награда „Дора Габе“ (2008).

Откъс от книгата

БИТКИТЕ С ДАМСКАТА ШАПКА

Странно нещо е дамската шапка.

В абсурдите на ХХ век тя се намеси много ярко и ангажирано. Беше и коронована, и презряна. Александър Бешков я лепваше със сатиричен хъс на главите на буржоазни дами с кученца. Като марка на едно общество, което жестоко осмиваше. Майка ми изглеждаше много шик с шапка с перо, последна мода по онова време. В дръзките си младежки години бях нещо като много по-късните хипита. Не исках и да чуя за такава фук- ла на главата си. Дори в 60-те, когато специализирах в Лондон, все още бях в остър конфликт с дамската шапка.

Но един ден пристигна Дора Габе, за да участва в конференция на Световната писателска организация ПЕН (Поети, Есеисти, Новелисти), като председател на нашия център. След дълги уморителни заседания тръгнахме за отмора по Оксфорд стрийт. И естествено - в универсалния гигант „Селфриджис“. Тогава поетесата, седемдесет и седем годишна, беше невероятно жизнена и чаровна. От етаж на етаж - ето ни в отдела за шапки. Дора Габе направо примря. Какви шапки! Започна да ги мери една след друга. Заряза предишните си планове.

Посегна към една с разкошна и волна периферия. С три ексцентрично усукани панделки, закопчани с лъскава брошка. Цяла феерия от коприна и кадифе в мека сивосинкава гама, като нейния грим. В огромното кристално огледало видях съвсем друга жена. Кралица! Една шапка, а каква фантастична промяна. Уловила блясъка в очите ми, Дора тържествено се огледа. Възсия. Не очакваше такъв ефект. Погледнах етикета. Цената - убийствена. Реших да я разубедя, казах и, че е възхитителна, че шапката много и отива. Но къде ще я носи в София? Как ще се появи с нея? Не е ли по-добре да отидем в отдела за обувки?

Тя ме изгледа осъдително. Нацупи устни като дете. После реши да спаси заблудената ми душа.

-   Какво искаш да кажеш? Не те разбирам. Божествено ми стои. Това не е ли достатъчно? Защо да му мисля за утре? Сега се харесвам! Сега!

Замълча и изведнъж пламна.

-   Я премери и ти някоя! Сега си млада! Ей оная, вишневата, дето е най-шик, със сребърно шнурче и розово кадифенце по периферията! Страхотна е!

Аз не посегнах. Тя кипна отчаяно. 

-   На твоите години какви шапки съм носила! Дори в Париж ни заглеждаха с Лиза. Премери я, де! Сега ти е времето!

Не посегнах. Не исках да я обидя и казах меко:

-   Знаеш, че сега е друго времето. Не нося шапка.

-   Добре де, защо не опиташ? В Лондон си!

Погледна ме, махна с ръка и отново впи поглед в огледалото.

-   Виж каква красота! Ще я взема и толкова!

Преброихме всичките и пари до последното пени. Едва ги натъкмихме. Сложиха шапката в разкошна кутия. С мен по Оксфорд стрийт вървеше може би най-щастливата жена на света.

След този случай, почти неосъзнато, заглеждах шапките по пищните витрини в града. Тогава в Лондон специализираше и Людмила Живкова. В онова битълсово време модата бе подлудила дори невъзмутимия Лондон. И двете носехме мини рокли конфекция на „Марк и Спенсър“, английска верига за облекло на достъпни цени. Бяха с хубава кройка и цветове. Малко над коляното. Не помня точно кога шапките кацнаха на главите ни. Стана естествено и просто. Повечето англичанки с шапки - и ние. Нашите нямаха нищо общо с оная фантастична приказка на Дора Габе. Бяха от най-популярните и обикновени - за по две лири.

Наложи се да се върна за малко в София. Още на другия ден се обадиха - Тодор Живков спешно иска да се срещне с мен.

Беше напрегнат и мрачен. Покани ме да седна на едно от двете кресла пред бюрото му. И направо:

-   Вярно ли е, че в Лондон Мила носи шапка?

Аз се втрещих. Очаквах всичко, само не това. Едва издумах:

-   Вярно е.

Това го вбеси.

-   Значи е вярно? - каза с такъв яд в гласа, че изтръпнах. - Значи наистина ме направи за смях?

Да ми беше ударил плесница, щеше да ме изненада по-малко.

-   За смях? Как за смях, страшно и отива! 

-   Отива и, значи. Затова е тръгнала, да ме посрами с шапка! С перо ли е?

-   Не, не, това са обикновени шапки от изкуствена слама, лакирани, с периферия, обърната нагоре. Без пера и финтифлюшки.

Конфекция. Всички млади жени и студентки ги носят. Тъмносини, бежови, кафяви...

По две лири.

-   А ти носиш ли шапка?

Това не беше негов въпрос. Беше въпрос на бурното време, сложило своя прекрасен ореол на бригадирските кепета, на женските забрадки.

-   Нося - признах.

-   Значи и двете с шапки, като английската кралица.

Бе явен намек, че едва ли не аз съм „учителката“.

Опитах се да се защитя:

-   И в Москва след войната руските студентки носеха касторени шапки с периферия и бяха...

-   Ушанки, ушанки носеха! - сряза ме.

Не посмях да му възразя. Беше достатъчно мрачен. И примерът с великия Съветски съюз нямаше да хване дикиш. Мина ми светкавично през ума: нито дума за западното изкуство и култура. За истинското влияние. Само мълвата за шапките...

Той наруши мълчанието:

-   А това, дето му казват „мини“, и това ли носи Мила?

Едва сега впери поглед в мен. Въпросът му увисна във въздуха - и аз бях в мини.

-   Ясно - каза, като че светът е рухнал.

С усилия се овладях и възразих:

-   Защо да не носим шапки и дрехи като всички обикновени млади жени на Запад? Ние да не сме по-долу? И ние сме модерна страна!

С гръб към мен, към буржоазните влияния, към шапката на английската кралица, към всяко мини-коварство, което заплашва социализма...

Казах му, че там шапката е едно удобство за климата на Лондон, че е нещо най-обикновено, както мъжкият каскет у нас, че и ние самите се 

Отново шапките, но вече под жаркото слънце край Ориноко, Венецуела, с Илинда.

Харесваме с шапки. И той, ако види Людмила с шапка, ще се увери, че не го прави за смях. Ще я хареса.

Той не се обърна, каза бащински, по-меко, някак потиснато:

- Значи Мила е здрава и добре, значи всичко е наред... Е, това исках да чуя...

След тази среща, след немалко язвителни закачки на „приятели“, които се лепнаха по периферията на лондонската ми шапка, тръгнах гологлава. Никакви шапки. А и Дора Габе никога никъде не се появи с оная вълшебна английска феерия. Дори не ми спомена за нея.

Абсурди на ХХ век. Години, в които си бяхме омешали шапките с идеологиите.

Беше невероятно, че след близо две десетилетия - пак шапките. Мълвата започна сладострастно да предъвква шапките на Людмила Живкова. Нейните десетки тюрбани - копринени, кадифени, в най-различни пастелни тонове в хармония с костюм или манто.

Остана загадка кога и как баща и беше приел своето поражение в битката с дамската шапка.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: