Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Мофонго: Ароматът на душата

Сесилия Самартин

Трогателна семейна история за големите страхове и за малките победи, гарнирана с щипка екзотичен привкус.

Себастиан намира убежище в кухнята на баба си Лола, която приготвя специалитети от родното си Пуерто Рико. Вкусните екзотични ястия не само укрепват тялото, но и лекуват душата. Заедно с баба си момчето се потапя в един непознат свят, изпълнен с образи, цветове и ухания. Но за да опознае своите корени, Себастиан трябва да се научи да приготвя мофонго. Любимото на цялото семейство ястие носи духа и аромата на Пуерто Рико. Себастиан става по-силен и вярва, че може да превърне мечтата си в реалност. Но не знае каква ще е цената...

 

Наличност: Да

14,95 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

 „Мофонго: ароматът на душата“ съчетава в себе си магически реализъм и екзотичен привкус и ще се хареса на почитателите на Исабел Алиенде

Трогателна семейна история за големите страхове и за малките победи, гарнирана с щипка екзотичен привкус.

Десетгодишният Себастиан мечтае да играе футбол и да вкарва голове. Момчето е родено със сърдечен порок, който не му позволява да тича. Родителите му правят всичко по силите си, за да го закрилят, но не могат да го предпазят от подигравките на връстниците му. Себастиан намира убежище в кухнята на баба си Лола, която приготвя специалитети от родното си Пуерто Рико. Вкусните екзотични ястия не само укрепват тялото, но и лекуват душата. Себастиан се пренася на райския зелен остров и вкусва от радостта от живота. Заедно с баба си момчето се потапя в един непознат свят, изпълнен с образи, цветове и ухания. Тя споделя с него отдавна забравени семейни истории и важни житейски уроци.

Но за да опознае своите корени, Себастиан трябва да се научи да приготвя мофонго. Любимото на цялото семейство ястие носи духа и аромата на Пуерто Рико.

Себастиан става по-силен и вярва, че може да превърне мечтата си в реалност. Но не знае каква ще е цената... 

Биография и факти за автора

Сесилия Самартин (1961 г.) е американка от кубински произход. Родителите й емигрират от родната й Хавана в Лос Анджелис по време на революцията, когато Сесилия е съвсем малка. Като дете мечтае да стане композиторка или пианистка. Завършва психология в Калифорнийския университет и брачна и семейна терапия в университета в Санта Клара.

Преди да започне да практикува като психотерапевт, изкарва прехраната си като продавачка и съветник в психиатрично отделение. Пациентите й са предимно имигранти от Латинска Америка.

Автор е на шест романа, преведени на осемнадесет езика. Живее в Калифорния с британския си съпруг. В свободното си от работа и писане време обича да се разхожда и да слуша музика.

Откъс от книгата

Предчувствието на Себастиан се оказа вярно. В повечето дни масата на Лола беше пълна с приятели и роднини, които се отбиваха неочаквано и обикновено се застояваха продължително, щом подушеха аромата на това, което се готвеше на печката.

            Чарли Джоунс присъстваше постоянно, но започнаха да идват и още неколцина съседи. Отбиваше се госпожа Абът, най-старата обитателка на Бънгалоу Хейвън, също и дъщеря й Белинда, която изглеждаше почти толкова стара, колкото и майка й. Синди наминаваше два-три пъти седмично, а Дженифър се стараеше да идва възможно най-често. Само Глория и Сюзан не се осмелиха да гостуват по едно и също време. Двете успяваха да се избягват една друга в делничните дни, а в неделите семействата им се редуваха и се събираха на дълги обяди, които често продължаваха до късно вечерта.

В такива моменти обикновено Лола беше зад кухненския плот и участваше в разговора, докато режеше и кълцаше, поръсваше, смесваше и бъркаше. Себастиан обичаше да готви заедно с нея и тя разчиташе на него да отмерва подправките или да реже зеленчуците, необходими за неустоимото софрито, което той можеше да приготви вече и насън. Дори и след като си вземеше горещ душ, момчето усещаше мириса на чесън и лук по върховете на пръстите си – нещо, което изобщо не го притесняваше.

 

Себастиан трупаше опит в кухнята и Лола му възлагаше все по-трудни задачи. Понякога той така се увличаше от това, което правеше, че преставаше да чува разговора в трапезарията, но баба му, която се трудеше усърдно до него, не пропускаше и дума. И постоянно вметваше по някое възклицание или коментар, за да покаже, че слуша внимателно. Все пак Себастиан беше напълно сигурен в едно нещо: по време на тези разговори никой не споменаваше и дума за това баба Лола да напусне Бънгалоу Хейвън. Косата й още беше червена, тя още палеше безброй свещи, когато слънцето залезеше, и рядко гасеше котлоните на печката. Но сякаш всички бяха забравили за тези нейни навици и Себастиан се чудеше дали идеята на баба му, че трябва да прави повече от това, което не трябва да прави, не е проработила.

Понякога момчето си представяше, че малката жълта къща, в която се събираха, не беше в града, а сред пищните зелени планини на Пуерто Рико. Въобразяваше си, че бризът, който нахлуваше през отворените прозорци, идваше от топлите води на Карибите, че зеленчуците, които режеше, не бяха купени от супермаркета надолу по улицата, а отгледани в градината или купени от пазара на открито в съседното село. Представяше си, че след залез-слънце могат да се забавляват само с разговори на светлината на свещите. А горещите въглени в огнището греят меко по цяла нощ, в случай че някой поиска още кафе или просто да стопли ръцете си, защото помнеше разказите на баба си, че дори и на тропическия остров нощите високо в планината са доста хладни.

-  Кухнята е сърцето на дома – казваше му често Лола. – Когато домът има топла кухня, в която се готви често, можеш да бъдеш сигурен, че семейството, което живее там, ще бъде здраво и силно.

През този следобед двамата правеха карне гисада, говеждо задушено с картофи, пържени банани и салата от авокадо и лук. Задушеното къкреше в богатия винен сос от часове и когато Себастиан пристигна, Лола му възложи приготвянето на пържените банани, като каза, че той ги прави по-добре от всеки друг, когото е познавала. Себастиан обичаше да ги приготвя: първо наряза обелените банани на кръгчета и ги изпържи в горещо олио, като ги обърна, щом се загряха добре, още преди да са станали златисти. Щом изпържи достатъчно количество, взе една чиния – това беше любимата му част, и сплеска всяко кръгче банан, докато то не заприлича на малка палачинка. После ги върна отново в тигана, за да ги изпържи повторно. Щом станаха златистокафяви, ги поръси с едра сол. Трябваше доста време, за да се приготви достатъчно количество за всички, но когато беше готов, обичайната за делниците тълпа, която варираше леко от ден в ден, вече се беше събрала.

Себастиан сияеше от гордост, когато подреди изпържените банани в едно плато и после ги отнесе на масата, вдигнал високо глава.

-  Мъниче – каза леля Габи и го щипна доволно по рамото. – Всички тези за мен ли са?

Преди момчето да отговори, Терънс каза:

-  Може би леля ти ще прояви щедрост и ще отдели и за нас по няколко резенчета...

-  Разбира се – отвърна Габи с хитра усмивка. – За теб мога да отделя дори повече...

Макар обсъжданията на вечеря да бяха на всевъзможни теми – от заплахата от ядрена война до различните лекове против хълцане, тази вечер Дженифър и Габи обсебиха разговора с въпроса за любимите си места за пазаруване. И двете бяха развълнувани от предстоящата през уикенда разпродажба в един от скъпите универсални магазини в центъра и се уговориха да отидат там заедно. Тъй като Себастиан се беше нахранил, слушаше разговора с половин ухо откъм кухнята, където приготвяше още пържени банани.

-  Защо не дойдеш с нас? – предложи Габи на сестра си.

-  Да, ела с нас, мамо – настоя Дженифър. – Отдавна не сме излизали по магазините заедно.

-  Не си падам много по пазаруването, знаеш това, Джен.

-  Да, но не трябва да си купуваш всички дрехи само от каталози по пощата. От време на време е полезно да излезеш и да видиш какво ново има.

Глория въздъхна уморено. Истината беше, че тя ненавиждаше ходенето по магазини. Разбира се, невинаги се беше чувствала по този начин. Преди години, когато беше по-слаба и животът й беше по-лесен, тя можеше да прекара цял ден между витрините и дори и да нямаше пари да си купи нищо, това пак й харесваше. Неведнъж беше ходила по магазините със Сюзан. В онези дни Синди още се возеше в количка, а Дженифър, която беше само две години по-голяма, настояваше да я бута из търговския център.

-  О, хайде, мамо – не отстъпи Дженифър. – Кълна се, че този месец те видях поне десет пъти с една и съща пола.

-  Ще я нося десет пъти и следващия месец – отвърна Глория. – Това са дрехите ми за работа и ако нося нещо ново всеки ден, няма да ми остават пари, за да купувам дрехи за теб или да плащам сметките в края на месеца.

-  Ами тогава си купи поне дрехи за свободното време – каза Габи и се усмихна закачливо.

Глория отхвърли тази идея, махвайки с ръка.

-  Какво има за десерт, мамо? – попита тя.

В този момент и Себастиан наостри уши. Той беше забелязал плика от сладкарницата, оставен върху кухненския плот, и беше надникнал да види какви вкуснотии имаше вътре. И без това му беше писнало от разговори за пазаруване.

-  За десерт имаме пастелитос де гуаяба, банички с гуава – отвърна Лола, но не помръдна, за да ги извади. Устата на Себастиан се напълни със слюнка, като си представи въздушно лекия сладкиш, пълен със сладък крем от гуава. Според него този крем беше хиляди пъти по-вкусен от ягодовото сладко.

-  Какво има? – попита Чарли, когато забеляза, че Лола е притворила очи.

-  Да не ти е зле, мамо? – попита Габи изплашено.

-  Може би трябва да извикаме линейка – предложи Терънс и се изправи бързо.

-  Не, стига глупости – тихо изрече Лола, но очите й останаха затворени и тя дишаше тежко през носа си. Единственият, който не беше разтревожен, беше Себастиан, защото той беше виждал баба си да прави така и преди, когато се опитваше да си спомни нещо.    – Май не съм ви разказвала за леля Мария – започна Лола.

-  О, не, пак се започва – възкликна Глория. – Предния път, когато ни разказа една от твоите истории, не можахме да си тръгнем чак до десет часа, а утре децата са на училище.

Ала Лола продължи невъзмутимо:

-  Тя беше красива жена с гъста черна коса и фигура като пясъчен часовник. Можеше да има който мъж си пожелае, а и флиртуваше с не един, но никога не позволяваше нещата да станат прекалено сериозни.

Глория въздъхна и скръсти примирено ръце.

-  Явно десертът ще трябва да изчака – измърмори тя.

Обаче тя проявяваше истинска страст единствено когато ловеше пеперуди. Имаше удивителна колекция, която надписваше грижливо и подреждаше в една покрита със стъкло кутия. Беше впечатляващо да се видят толкова много изящни крилца, разперени едновременно, като дъга от копринени цветове, яркосиньо, жълто, оранжево, сложни шарки, които приличаха на изрисувани на ръка. Беше запомняща се гледка да видиш как леля лови пеперуди в градината или из джунглата, как размахваше издутата бяла мрежа над главата си, понякога скачаше във въздуха. Самата тя приличаше на пеперуда... Но хобито й скоро се превърна в мания, която измести всичко останало в живота й. Тя не искаше да работи, нито да се научи да готви или да гледа деца. Не я беше грижа, че косата й побелява, че няма някой солиден мъж до нея, интересуваше се само от пеперудите. И в интерес на истината, вероятно успя да улови от всеки вид, който живееше на острова. Имаше само една много рядка пеперуда, която й убягваше. А тя казваше на всички, че ако намери тази последна пеперуда с бледолилави крила, ще се успокои и ще продължи напред с живота си...

 

Лола отвори широко очи и продължи да разказва:

-  И тогава, един следобед, аз видях нещо, което не разбирам дори и днес... Мария не знаеше, че я наблюдавам, когато извади едва току-що уловена пеперуда от буркана, в който ги слагаше, за да умрат. Тя имаше големи виолетови крила, които блестяха като напръскани със скъпоценни камъни. Не се съмнявах, че това е пеперудата, която тя търсеше. Неочаквано Мария запали една кибритена клечка и я доближи до миниатюрното същество, докато от него не остана нищо освен купчинка пепел, която тя разпиля, без дори да се замисли.

Лола тихо забарабани с пръсти по масата. Споменът явно още я тормозеше, дори и след толкова години.

-  Защо го е направила? – изуми се Габи.

Всички мълчаха, а въпросът увисна във въздуха. Себастиан слушаше напрегнато, както винаги, когато баба му разказваше някоя история, но не можеше да проумее защо човек би унищожил нещо толкова красиво. Той погледна майка си, за да види дали тя има обяснение, но киселото й изражение му подсказа, че тя не е харесала особено историята за пеперудите.

Дженифър заговори първа:

-  Ами очевидно е, че тази леля Мария не е искала да продължи напред.

-  Но защо? – попита Лола. – От какво се е страхувала?

-  Може би някой е разбил сърцето й и не е искала да рискува отново да бъде наранена – предположи Терънс, загледан в Габи, която за момент беше потънала в мислите си, но когато усети очите му върху себе си, го погледна и се усмихна.

Чарли се покашля замислено:

-  Е, аз не знам много за това как мислят жените, но ще ви кажа, че мога да запълня тази къща от пода до тавана с пеперуди, ако пожелаете...

-  Какво означава това, Чарли? – заинтересува се Лола.

-  Извинения... – отвърна загадъчно той. – Извинения защо не съм пораснал и не съм станал мъжът, който е трябвало да бъда. Всички ми се струваха убедителни навремето, но накрая до една моите пеперуди се превърнаха в съжаления. Предполагам, че всички ние си имаме своите пеперуди. Нямаше да ни очароват, ако бяха грозни като хлебарки, нали?

-  Мили боже, Чарли – възкликна Лола и го погледна, сякаш го виждаше за пръв път. – Наистина ме изненадваш понякога.

Глория се намеси с хладен глас:

-  Това е интересна история, но не говорехме ли за десерта?

-  Всъщност – усмихна се хитро Габи – говорехме за това, че ще те водим по магазините, но ти можеш да си измислиш куп извинения.

-  Точно така, мамо – повдигна вежди Дженифър. – Не си бях дала сметка, че си такъв колекционер.

Глория поклати глава, видимо озадачена.

-  Аз ли съм единствената, която иска десерт?

-  О, за бога, Нена – извика Лола, като дръпна Себастиан за ръката. – Нужно ли е да ти падне керемида върху главата, за да ти дойде умът? Спри да мислиш за десерта и излез да пазаруваш с дъщеря си и сестра си. Купи си нови дрехи, може би и нови обувки... Ще се почувстваш по-добре, отколкото сега.

 

По-късно, докато бяха в кухнята, където само баба му можеше да го чуе, Себастиан попита:

-  Какво се случи с леля Мария? Тя продължи ли да събира пеперуди до края на живота си?

-  О, боже, не – отвърна Лола. – Накрая се наложи да се откаже, защото беше твърде стара, за да ги гони и лови. Но години по-късно цялата й колекция беше открадната посреднощ, докато тя спяла. Не намериха нито крадеца, нито пеперудите.

-  Може би са избягали... – Себастиан си представи стотици пеперуди, които оживяват, счупват стъклото и отлитат, изпълвайки нощното небе с дъга от цветовете на мъхестите им крилца.

-  Знаеш ли, Себастиан – прошепна Лола. – Според мен е станало точно така. 

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: