Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Миг преди винаги

Джесика Редмерски

В очакваното продължение на „Миг преди никога“ Камрин и Андрю посрещат заедно всяка възможност, която животът им предлага, следвайки взаимната си любов към музиката. Но когато буреносните облаци на трагедията надвисват над тях, връзката им е подложена на най-голямото от всички изпитания. Докато Камрин се опитва всячески да притъпи болката от станалото, Андрю взема дръзко решение: за да си възвърнат познатия ритъм на предишния си живот, двамата поемат отново на пътешествие около страната. Заедно те ще преоткрият вълнението, страстта и копнежа и ще срещнат по-големи предизвикателства, отколкото някога са можели да си представят.

  • Корица: Мека
  • Страници: 448
  • Тегло: 0.410 кг
  • Издадена: 2015г
  • Издателство: Сиела
 

Наличност: Да

16,90 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Страстният бестселър, за който не важат табута.

От автора на „Миг преди никога“

Преди пет месеца Камрин и Андрю, изправени пред предизвикателства в личния си живот, се запознават в междущатния автобус. Двамата се влюбват, доказвайки, че когато на двама души им е предопределено да бъдат заедно, съдбата ще намери начин това да се случи.

Сега в очакваното с нетърпение продължение на „Миг преди никога“ Камрин и Андрю посрещат заедно всяка възможност, която животът им предлага, следвайки взаимната си любов към музиката. Но когато буреносните облаци на трагедията надвисват над тях, връзката им е подложена на най-голямото от всички изпитания. Докато Камрин се опитва всячески да притъпи болката от станалото, Андрю взема дръзко решение: за да си възвърнат познатия ритъм на предишния си живот, двамата поемат отново на пътешествие около страната. Заедно те ще преоткрият вълнението, страстта и копнежа и ще срещнат по-големи предизвикателства, отколкото някога са можели да си представят.

Биография и факти за автора

Откъс от книгата

АНДРЮ

ЕДНО

Преди няколко месеца, когато  лежах в онова болнично легло, изобщо не бих и могъл да предположа, че днес ще съм жив, камо ли че ще очаквам бебе, сгоден за ангел с мръсна уста. Обаче ето ме тук. Ето ни, Камрин и аз, да възприемаме света... твърде различно. Не стана това, което очаквахме, но пък и това рядко се случва. А и никой от нас не би могъл да промени нищо, дори и да можеше.

Обичам този стол. Беше любимият стол на баща ми и е единственото нещо от тези предмети, които той остави след себе си, което поисках. Наследих и един тлъст чек, благодарение на който Камрин и аз ще бъдем осигурени за известно време и, разбира се, шевролета, обаче столът ми е не по-малко скъп. Тя го ненавижда, но не го казва, защото беше на баща ми. Не мога да я виня – той е стар, смърди и има дупка във възглавницата от времето, когато баща ми пушеше. Обещах ѝ да доведа някого поне да го почисти. И ще го сторя веднага щом тя реши дали ще останем в Галвестън, или ще се преместим в Северна Каролина. Мен ме устройва и едното, и другото, но имам чувството, че заради мен тя не казва всъщност какво иска.

Чувам как водата от душа спира и секунди по-късно силен удар разтърсва стената. Скачам от стола, като оставям дистанционното да падне с трясък на пода, и се втурвам към банята. Удрям здравата пищяла си в ръба на масичката за кафе, докато минавам край нея.

Разтварям широко вратата на банята.

– Какво стана?

Камрин клати срещу мен глава и се смее, докато се навежда да вземе сешоара от пода до тоалетната чиния.

Въздъхвам с облекчение.

– По-голям параноик си от мен – казва през смях тя.

Поглежда крака ми, докато го разтривам с върха на пръстите. Оставя сешоара върху плота, приближава се към мен и ме целува отстрани по устата.

– Изглежда, че от нас двамата точно аз не трябва да се безпокоя, че съм предразположена към инциденти – усмихва се.

Хващам я за раменете и я придърпвам към себе си, като пускам едната си ръка надолу да докосне закръгления ѝ корем. Почти не мога да кажа, че е бременна. Мислех си, че в четвъртия месец може би ще заприлича на някое малко хипопотамче, но какво ли разбирам аз от тези неща?

– Може и така да е – казвам,  като се опитвам да прикрия червенината по лицето си. – Вероятно го направи нарочно, за да видиш колко бързо мога да дойда тук.

Тя целува леко устата ми от другата страна, а после направо ме награбва и ме целува страстно и дълбоко, като притиска мокрото си голо тяло в мен. Простенвам в устата ѝ и я обгръщам с ръце.

Но после се отдръпвам, преди да попадна в подмамващия ѝ капан.

– По дяволите, жено, трябва да престанеш с това.

Тя се хили насреща ми.

– Наистина ли искаш да престана? – пита Камрин и ме поглежда със закачливата си усмивка.

Направо ме побърква от страх, когато прави така. Веднъж, докато разговаряхме, а се усмихваше така, Камрин престана да прави секс с мен в продължение на цели три дни. Най-лошите три дни в живота ми.

 – Е, не – казвам изнервен аз. – Имам предвид точно в този момент. Имаме точно тридесет минути, преди да стигнем кабинета на доктора.

Само се надявам тя така лесно да се възбужда през цялата си бременност. Чувал съм ужасни истории как някои жени преминават от това да го искат непрекъснато, докато наистина наедреят, а после, ако ги докоснеш, се превръщат в огнедишащи вещици.

Тридесет минути. Мамка му. Бих могъл на бърза ръка да я опъна, наведена върху плота...

Камрин мило се усмихва, дръпва хавлиената кърпа от релсата, на която е закачена завесата за душа, и започва да се бърше.

– Ще съм готова до десет минути – казва тя и ме отпраща с ръка. – Не забравяй да полееш Джорджия. Намери ли си телефона?

– Още не – отвръщам аз и започвам да отстъпвам към вратата, но после спирам и добавям с издаваща желание за секс усмивка. – Хм, бихме могли да... 

Тя затръшва вратата в лицето ми, а аз се смея и се отдалечавам.

Ходя припряно из апартамента, поглеждам под възглавници и други необичайни места за ключовете си и най-накрая ги намирам, пъхнати под куп дошли по пощата рекламни материали върху плота в кухнята. Спирам за момент и измъквам една листовка. Камрин няма да ми позволи да я изхвърля, защото е гледала тъкмо нея, за да съобщи адреса ми на оператора на 911 в онази утрин, когато получих припадъка пред нея. Предполагам, че за нея парчето хартия е помогнало да бъде спасен животът ми, но всъщност то ѝ беше помогнало след време да разбере какво е ставало с мен. Припадъкът беше безобиден. Вече бях имал няколко. По дяволите, та аз имах един, докато бяхме в хотела в Ню Орлиънс, преди да започнем да спим в една стая. Когато по-късно ѝ го признах, не е нужно да казвам, че много ми се ядоса.

Непрекъснато се тревожи, че туморът ще се появи отново. Мисля, че се безпокои дори повече от мен.

Ако това стане, тогава ще му мислим. Ще се справим някак заедно. Заедно се справяме с всичко.

– Време е да тръгваме, бейби! – провиквам се аз от гостната.

Тя излиза от стаята ни, облечена в доста тесни дънки и също толкова тясна фланелка с къси ръкави. И на високи токчета. Няма майтап! На токчета!

– Ще ѝ смачкаш главичката в тези дънки – казвам аз.

– Не, няма да смачкам нито нейната, нито неговата главичка – отвръща тя, грабва чантичката си от дивана и я нарамва. – Много си сигурен, но ще видим – хваща ме под ръка и аз я извеждам през вратата, като завъртам топката с ключалката, а след това здраво я затръшвам след нас.

– Знам, че е момиче – казвам уверено.

– Искаш ли да се хванем на бас? – поглежда ме въпросително тя и се усмихва.

Излизаме навън сред мекия ноемврийски въздух, аз ѝ отварям вратата на колата и я подканям да влезе с вдигната нагоре длан.

– На какво ще се обзаложим? – питам. – Знаеш, че много си падам по басовете.

Камрин се настанява в седалката, а аз притичвам откъм моята страна и също влизам в колата. Поставям ръце върху волана, поглеждам я и чакам.

Тя се усмихва, дъвче леко отвътре долната си устна и се замисля за момент. Дългата ѝ руса коса се спуска на вълни върху раменете й, а сините ѝ очи блестят от вълнение.

– Ти си този, който изглежда толкова сигурен – казва накрая тя. – Така че ти кажи на какво ще се обзаложим и аз или ще се съглася, или не – млъква рязко и ме сочи строго с пръст. – Обаче нищо сексуално. Мисля, че доста си поизчерпал тази област. Измисли нещо – тя извръща напред глава, – ... не знам... дръзко или смислено.

Хм, не знам какво да отговоря. Пъхвам ключа за запалването в процепа, но спирам, преди да го завъртя.

– Е, добре, ако е момиче, аз ще реша как да се казва – казвам аз и доволен се усмихвам.

Тя повдига леко вежди и извръща под ъгъл брадичката си.

– Този бас не ми харесва. Това е нещо, в което трябва да участваме и двамата, не мислиш ли?

– Е, да, ама нямаш ли ми доверие?

Тя се колебае.

– Да... имам ти, но....

– ...но не и за името на бебето – повдигам въпросително вежди, но всъщност само я будалкам.

Тя вече не смее да ме погледне и изглежда притеснена.

– Е? – подканям я аз.

Камрин скръства ръце и казва:

– Какво име по-точно имаш предвид?

– Какво те кара да мислиш, че вече съм го избрал? – завъртам ключа и шевролетът оживява.

На лицето ѝ се изписва самодоволна усмивка и тя накланя глава на една страна.

– О, моля те. Явно вече си го избрал, иначе нямаше да си толкова сигурен, че е момиче, и да се хващаш на бас, когато тепърва ще ходим на преглед с ултразвук.

Извръщам ухилен настрани глава и включвам на задна.

– Лайли – казвам и едва поглеждам Камрин с крайчеца на окото, докато се измъкваме от паркинга, – Лайли Мерибет Париш.

По устните ѝ заиграва лека усмивка.

– Всъщност това ми харесва – казва тя и усмивката ѝ става още по-широка. – Признавам, че бях леко притеснена... Защо Лайли?

– Няма причина. Просто ми харесва.

Тя не изглежда много убедена. Присвива дяволито очи и ме поглежда.

– Сериозно ти казвам! – отвръщам аз и се засмивам. – Прехвърлям наум имена от деня, в който ми каза.

Усмивката на Камрин става по-сърдечна и ако не бях такъв човек, щях да се поддам на момента и да се изчервя като някой идиот.

– Мислил си за имена през цялото време? – изглежда изненадана, но доволна.

Добре де, няма как да не се изчервя.

– Ами да – признавам аз.  – Все още не съм измислил хубаво име за момче, но имаме още няколко месеца да мислим по въпроса.

Камрин само ме поглежда и широко се усмихва. Не знам какво става в главата й, но усещам, че лицето ми се изчервява още повече, докато ме гледа така.

– Какво? – питам през смях.

Тя се навежда през седалката и вдига ръка към лицето ми, пръстите ѝ дръпват брадичката ми настрани. После ме целува.

– Господи, колко те обичам – прошепва тя.

Нужна ми е секунда да си дам сметка, че така съм се ухилил, че чувствам лицето си изпънато.

– И аз те обичам. А сега си сложи предпазния колан – казвам аз и ѝ го посочвам.

Тя се отдръпва в седалката си и се закопчава с колана.

Докато пътуваме към кабинета на доктора, и двамата поглеждаме часовника на таблото. Остават още осем минути. Пет. Три. Мисля, че и на нея, както на мен, изведнъж ѝ е минала същата мисъл, докато спираме колата на паркинга – съвсем скоро, може би за първи път ще се срещнем с нашия син или дъщеря.

А само преди няколко месеца изобщо не мислех, че ще оживея...

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: