Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Метро 2035

Дмитрий Глуховски

Третата книга от поредицата „Метро” продължава историята на добре познатия ни Артьом (чиято надежда за живот на повърхността все още не е умряла), по основната храна под земята – гъбите, вече е тръгнала някаква странна болест (която вещае глад), а комунистите от Червената линия и нацистите от Четвъртия Райх са готови всеки момент да разпалят война по всички спирки в целия затворен метро-свят, за да наложат идеологията си.

Макар да продължава и завършва историята на Артьом от първата книга на култовата трилогия, „Метро 2035” може да се чете и като самостоятелен роман.

 

Наличност: Да

18,90 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Откакто през 2005 г. Дмитрий Глуховски дебютира на литературната сцена с антиутопията „Метро 2033”, за която печели престижната литературна награда Eurocon през 2007 г. в Копенхаген, руснакът не спира да ни радва с все по-заплетени истории и все по-мрачни сюжети. Същата година излиза трилърът „Здрач”, а две години по-късно и продължението на бестселъра „Метро 2033” – „Метро 2034” (2009). Докато държеше в напрежение хилядите фенове на поредицата „Метро”, които чакаха следващото „Метро 2035”, Глуховски убедително засвидетелства таланта си с романа „Бъдеще” (2013), който направи истински фурор у нас миналата година. 

За разлика от пренаселения от милиарди безсмъртни хора свят, с който ни запознава в „Бъдеще”, в трилогията „Метро” руският фантаст ни показва другата гледна точка – целият свят е в радиация и руини, а малката част от човечеството, която е останала жива, е принудена да се крие от мутирали създания под земята – в тунелите на московското метро. Тази малка част оцелели представители на Homo sapiens е разделена на общества, които живеят на различни спирки на московското метро, търгуват, а често и воюват помежду си, но не се отказват от надеждата да си върнат господството на повърхността. Преди това обаче трябва да се справят с вечния ламтеж на човека за власт – комунистите от Червената линия и нацистите от Четвъртия Райх са готови да разпалят война по всички спирки, в целия затворен метро-свят, за да наложат идеологията си. А на всичкото отгоре и оскъдната храна е напът да изчезне – по гъбите е тръгнала странна болест, която вещае гадна смърт.

Сталкерът Артьом още е преследван от кошмари. Той излиза редовно на повърхността, излагайки се на радиацията, за да претърсва радиочестотите. Но те все така мълчат. Докато един ден не се появява Омир – чудат старец, който твърди, че на една далечна спирка някой е чул по радиото чужди гласове. В отчаянието си Артьом се отправя да търси този човек. И се оказва забъркан във война, от която зависи съдбата на последните останки на човечеството.

Биография и факти за автора

Дмитрий Глуховски е роден през 1979 г. в Москва, Русия. Изучавал е усилено френски език в началното си училище в руската столица, а образованието си по международна журналистика получава в Израел. Работил е като журналист (и кореспондент) в различни медии – „Радио России“, „Дойче Веле“, „Евронюз“ и „Russia Today“. Бил е член на Кремълския пул.

Глуховски започва да пише фантастични истории още на 10-годишна възраст, но големият му дебют идва, когато е на 26 годни – с „Метро 2033” през 2005 г.

Откъс от книгата

Ботаническата градина.

Артьом я помнеше друга. Само това си спомняше от целия изчезнал довоенен свят.

Странна работа – ето че целият ти живот се състои от плочки, тюбинги, протекли тавани и ручеи на пода покрай релсите, от гранит и от мрамор, от задух и от електрическа светлина.

Но ако изведнъж се окаже, че в него има късче от нещо друго: майско прохладно утро, по детски нежна свежа зеленина върху стройните дървета, изрисувани с цветни тебешири паркови алеи, отегчителна опашка за сладолед и самия този сладолед – в чашка, не просто сладък, а неземен. И гласът на мама – отслабнал и изкривен от времето като меден телефонен кабел. И топлината на ръцете й, от които се стараеш да не се откъс-ваш, за да не се изгубиш – и ги стискаш с всичка сила. Макар че нима е възможно да се помни такова нещо? Навярно не.

И всичко това, другото, е толкова неуместно и невъзможно, че ти вече не разбираш дали ти се е случило наяве, или просто ти се е присънило. Но как може да ти се присъни, ако никога не си виждал подобно нещо и не си знаел за него?

Пред погледа на Артьом стояха рисунките с тебешир върху алеите и слънцето през рехавия гъсталак от златисти иглички, и сладоледът в ръката, и оранжевите смешни патици по кафеникавото огледало на езерцето, и неустойчивите мостчета през същото това есенно езерце – толкова е страшно да паднеш във водата, но е още по-страшно да изпуснеш в нея вафлената чашка!

Но виж, лицето й – лицето на майка си – Артьом не можеше да си го спомни. Стараеше се да го извика, през нощта се молеше да го види поне насън дори и отново да го забрави на сутринта – но нищо не се получаваше. Нима не се е намерило в главата му малко кътче, където майка му да може да се скрие и да преживее смъртта и чернотата? Явно не се е намерило. Но как може един човек да го има – и съвсем да изчезне?

А онзи ден и онзи свят – къде са могли да пропаднат? Ето, имало ги е – тук, наблизо, достатъчно е само да си затвориш очите. Разбира се, че може да се върне в тях. Някъде на света те трябва да са се спасили, да са останали – и да викат онези, които са се изгубили: „Ние сме тук, а вие къде сте?“. Трябва само да ги чуеш. Трябва само да умееш да слушаш.

Артьом примигна и потърка клепачите си, за да могат очите му отново да видят днешния ден, а не миналото отпреди двайсет и пет години. Седна, разтвори раницата.

Там имаше радиостанция – армейска, грамадна, зелена, издраскана – и още един обемист предмет: желязна кутия с въртяща се ръкохватка. Самоделна динамо машина. И на самото дъно – четирийсетметрова жица, антена към радиостанцията.

Артьом свърза всички проводници, обиколи покрива, размотавайки жицата, избърса водата от лицето си и отново неохотно се напъха в противогаза. Притисна към главата си слушалките. Поглади с пръсти клавишите. Завъртя ръкохватката на динамо машината – примигна диод, апаратът зажужа, завибрира в дланите му като жив.

Изщрака тумблер.

Артьом затвори очи, защото се боеше, че те ще му попречат да улови в шума на радиоприбоя бутилката с писмо от далечния континент, където е оцелял още някой. Започна да прескача през вълните. И въртеше динамото – сякаш гребеше с ръка от надуваема лодка.

Слушалките засъскаха, започнаха тънко да вият „Ииииу...“ през шума, закашляха туберкулозно; замълчаха и отново засъскаха. Сякаш Артьом бродеше из туберкулозна клиника, търсейки с кого да си поговори, но нито един от болните не беше в съзнание; само санитарките допираха пръст до устните и строго правеха „Шшшш...“. Никой тук не искаше да отговаря на Артьом, никой не възнамеряваше да живее.

Нищо от Питер. Нищо от Екатеринбург.

Мълчеше Лондон. Мълчеше Париж. Мълчаха Банкок и Ню Йорк.

Отдавна вече нямаше значение кой е започнал тази война. Отдавна нямаше значение с какво е започнала тя. За какво? За историята? Историята я пишат победителите, а тук нямаше кой да пише и скоро нямаше да има и кой да чете.

Шшшш...

В ефира цареше пустота. Безкрайна пустота.

Ииииу...

В орбита се носеха забравени комуникационни спътници; никой не ги викаше и те полудяваха от самота, и се хвърляха към Земята, защото по-добре да изгорят във въздуха, отколкото да продължава така.

Нито дума от Пекин. И Токио – гробно мълчание.

А Артьом продължаваше да върти проклетата ръчка, въртеше, гребеше, гребеше, въртеше.

Колко тихо беше! Невъзможно тихо. Непоносимо.

– Тук Москва! Тук Москва! Отговорете!

Това е неговият глас, на Артьом. Той, както винаги, не издържа, не изтърпя.

– Тук Москва! Приемам! Отговорете!

Ииииииу.

Не спирай. Не се предавай.

– Петербург! Отговорете! Владивосток! Отговорете на Москва! Ростов! Отговорете!

Какво ти има, град Питер? Нима се оказа толкова кекав, по-кекав от Москва?! Какво има там, на твоето място? Стъклено езеро? Или те е изяла плесента? Защо не отговаряш? А?

Къде си се дянал, Владивосток, горд град на другия край на света? Ти нали беше толкова далеч от нас, нима и теб те загробиха? Нима и теб не те пожалиха? Кхх. Кхх.

– Отговорете, Владивосток! Тук Москва!

Целият свят лежи по очи, с лице в калта и не чува капките от този безкраен дъжд по гърба, и не усеща, че и устата му, и носът му са пълни с ръждива вода.

А Москва... Ето я. Стои си. На крака. Като жива.

– Вие какво, пукнали ли сте там, какво, всичките ли?!

Шшшшш...

Може би сега му отговаряха душите им, преселили се в радиоефира? А може би така звучеше фонът? Смъртта също би трябвало да си има свой глас. Може би точно такъв: шепот. Цццц... Хайде, хайде. Не шуми. Успокой се. Успокой се.

– Тук Москва! Отговорете!

Може би сега ще чуят?

Ето, точно сега в слушалката ще се изкашля някой, ще се промъкне развълнувано през съскането, ще закрещи отдалеч-отдалеч:

– Тук сме! Москва! Чувам ви! Приемам! Москва! Само не се изключвайте! Чувам ви! Господи! Москва! Москва излезе на линията за свръзка! Колко сте оцелелите там?! Ние тук имаме колония, двайсет и пет хиляди души! Земята е чиста! Фонът е нулев! Водата е незаразена! Храна? Разбира се! Има лекарства, има! Изпращаме спасителна експедиция за вас! Само се дръжте! Чувате ли, Москва?! Най-важното е да се държите!

Ииииииу. Пустота.

Това не беше опит за радиосвръзка, а спиритичен сеанс. А той изобщо не се удаваше на Артьом. Духовете, които призоваваше, не искаха да идват при него. На тях и на онзи свят си им беше хубаво. Те гледаха отгоре към фигурката на Артьом, прегърбена в редките пролуки между облаците, и само се усмихваха: там? При вас? Благодаря, не!

Кхххххх.

Спря да върти проклетата ръчка. Смъкна слушалките. Изправи се, прецизно намота проводника на антената – бавно, насилвайки се с тази прецизност, защото му се искаше да го накъса на парчета и да го запрати от четирийсет и шестия етаж в пропастта.

Прибра всичко в раницата. Метна го на гръб – дявол изкусител. Понесе го надолу. Към метрото. До утре.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: