Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Моби Дик

Хърман Мелвил

Моби Дик на Хърман Мелвил е спиращо дъха приключение, което се развива в два плана. Първият е свързан с преследването на огромния бял кит Моби Дик по безбрежната морска шир. Морското страшилище, всяващо страх и ужас у моряците от целия свят, изцяло е обсебило мислите на капитан Ахав, който – след като губи крака си при опит да улови кита – превръща преследването на Моби Дик в цел на своя живот. Не по-малко интересен е обаче и вторият план, същинска философска алегория за мястото на човека в света и приключението, наречено човешко съществуване.

Книгата излиза за първи път през 1851 г., но едва двадесет години по-късно за романа започва да се говори като за явление в съвременната литература.

 

Наличност: Да

25,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Биография и факти за автора

Хърман Мелвил (1819–1891) е родом от Ню Йорк, САЩ. Той е третото от осем деца в семейството на преуспяващ търговец на вносни стоки. След ранната смърт на своя баща едва 13-годишният по това време Хърман е принуден едновременно да работи и учи. Обучението си започва на 5-годишна възраст, а на 7 години е описан от баща си като дете, чиито реч и ум са леко изостанали. Година по-късно – в началото на 1828 г. – Хърман Мелвил печели наградата „Вest Speaker in the introductory Department“. От същата година датира и първият запазен писмен текст на автора – писмо до една от неговите лели. Мелвил е автор на множество произведения – Тайпи, Ому, Омагьосаните острови и др., но най-известното от тях до ден днешен остава Моби Дик.

Откъс от книгата

Глава 1

Далечни очертания

 

Именувайте ме Ишмиъл. Преди няколко години – не е важно точно кога, – останал почти без пари и без особено привлекателни занимания на сушата, намислих да направя едно пътешествие по море, да видя водните пространства на земята. Така прогонвам аз скуката и подобрявам кръвообращението си. Щом открия, че ставам намусен; щом в душата ми настъпи влажен, дъжделив ноември; щом почна да минавам неволно край погребални бюра и да следвам всяко срещнато погребение; а особено щом ипохондрията ме обземе дотолкова, че единствено здравото нравствено чувство ме възпира да изляза на улицата и да заблъскам минувачите – тогава аз си давам сметка, че е крайно време да замина колкото е възможно по-скоро на далечно плаване. То е за мене заместител на пистолета и куршума. Катон се е нанизал с философски замах на меча си; аз се насочвам безшумно към кораба. В това няма нищо чудно. Макар и да не го съзнават, почти всички хора в различни степени и в различни времена споделят моите чувства към океана.

Вземете например вашия островен Манхатън, опасан с кейове, както индийските острови са опасани с коралови рифове; търговията го залива отвред със своите вълни. Всички улици отдясно и отляво ви отвеждат към водата. Накрай града е крепостта, а там във величествения вълнолом се плискат вълни и лъхат ветрове, които само допреди няколко часа не са съзирали суша. Погледнете тълпите, дошли да им се любуват.

Разходете се из града в някой сънлив съботен следобед. Тръгнете от Корлиърс Хук към Кентис Слип, а оттам пред Уайтхол на север. Какво виждате? Застанали като безмълвни стражи около града, хиляди и хиляди смъртни стоят унесени в мечти по океана. Някои са се облегнали на опорните стълбове; други са насядали по парапета на кея, трети надничат през фалшборда на китайски кораби; а някои са се покатерили по вантите, сякаш се стремят да се взрат още по-далеко в морето. Всички те са жители на сушата; през цялата седмица са били затворени между дъски и мазилка – вързани пред гишета, заковани за чинове, завинтени пред писалища. Какво се е случило? Нима са изчезнали зелените поля? Какво търсят тия хора тук?

Погледнете! Идват нови тълпи, тръгнали право към водата, решени сякаш да се гмурнат в нея. Странно! Те ще се успокоят едва когато стигнат самия край на сушата; не ги задоволява скитането под сенчестия заслон на пристанищните складове. Не. Те трябва да доближат самата вода, като внимават само да не паднат в нея. Стоят те тъй, заели мили... левги. Всички са жители на сушата, дошли от улички и алеи, от улици и булеварди – от север, изток, запад и юг. Но тук всички са единни. Нима магнитните стрелки на компасите от всички тия кораби са ги привлекли тук?

Но не е само това. Да кажем, че сте на сушата; на някое високо плато с езера. Тръгнете по която и да е пътека; в девет десети от случаите тя води към някоя долинка и свършва до речен вир. В това има сякаш магия. Накарайте най-разсеяния човек, потънал в най-дълбока замечтаност, да тръгне с вас и той ще ви заведе неминуемо към вода, стига да има вода в тая местност. Направете този опит, ако някога ви сполети жажда в Голямата американска пустиня и в кервана ви се намира случайно някой професор метафизик. Да, всеизвестно е, че водата и съзерцателността са слети неразривно.

Да вземем някой художник. Той желае да ви нарисува най-фантастичното, сенчесто, спокойно, очарователно и романтично кътче от долината на река Сако. Кое му помага, за да внуши настроението? Ето ви хралупестите дървета, във всяко от които има сякаш един пустинник и едно разпятие; ето ви мирна ливада и заспал добитък; от хижичката накрая се вдига сънлив дим. Дълбоко в далечната горичка се вие лъкатушен път, стигащ до зъберите, извисени над сините планински скатове. Но и вълшебството на тази картина, и въздишките на бора, капещи като иглици върху главата на овчаря, щяха да бъдат напразни, ако погледът му не беше втренчен в чаровната река пред него. Идете в прериите през юни, когато в протежение на десетки мили ще вървите до колене сред петнисти лилии – какъв чар им липсва? Вода – там няма нито капка вода! Ако Ниагара беше пад от пясък, щяхте ли да пътувате хиляди мили, за да го видите? Защо бедният поет от Тенеси, получил внезапно няколко шепи сребро, започнал да обмисля дали да си купи палто, от което имал неотложна нужда, или да вложи парите си, като отиде пеша до океана при Рокауей бийч? Защо всеки здрав младеж със здрав дух пощръклява понякога за море? Защо при първото ви мореплаване като пасажер изпитвате мистичен трепет, щом ви кажат, че сушата не се вижда вече? Защо старите перси са смятали морето за свещено? Защо гърците са му посветили отделно божество, и то брат на Юпитер? Всичко това сигурно не е без смисъл. А още по-дълбок е смисълът на легендата за Нарцис, който се хвърлил в извора, за да сграбчи отразения там прекрасен, измъчващ го образ, и се удавил. Същия образ виждаме и ние във всички реки и океани. Образа на неуловимия призрак на живота; това е ключът на цялата загадка.

Когато казах, че имам навика да пътувам по море, щом погледът ми почне да се замъглява и дробовете ми да дишат тежко, не исках да кажа, че тръгвам като пасажер. Защото да пътуваш като пасажер трябва да имаш кесия, а празната кесия е само парцал. Освен това пасажерите се разболяват от морска болест... стават свадливи... не спят нощем... изобщо не се забавляват много; не, аз не заминавам никога като пасажер; нито пък, макар и да съм моряк, пътувам по море като комодор, капитан или готвач. Предоставям славата и честта на тия длъжности за хората, които ги обичат. Лично аз ненавиждам всички почетни и почитани стремежи, несгоди и изпитания от какъвто и да е вид. Годен съм да се грижа само за себе си, без да поемам отговорност за кораби, платноходи, бригове, шхуни и тям подобни. А да замина като готвач, макар и да признавам, че това е доста голямо отличие, защото готвачът е един вид офицер на борда – някак си не ми е минавало през ум да пека пуйки и кокошки; при все че надали някой би говорил по-почтително и дори по-страхопочтително от мене за една добре изпечена кокошка или пуйка, умело подправена с масло, сол и пипер. Именно поради езическата преданост на древните египтяни към печените ибиси и хипопотами вие виждате мумиите на тези създания в огромните пекарни – пирамидите.

Не, аз пътувам по море само като прост моряк, застанал пред мачтата, изправен на бака, кацнал в наблюдателницата на върха на главната мачта. Вярно е, че някои от тия неща върша по заповед и съм длъжен да скачам от мачта на мачта като скакалец в китна ливада. А в началото това е доста неприятно. То засяга честолюбието ти, особено ако си от някой стар род на сухоземни жители, като например Ванренселъровци, Рандолфовци, Хардиканутовци. Още повече ако, преди да потопиш ръката си в кофата с катран, ти си я вдигал важно като селски учител, принуждавайки и най-високите момчета да стоят в страхопочитание пред тебе. Мога да ви уверя, че преходът от положението на учител към това на моряк е твърде рязък и трябва да си се нагълтал здраво със Сенека и стоиците, за да го понесеш с усмивка. Но с времето и на това се свиква.

Какво от туй, че някой стар и стиснат капитан ми бил заповядал да грабна метлата и да измета палубата? Какво е това унижение, ако го преценим, да речем, с мерилото на Новия завет? Да не мислите, че архангел Гавраил ще ме цени по-малко, защото в случая съм се подчинил усърдно и почтително на стария скъперник? Кой не е роб? Кажете, моля. Щом е така, каквото и да ми заповядат старите капитани, както и да ме удрят и блъскат, аз съзнавам със задоволство, че така трябва да бъде; че всеки има в едно или друго отношение същата участ – във физически или метафизически смисъл; а щом всеобщото блъскане е правило, всички трябва да се удрят взаимно и да са доволни.

Освен това аз всякога пътувам като моряк, защото е прието да ми плащат ония несгоди, за които досега не съм чул да са платили и пара на пътниците. Напротив – пътниците си ги плащат сами. А разликата между това дали ти плащаш, или ти се плаща е много голяма. Плащането е навярно най-неприятното задължение, което двамата градински крадци, Адам и Ева, са ни оставили в наследство. А може ли нещо да се сравни с това да ти плащат? Учтивото усърдие, с което всеки човек получава пари, е истинско чудо, особено като се има предвид колко искрено сме убедени, че парите са коренът на всички земни злини и че никой богат човек не може да влезе в рая. О, с каква радост се осъждаме на вечна гибел!

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: