Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

СПЕЦИАЛНО ПРЕДЛОЖЕНИЕ: ПРОМОЦИОНАЛНИ ЦЕНИ НА ВСИЧКИ КНИГИ НА ИЗДАТЕЛСТВО ГНЕЗДОТО!

Промоцията е валидна до 17 юни до 30 юни 2017 г.

Метро 2035

Дмитрий Глуховски

Третата книга от поредицата „Метро” продължава историята на добре познатия ни Артьом (чиято надежда за живот на повърхността все още не е умряла), по основната храна под земята – гъбите, вече е тръгнала някаква странна болест (която вещае глад), а комунистите от Червената линия и нацистите от Четвъртия Райх са готови всеки момент да разпалят война по всички спирки в целия затворен метро-свят, за да наложат идеологията си.

Макар да продължава и завършва историята на Артьом от първата книга на култовата трилогия, „Метро 2035” може да се чете и като самостоятелен роман.

 
Влезте в системата за да бъдете уведомени когато продукта бъде доставен на склад

Наличност: Не е налично

18,90 лв.

СПЕЦИАЛНО ПРЕДЛОЖЕНИЕ: ПРОМОЦИОНАЛНИ ЦЕНИ НА ВСИЧКИ КНИГИ НА ИЗДАТЕЛСТВО ГНЕЗДОТО!

Промоцията е валидна до 17 юни до 30 юни 2017 г.

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Откакто през 2005 г. Дмитрий Глуховски дебютира на литературната сцена с антиутопията „Метро 2033”, за която печели престижната литературна награда Eurocon през 2007 г. в Копенхаген, руснакът не спира да ни радва с все по-заплетени истории и все по-мрачни сюжети. Същата година излиза трилърът „Здрач”, а две години по-късно и продължението на бестселъра „Метро 2033” – „Метро 2034” (2009). Докато държеше в напрежение хилядите фенове на поредицата „Метро”, които чакаха следващото „Метро 2035”, Глуховски убедително засвидетелства таланта си с романа „Бъдеще” (2013), който направи истински фурор у нас миналата година. 

За разлика от пренаселения от милиарди безсмъртни хора свят, с който ни запознава в „Бъдеще”, в трилогията „Метро” руският фантаст ни показва другата гледна точка – целият свят е в радиация и руини, а малката част от човечеството, която е останала жива, е принудена да се крие от мутирали създания под земята – в тунелите на московското метро. Тази малка част оцелели представители на Homo sapiens е разделена на общества, които живеят на различни спирки на московското метро, търгуват, а често и воюват помежду си, но не се отказват от надеждата да си върнат господството на повърхността. Преди това обаче трябва да се справят с вечния ламтеж на човека за власт – комунистите от Червената линия и нацистите от Четвъртия Райх са готови да разпалят война по всички спирки, в целия затворен метро-свят, за да наложат идеологията си. А на всичкото отгоре и оскъдната храна е напът да изчезне – по гъбите е тръгнала странна болест, която вещае гадна смърт.

Сталкерът Артьом още е преследван от кошмари. Той излиза редовно на повърхността, излагайки се на радиацията, за да претърсва радиочестотите. Но те все така мълчат. Докато един ден не се появява Омир – чудат старец, който твърди, че на една далечна спирка някой е чул по радиото чужди гласове. В отчаянието си Артьом се отправя да търси този човек. И се оказва забъркан във война, от която зависи съдбата на последните останки на човечеството.

Биография и факти за автора

Дмитрий Глуховски е роден през 1979 г. в Москва, Русия. Изучавал е усилено френски език в началното си училище в руската столица, а образованието си по международна журналистика получава в Израел. Работил е като журналист (и кореспондент) в различни медии – „Радио России“, „Дойче Веле“, „Евронюз“ и „Russia Today“. Бил е член на Кремълския пул.

Глуховски започва да пише фантастични истории още на 10-годишна възраст, но големият му дебют идва, когато е на 26 годни – с „Метро 2033” през 2005 г.

Откъс от книгата

Ботаническата градина.

Артьом я помнеше друга. Само това си спомняше от целия изчезнал довоенен свят.

Странна работа – ето че целият ти живот се състои от плочки, тюбинги, протекли тавани и ручеи на пода покрай релсите, от гранит и от мрамор, от задух и от електрическа светлина.

Но ако изведнъж се окаже, че в него има късче от нещо друго: майско прохладно утро, по детски нежна свежа зеленина върху стройните дървета, изрисувани с цветни тебешири паркови алеи, отегчителна опашка за сладолед и самия този сладолед – в чашка, не просто сладък, а неземен. И гласът на мама – отслабнал и изкривен от времето като меден телефонен кабел. И топлината на ръцете й, от които се стараеш да не се откъс-ваш, за да не се изгубиш – и ги стискаш с всичка сила. Макар че нима е възможно да се помни такова нещо? Навярно не.

И всичко това, другото, е толкова неуместно и невъзможно, че ти вече не разбираш дали ти се е случило наяве, или просто ти се е присънило. Но как може да ти се присъни, ако никога не си виждал подобно нещо и не си знаел за него?

Пред погледа на Артьом стояха рисунките с тебешир върху алеите и слънцето през рехавия гъсталак от златисти иглички, и сладоледът в ръката, и оранжевите смешни патици по кафеникавото огледало на езерцето, и неустойчивите мостчета през същото това есенно езерце – толкова е страшно да паднеш във водата, но е още по-страшно да изпуснеш в нея вафлената чашка!

Но виж, лицето й – лицето на майка си – Артьом не можеше да си го спомни. Стараеше се да го извика, през нощта се молеше да го види поне насън дори и отново да го забрави на сутринта – но нищо не се получаваше. Нима не се е намерило в главата му малко кътче, където майка му да може да се скрие и да преживее смъртта и чернотата? Явно не се е намерило. Но как може един човек да го има – и съвсем да изчезне?

А онзи ден и онзи свят – къде са могли да пропаднат? Ето, имало ги е – тук, наблизо, достатъчно е само да си затвориш очите. Разбира се, че може да се върне в тях. Някъде на света те трябва да са се спасили, да са останали – и да викат онези, които са се изгубили: „Ние сме тук, а вие къде сте?“. Трябва само да ги чуеш. Трябва само да умееш да слушаш.

Артьом примигна и потърка клепачите си, за да могат очите му отново да видят днешния ден, а не миналото отпреди двайсет и пет години. Седна, разтвори раницата.

Там имаше радиостанция – армейска, грамадна, зелена, издраскана – и още един обемист предмет: желязна кутия с въртяща се ръкохватка. Самоделна динамо машина. И на самото дъно – четирийсетметрова жица, антена към радиостанцията.

Артьом свърза всички проводници, обиколи покрива, размотавайки жицата, избърса водата от лицето си и отново неохотно се напъха в противогаза. Притисна към главата си слушалките. Поглади с пръсти клавишите. Завъртя ръкохватката на динамо машината – примигна диод, апаратът зажужа, завибрира в дланите му като жив.

Изщрака тумблер.

Артьом затвори очи, защото се боеше, че те ще му попречат да улови в шума на радиоприбоя бутилката с писмо от далечния континент, където е оцелял още някой. Започна да прескача през вълните. И въртеше динамото – сякаш гребеше с ръка от надуваема лодка.

Слушалките засъскаха, започнаха тънко да вият „Ииииу...“ през шума, закашляха туберкулозно; замълчаха и отново засъскаха. Сякаш Артьом бродеше из туберкулозна клиника, търсейки с кого да си поговори, но нито един от болните не беше в съзнание; само санитарките допираха пръст до устните и строго правеха „Шшшш...“. Никой тук не искаше да отговаря на Артьом, никой не възнамеряваше да живее.

Нищо от Питер. Нищо от Екатеринбург.

Мълчеше Лондон. Мълчеше Париж. Мълчаха Банкок и Ню Йорк.

Отдавна вече нямаше значение кой е започнал тази война. Отдавна нямаше значение с какво е започнала тя. За какво? За историята? Историята я пишат победителите, а тук нямаше кой да пише и скоро нямаше да има и кой да чете.

Шшшш...

В ефира цареше пустота. Безкрайна пустота.

Ииииу...

В орбита се носеха забравени комуникационни спътници; никой не ги викаше и те полудяваха от самота, и се хвърляха към Земята, защото по-добре да изгорят във въздуха, отколкото да продължава така.

Нито дума от Пекин. И Токио – гробно мълчание.

А Артьом продължаваше да върти проклетата ръчка, въртеше, гребеше, гребеше, въртеше.

Колко тихо беше! Невъзможно тихо. Непоносимо.

– Тук Москва! Тук Москва! Отговорете!

Това е неговият глас, на Артьом. Той, както винаги, не издържа, не изтърпя.

– Тук Москва! Приемам! Отговорете!

Ииииииу.

Не спирай. Не се предавай.

– Петербург! Отговорете! Владивосток! Отговорете на Москва! Ростов! Отговорете!

Какво ти има, град Питер? Нима се оказа толкова кекав, по-кекав от Москва?! Какво има там, на твоето място? Стъклено езеро? Или те е изяла плесента? Защо не отговаряш? А?

Къде си се дянал, Владивосток, горд град на другия край на света? Ти нали беше толкова далеч от нас, нима и теб те загробиха? Нима и теб не те пожалиха? Кхх. Кхх.

– Отговорете, Владивосток! Тук Москва!

Целият свят лежи по очи, с лице в калта и не чува капките от този безкраен дъжд по гърба, и не усеща, че и устата му, и носът му са пълни с ръждива вода.

А Москва... Ето я. Стои си. На крака. Като жива.

– Вие какво, пукнали ли сте там, какво, всичките ли?!

Шшшшш...

Може би сега му отговаряха душите им, преселили се в радиоефира? А може би така звучеше фонът? Смъртта също би трябвало да си има свой глас. Може би точно такъв: шепот. Цццц... Хайде, хайде. Не шуми. Успокой се. Успокой се.

– Тук Москва! Отговорете!

Може би сега ще чуят?

Ето, точно сега в слушалката ще се изкашля някой, ще се промъкне развълнувано през съскането, ще закрещи отдалеч-отдалеч:

– Тук сме! Москва! Чувам ви! Приемам! Москва! Само не се изключвайте! Чувам ви! Господи! Москва! Москва излезе на линията за свръзка! Колко сте оцелелите там?! Ние тук имаме колония, двайсет и пет хиляди души! Земята е чиста! Фонът е нулев! Водата е незаразена! Храна? Разбира се! Има лекарства, има! Изпращаме спасителна експедиция за вас! Само се дръжте! Чувате ли, Москва?! Най-важното е да се държите!

Ииииииу. Пустота.

Това не беше опит за радиосвръзка, а спиритичен сеанс. А той изобщо не се удаваше на Артьом. Духовете, които призоваваше, не искаха да идват при него. На тях и на онзи свят си им беше хубаво. Те гледаха отгоре към фигурката на Артьом, прегърбена в редките пролуки между облаците, и само се усмихваха: там? При вас? Благодаря, не!

Кхххххх.

Спря да върти проклетата ръчка. Смъкна слушалките. Изправи се, прецизно намота проводника на антената – бавно, насилвайки се с тази прецизност, защото му се искаше да го накъса на парчета и да го запрати от четирийсет и шестия етаж в пропастта.

Прибра всичко в раницата. Метна го на гръб – дявол изкусител. Понесе го надолу. Към метрото. До утре.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: