Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Микромотиви и макроповедение

Томас Шелинг

Ситуациите, в които поведението или изборът на едни хора зависят от поведението или избора на други, обикновено не предполагат обобщения или изводи за множеството като цяло. За да направим подобна връзка, в повечето случаи се налага да се вгледаме в системата от взаимодействия между отделния човек и неговата среда, независимо дали става дума за взаимодействието на определени лица – както помежду им, така и в колектив.

 

Наличност: Да

16,90 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Ситуациите, в които поведението или изборът на едни хора зависят от поведението или избора на други, обикновено не предполагат обобщения или изводи за множеството като цяло. За да направим подобна връзка, в повечето случаи се налага да се вгледаме в системата от взаимодействия между отделния човек и неговата среда, независимо дали става дума за взаимодействието на определени лица – както помежду им, така и в колектив.

Микромотиви и макроповедение разглежда подобни ситуации: някои сериозни, други – ексцентрични. Всички те обхващат системи на поведение, в които хората реагират, отговарят, адаптират се към заобикалящата ги среда, не успяват да я разберат или просто нехаят. Как тези действия се комбинират с действията на околните така, че се получават неочаквани резултати? Чрез познати и лесноразбираеми примери професор Шелинг ни показва какво се случва, когато поведението ни като съвкупност е нещо повече от обикновено сумиране на индивидуалните поведения, както и защо членовете на обществото сякаш са слепи за колективните последици от техните самостоятелно взети решения и защо опитите да се правят обобщения за индивидуалните намерения – като се вземат за отправна точка групови феномени – са в най-добрия случай мошенически, а често и напълно невъзможни. Шелинг изгражда модели, първични аналитични системи, които са лесни за приложение. Експертът ги прилага към обществени проблеми като: сегрегацията по раса, пол, възраст и доход, и по този начин успява да стигне до същността на въпроса.

Биография и факти за автора

Томас Шелинг е професор по политическа икономия в Института по държавно управление „Джон Ф. Кенеди“ към Харвардския университет. Сред другите му книги са „Международна икономика“, „Стратегия на конфликта“ и „Оръжие и влияние.“ През 1977 г. е отличен с наградата за политическа икономия „Франк Е. Сейдман“, а през 2005 г. получава Нобелова награда по икономика.

Откъс от книгата

Първа глава. Микромотиви и макроповедение

Веднъж бях поканен да изнеса лекция пред голяма публика. Мероприятието трябваше да започне в 8:00 вечерта. Последвах в сградата придружителите си до изхода към сцената и останах зад кулисите, докато закачаха на врата ми микрофон. Виждах първата дузина редове – нямаше никого. Предположих, че 8:00 означава 8:15, както би могло да се очаква за академична сбирка, и бях озадачен, когато домакинът излезе на сцената, кимна към редиците с празни места и ме представи, без да му мигне окото. Въпреки че леко се съпротивлявах, бях избутан иззад кулисите и насочен към катедрата.

В залата имаше осемстотин души, плътно скупчени от тринадесетия ред чак до отсрещната стена. Изнесох лекцията си с чувството, че се обръщам към тълпа, застанала на отсрещния бряг на някоя река. После попитах домакините защо бяха разпределили така местата.

Не бяха.

Нямаше нито разпределяне на местата, нито разпоредители. Заемането на местата беше произволно и отразяваше единствено предпочитанията на публиката. Да предположим ли какви са тези предпочитания?

Възможно е всички да са предпочели цялата публика да се събере на последните двадесетина реда откъм задната стена и първите дванадесет реда да останат свободни. Но какъвто и да бе моделът, никой не бе контролирал никого къде да седне. Хората не гласуваха със задните си части за някакъв план за разпределение на местата. Те просто избираха къде да седнат измежду свободните места, които виждаха, докато оглеждаха залата, вървейки по пътеката.

Можем ли да предположим каква политика следват хората, докато си избират места? Трябва да добавя, че доколкото бих могъл да кажа, хората на различните редове не се различаваха по нищо. Тези в предната част или онези в близост до задната стена не изглеждаха по-стари, нито по-добре облечени, нито пък преобладаваха мъже или жени. Хората в началото, на тринадесетия ред, май изглеждаха по-внимателни от останалите, но те вероятно знаеха, че дори от това разстояние бих могъл да видя как клепачите им се отпускат или главите им клюмват и бяха мотивирани да са поне малко по-будни.

Макар че бях любопитен, пропуснах да попитам домакините за реда, по който са били запълнени различните редове. Дали са били заети последователно отзад напред? Или хората са заели последните двадесет и четири реда към отсрещната стена на случаен принцип? Или дошлите първи са заели тринадесетия ред, а тези след тях са запълвали редовете последователно по посока на задната стена? Последният модел е неправдоподобен – би било съвпадение, ако дошлите първи са избрали границата, която после е била спазена и гъсто населена, като при това точно отговаря на броя на дошлите хора. Динамиката трябва да е съобразена с факта, че запълването на едно компактно пространство е извършено от хора, които не биха могли да знаят още колко души ще дойдат по-късно.

Има няколко причини, поради които бихме могли да се поинтересуваме какво са правели тези хора, какво са си мислели, че правят, или какво са се опитвали да направят, когато са седнали по този начин. Едната е, че резултатът не ни харесва. Ние бихме предпочели всички те да са на първите двадесет и четири реда, а не на последните, или да са разпръснати из цялата аудитория. Ако искаме да променим модела, като вложим минимум организация, която да се намесва колкото е възможно по-малко в предпочитанията на публиката, трябва да знаем дали можем тихомълком да променим импулсите на хората или техните възприятия за залата, така че те доброволно да изберат един по-добър модел за заемане на местата.

Но преди да направим подобно нещо, трябва да знаем дали самата публика одобрява начина, по който е седнала, и дали фактът, че хората са заели местата си точно по този начин, е доказателство, че те са доволни от резултата.

Втората причина за нашия интерес е, че нещо в този процес ни напомня за други ситуации, в които хората доброволно се позиционират по някакъв модел, който не притежава никакви очевидни предимства дори за тези, които са го избрали. Изборът на място за живеене е пример за това. Лабораторният експеримент в залата може да ни намекне към какво се стремят хората в други подобни ситуации.

Непосредствената цел на разсъждаването за мотивите, довели до този модел на заемане на местата, не е нито да напиша ръководство за управление на залата, нито да правя аналогии с избора на място за живеене, поведението на тълпите или запълването на паркингите. Тя е да даде жив пример за целта на тази книга – вид анализ, характерен за голяма част от обществените науки, по-специално за теоретичната им част. Този вид анализ изследва връзката между поведенческите характеристики на хората, от които се състои някаква социална общност, и характеристиките на самата общност.

Нашият анализ понякога използва наученото за намеренията на отделните хора, за да предскаже намеренията на групите като цяло: ако знаем, че хората, влизащи в една зала, имат желание да седнат близо до някого, но винаги оставят по една празна седалка между себе си и другите, можем да предскажем нещо за модела, който ще си проличи, когато цялата публика вече е дошла. Като алтернатива този анализ може да постигне онова, което ви поканих да направите – да се опитате да си представите какви намерения или начини на поведение на отделните хора биха довели до наблюдавания модел. Ако правдоподобните начини на поведение, които водят до наблюдавания модел, са няколко, то можем да потърсим данни кои от тях да изберем.

Разбира се, има и лесни случаи, когато общото е просто екстраполация от индивидуалното. Ако знаем, че всеки шофьор по собствена инициатива ще включи светлините си по залез слънце, можем да се досетим, че от нашия хеликоптер ще видим как фаровете на колите в района ще светнат приблизително по едно и също време. Чрез разсъжденията си дори бихме могли да предскажем, че с настъпването на здрача светлинната каскада по „Масачусетс Търнпайк“A ще тече на запад. Но ако по-голямата част от хората включват фаровете, когато част от идващите насреща коли вече са с включени светлини, тогава от хеликоптера ще видим друга картина. Във втория случай водачите отговарят на поведението на другите и всеки влияе на поведението на останалите. Хората реагират на средата си, която пък се състои от други хора, реагиращи на тяхната среда, която на свой ред се състои от хора, реагиращи на среда, създадена от реакциите на други хора. Понякога динамиката е последователна – ако вашите светлини ми напомнят, че трябва да включа моите, моите могат да напомнят на някой друг, но не и на вас. Друг път динамиката е реципрочна – надувате клаксона на колата си, аз правя същото с моя, а това ви окуражава още по-настоятелно да натиснете своя.

Ситуациите, в които поведението или изборът на хората зависят от поведението или избора на други хора, обикновено не позволяват да се правят обобщения или изводи за множеството като цяло. За да направим подобна връзка, обикновено се налага да се вгледаме в системата от взаимодействия между хората и тяхната среда, като тук имам предвид както взаимодействието на едни хора с други, така и взаимодействието между хората и колектива. Понякога резултатите са изненадващи. Понякога не е лесно да ги отгатнем. Понякога анализът е труден. Понякога – неубедителен. Но дори и неубедителният анализ може да ни предпази от правенето на заключения за индивидуални намерения вследствие на наблюдения върху множеството, или пък от заключения за поведението на маси от хора, вследствие на онова, което знаем или можем да отгатнем за индивидуалните намерения.

Да се върнем към моята публика и да поразсъждаваме за мотивите, които биха могли да накарат хората да седнат точно по този начин. (Не е необходимо да приемаме, че всички те са имали едни и същи намерения.) Кои са правдоподобните предположения, алтернативните хипотези относно това какво са правели тези хора, за да се стигне до въпросния резултат? Каква оценка бихме дали на този резултат в светлината на всяка една хипотеза? Как бихме могли да повлияем на резултата според различните хипотези? Колко свобода на действие оставя за случайността или преднамереното моделиране всяка една хипотеза? Можем ли да проучим няколко хипотези, да изберем измежду тях или да ги отхвърлим всичките и да продължим да търсим?

Една от очевидните възможности е, че всеки обича да сяда колкото е възможно по-назад. Дошлите най-рано са седнали най-далеч от задната стена. Пристигналите късно вероятно са изпитали желание да са дошли по-рано, но вече не е имало начин да подобрят резултата за публиката, като се разпръснат сред хората наоколо, защото на всеки, седнал близо до отсрещната стена, към когото бихме се насочили, би трябвало да съответсват някой, който да отиде по-напред. Блокирането на последните дванадесет реда би преместило тези хора дванадесет реда напред, ако това е мястото, където искаме те да застанат.

Втората възможност е всеки да е пожелал да седне зад някой друг – не в дъното на залата, а просто зад останалите. (Може би седналите отзад са искали после да излязат първи.) Може би са предпочитали всички останали да са колкото е възможно по-напред, за да могат и те самите да са колкото е възможно по-напред, но все пак зад другите. За да направят това, дошлите първи сядат доста назад, като имат предвид, че по-късно ще дойдат и други, които може да седнат зад, а не пред тях; или пък дошлите първи приписват същото поведение на онези, които ще дойдат по-късно, затова трябва да изберат най-отдалечения ред в дъното, в противен случай хората ще се тълпят зад тях. И отново: блокирането на последните дванадесет реда ще ги изпрати в предната част на залата, ако това е мястото, където искаме да ги видим, а може би и мястото, където те самите биха искали да бъдат, но просто не са отишли там.

Третата възможност е всеки да е пожелал да седне там, където край него ще има други хора – или защото е общителен, или за да не си проличи от пръв поглед, че е сам. Ако дошлите първи седнат по-назад, влезлите по-късно ще се трупат около тях, докато запълнят този участък до дъното. От този момент нататък няма да има други места освен към предната част, и за да бъдат близо до другите, дошлите последни запълват редовете непосредствено преди онези, заети от хората, които вече са там. Ако можем да накараме няколко души от дошлите първи да седнат в предната част на залата, същият процес ще доведе до обратния резултат – дошлите по-късно, виждайки предните редове заети, ще запълнят редовете непосредствено зад тях. И така, дошлите първи биват заобиколени и всеки се присламчва към останалите. Само че в единия случай останалите са седнали отпред, а в другия – в дъното. Единият резултат би могъл да ни хареса повече от другия. Или пък дошлите да го харесат повече.

Четвъртата възможност е, че всеки обича да наблюдава влизането на публиката, както правят хората по венчавки. За да не си кривят вратовете и да не ги критикуват, че се втренчват, хората сядат колкото е възможно пò в дъното – така могат да наблюдават как новодошлите вървят нагоре-надолу по пътеката. След като публиката е седнала, сядането отзад не носи никакви предимства, без значение дали е просто зад останалите, или е в дъното на залата. Ако можехме да предвидим големината на тълпата и да блокираме последните редове, всеки щеше да е доволен, че вижда, и да бъде дванадесет реда по-близо до случващото се, а неуместната пропаст между оратора и публиката не би съществувала. Или ако накараме хората да влизат през предната част на залата вместо откъм дъното, дошлите по-рано биха могли да се комбинират на по-хубави места отпред, които им дават същата възможност да наблюдават влизането на дошлите по-късно.

Съвсем друга хипотеза е, че повечето членове на публиката са придобили навиците си за сядане по друго време и на други места, където са открили недостатъците на това да седнеш по-напред. Без въобще да се замислят, те сядат в дъното както винаги и по-късно осъзнават, че няма учител, който да посочва учениците от предния ред и че са можели просто да седнат понапред, откъдето щяха да виждат и да чуват по-добре. И така нататък. Бихме могли дори да предположим, че хората просто са изморени и заемат най-близкото свободно място, щом влязат в помещението. Но такова поведение би било обвързано с правило за благоприличие – първият човек на който и да е ред трябва да седне в средата между двете пътеки, за да могат следващите да се движат по реда и вдигането на други хора да се сведе до минимум – заради „минималното усилие“ хипотезата би довела до наблюдавания резултат.

Има и една хипотеза, която намирам за интересна, защото е съвсем скромна, но все пак – задоволителна. Тя е, че никого не го е грижа къде сяда, стига мястото му да не е много напред – не и на първия зает ред. Застанал отстрани на въпросните двадесет и четири реда, които може би вече са донякъде запълнени, човек е безразличен към двадесет и три от тях. Той просто не иска да седне на първия.

Всъщност вероятно всеки би искал да седне колкото е възможно по-напред – при единственото условие да не е на първия зает ред. Хората сядат в дъното, защото искат да се чувстват сигурни, а не знаят колко голяма ще бъде публиката. Когато започне да става ясно, че по-голямата част от публиката е дошла, новодошлите ще се промъкват покрай седналите, за да заемат свободните места в препълнената секция, вместо просто да отидат на празния ред пред всички останали.

Разбира се, някои все пак сядат пред всички останали. Те просто биха били щастливи – или по-щастливи, – ако цялата публика се прехвърли на дванадесетте реда преди тях. Хората на последните двадесет и три реда сигурно биха предпочели цялата тълпа да се премести напред.

Дори и по-слабата хипотеза, че хората нямат нищо против да бъдат дори на първия зает ред, стига редовете непосредствено зад тях да са пълни, за да не е очебийно, че те са напред съвсем сами, би довела до същия резултат.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: