Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Всички книги могат да бъдат поръчани чрез платформата, по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайта. Цената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото. /Работим с фирма Спиди/ 


 

"Хората губят малките радости в преследване на голямото щастие, а то е скрито именно в тях." Пърл Бък

Една книга извън времето и модата, изпълнена с невероятна енергия. Прости истини, които попадат право в сърцето...

Промоцията продължава до 31 август 2020 г. при поръчка онлайн!

Мандарините

Симон дьо Бовоар

В Древен Китай мандарините са най-образованите и най-влиятелните цивилни и военни функционери на империята. Във Франция на Симон дьо Бовоар мандарините са представителите на най-елитната интелигенция, хората на духа, които задават дневния ред на обществото.
Но дали след края на Втората световна война, в обстановката на кипеж и надежда, бързо заменена от противопоставянето на двата новосъздадени политически блока в прословутата Студена война и от скандалните разкрития за съветския Гулаг, мандарините ще запазят ролята си? Дали ще осъществят мечтата си да възстановят страната си и да възвърнат достойнството й?

 
Влезте в системата за да бъдете уведомени когато продукта бъде доставен на склад

Наличност: Не е налично

18,00 лв.

 

Истината за волята ще ви накара да забравите всичко, което сте си мислили, че знаете за нея...

Промоцията продължава до 31 август 2020 г. при поръчка онлайн!

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

В Древен Китай мандарините са най-образованите и най-влиятелните цивилни и военни функционери на империята. Във Франция на Симон дьо Бовоар мандарините са представителите на най-елитната интелигенция, хората на духа, които задават дневния ред на обществото.

Но дали след края на Втората световна война, в обстановката на кипеж и надежда, бързо заменена от противопоставянето на двата новосъздадени политически блока в прословутата Студена война и от скандалните разкрития за съветския Гулаг, мандарините ще запазят ролята си? Дали ще осъществят мечтата си да възстановят страната си и да възвърнат достойнството й? Това е политическият фон на романа, който го превръща в широка историческа фреска на следвоенното време.

На този фон се развиват събитията в живота на писателя Робер Дюбрьой и жена му – психоаналитичката Ан Дюбрьой, на дъщеря им Надин и на приятеля им журналист и писател Анри Перон. Робер е влиятелен ляв интелектуалец, който активно се занимава с политика, въпреки че постепенно губи илюзиите си; Анри е участвал в Съпротивата, издавал е нелегален вестник, пише книги, спи с Жозет и се опитва да не се занимава с политика; Надин е изгубила любимия си и се лекува, като прескача от легло в легло; Ан изживява една нова голяма любов в Америка... Всички те, заедно с приятелите и колегите си, образуват другата, по-важната и изключително завладяваща фреска на човешките отношения, на любовта, приятелството и омразата, в които няма нищо конюнктурно, в които читателят от всяко поколение може да се разпознае. Написан на прост и ясен език, без всякакви упражнения по стил, „Мандарините“ е забележителен роман, един от тези, които се появяват веднъж на много години и които е жалко да не бъдат прочетени.

Откъс от книгата

Симон дьо Бовоар „Мандарините“

Анри хвърли последен поглед на черния кристал на небето. Труд­но бе да си представи, че някъде там хиляди самолети раздират ти­шината. И все пак – думите се боричкаха в главата му с весел шум – офанзивата е спряна, германците са разгромени, ще мога да замина. Зави зад ъгъла на кея. Улиците ще ухаят на зехтин и портокалов цвят, хората ще бъбрят по осветените тераси на кафенетата, той ще пие истинско кафе под звуците на китарите. Очите му, ръцете му, кожа­та му бяха гладни – като след дълги пости! Изкачи бавно леденото стълбище.

– Най-после!

Пол го прегърна, сякаш го срещаше за пръв път след години на преживени опасности. Той видя над рамото ѝ искрящата елха, която се отразяваше до безкрай в големите огледала. Масата бе отрупана с чинии, чаши, бутилки; снопчета имел и зеленика бяха нахвърляни до една табуретка. Анри внимателно се отдръпна и хвърли пардесюто си на дивана.

– Слуша ли радиото? Има добри новини.

– Така ли? Казвай бързо.

Тя никога не слушаше радио, искаше да научава новините само от него.

– Не си ли забелязала колко е светло тази вечер? Имало хиляди самолети в тила на Фон Рундщет.

– Боже мой! Значи няма да се върнат.

– Никога не е ставало дума да се връщат.

В интерес на истината, и той си бе помислил същото.

Пол тайнствено се усмихна.

– Бях взела предпазни мерки.

– Какви мерки?

– В дъното на мазето има нещо като килер. Помолих портиерката да го изпразни. Там щеше да се скриеш.

– Не трябваше да правиш това. Точно така се предизвиква паника.

Пол стискаше с лявата си ръка краищата на шала си, сякаш иска­ше да си предпази сърцето.

– Те щяха да те разстрелят – каза тя. – Всяка нощ ги чувам. Чукат, отварям им, виждам ги.

Неподвижна, притворила очи, тя като че ли наистина чуваше гла­сове.

– Това няма да се случи – весело я увери Анри.

Тя отвори очи и отпусна ръце.

– Наистина ли войната е свършила?

– Съвсем скоро ще свърши.

Анри постави табуретката под дебелата греда, която пресичаше тавана открай докрай.

– Да ти помогна ли?

– Дюбрьой ще дойдат да ми помогнат.

– Защо да ги чакаме?

Той взе чука. Пол постави ръка на рамото му.

– Няма ли да работиш?

– Не тази вечер.

– Казваш това всеки ден. Повече от година нищо не си писал.

– Не се безпокой. Не съм загубил желание да пиша.

– Вестникът ти отнема прекалено много време. Виж само в колко часа се прибираш. Сигурна съм, че нищо не си ял. Не си ли гладен?

– Не още.

– Не си ли уморен?

– Ами не, не съм уморен.

Под погледа на тези очи, които го изследваха загрижено, Анри се чувстваше като крехко и опасно съкровище – ето това го уморява­ше. Качи се на табуретката и започна да забива един пирон с кратки предпазливи удари – къщата не беше в първа младост.

– Знам дори какво ще пиша. Весел роман.

– Какво искаш да кажеш? – попита Пол разтревожено.

– Каквото казвам. Имам желание да напиша весел роман.

За малко да започне да го измисля на място този роман, щеше да му е забавно да размишлява гласно, но Пол го гледаше така настоя­телно, че си замълча.

– Подай ми големия сноп имел.

Внимателно окачи зелената топка, обсипана с бели очички, после Пол му подаде друг пирон. Да, войната бе свършила – поне за него тази вечер беше истински празник. Мирът започваше отново, всичко започваше отново: празниците, забавленията, удоволствията, пъту­ванията, може би щастието, със сигурност свободата. Закачи покрай гредата имела, зелениката, гирляндите.

– Така добре ли е? – попита, след като слезе от табуретката.

– Идеално.

Тя се приближи до елхата, изправи една от свещичките.

– Ако няма опасност, ще заминеш ли за Португалия?

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.