Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Малкият приятел

Дона Тарт

Романът „Малкият приятел” на Дона Тарт ни повежда на омагьосано пътуване в дълбокия американски Юг, където детството се сблъсква по възможно най-страшния начин със света на възрастните

Всяка нова книга на Дона Тарт, забележителна фигура в света на американската литература, се смята за събитие, тъй като тя издава по едно заглавие на десет години.

Вторият ѝ роман „Малкият приятел” отвежда читателя в безвремието на Южните щати, където под спокойната на пръв поглед, сънна атмосфера дебнат тъмни сенки и неподозирани тайни.

Всички от рода Клийв се гордеят със семейната си история, но има нещо в миналото им, за което никога, при никакви обстоятелства не се говори. През един фатален празничен ден деветгодишният Робин Клийв е открит обесен на дърво в градината.

Единайсет години по-късно смъртта на малкото момче си остава загадка – макар че когато Робин е убит, къщата е била пълна с гости, никой не открива и най-малката следа от убиеца.

  • Корица: Мека
  • Страници: 720
  • Тегло: 0.640 кг
  • Издадена: 09.12.2015 г
  • Издателство: Еднорог
  • Виж още от Дона Тарт
 

Наличност: Да

19,90 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

В затънтения град край Мисисипи сестрата на убития Робин, Хариет, живее самотно сред близки, белязани тежко от трагедията, в свой, изграден от книгите свят. Двамата с приятеля ѝ Хийли вземат решение да открият убиеца на нейния брат – и да го накажат.

Но онова, което започва по-скоро като детска игра, повежда Хариет по мрачен път, на опасно пътешествие сред сенките и призраците на дълбокия американски Юг.

През 2002 година самата Дона Тарт описва книгата като „тревожен, плашещ роман за сблъсъка на детската психика със света на възрастните, при това по възможно най-страшния начин... След „Тайната история” ми се искаше да напиша книга, която да бъде различна на всички нива.

Докато „Тайната история” е видяна изцяло през погледа на Ричард, като заснета с една камера, целта ми беше „Малкият приятел” да звучи много по-симфонично, като „Война и мир”. Според всеобщото убеждение този начин на писане е най-труден.”

„Малкият приятел” е роман, изпълнен с трагичен реализъм, събитията са описани като видени в трескав сън. Макар че светът, който Хариет разкрива, несъмнено е населяван от призраци и сенки, в него няма нищо магическо, същото се отнася и за гневния, лиричен рационализъм, прозиращ в гласа на самата Тарт.

Книгата ѝ е точно описание на света такъв, какъвто е – мрачен, грозен, опасен и неразбираем, филтрирано през ярките цветове и неизпълнимите искания на детството. Текстът увлича като приказка, но не ни позволява да се утешаваме с мисълта, че всичко все пак е „на ужким”.

Биография и факти за автора

Дона Тарт е родена през 1963 г в Мисисипи, САЩ. Автор на бестселърите "Тайната история”, един от най-запомнящите се колежански романи на всички времена, и "Щиглецът”, с която печели "Пулицър” за художествена литература за 2014 г.

През същата година е включена в престижната класация на списание "Тайм” за 100-те най-влиятелни личности в света, както и в Топ 100 на най-добре облечените известни личности на модното издание "Венити Феър”.

От "Щиглецът” са продадени над милион и половина копия по целия свят, а правата за неговото филмиране са откупени от Warner Bros.  Дона Тарт пише по един роман на десет години и обгръща личния си живот в пълна тайна.

Откъс от книгата

Най-малката в семейството, Хариет, не бе нито хубава, нито мила. Хариет бе умна. От мига, когато проходи, присъствието на Хариет се превърна в постоянен повод за леко притеснение за семейство Клийв. Беше неудържима на площадката, груба с гостите, спореше с Иди, вземаше от библиотеката книги за Чингис хан и докарваше главоболия на майка си. На дванадесет години беше в седми клас. Беше отлична ученичка, но учителите не знаеха как да я контролират. Понякога звъняха на майка ѝ, друг път на Иди, която според всички, поназнайващи нещо за семейство Клийв, бе единствената, с която имаше смисъл да се разговаря. Тя бе фелдмаршал и самодържец, човекът с най-голяма власт в семейството, същевременно и тази, която най-вероятно би предприела някакви стъпки. Но и самата Иди не бе сигурна как да се справи с Хариет. Не, че момичето бе непокорно или непослушно, но бе високомерно и по някакъв начин съумяваше да раздразни всеки възрастен, с който се сблъскаше.

Хариет не притежаваше и частица от мечтателната чувствителност на сестра си. Беше набита, като малък язовец, с кръгли бузи, остър нос, късо подстригана черна коса и решителна малка уста с тънки устни. Говореше бързо, с пронизителен, тънък глас, необичайно енергичен за дете от Мисисипи, та непознати често я питаха откъде е прихванала този характерен за янките акцент. Погледът ѝ бе светъл и пронизващ, по което доста си приличаше с Иди. Приликата между нея и баба ѝ бе видима и не оставаше незабелязана, но красотата на стрелкащите се, пламенни очи на бабата в погледа на внучката се превръщаше просто в свирепост и будеше лека тревога. Градинарят Честър тайно ги оприличаваше на ястреб и малкото му.

Хариет вбесяваше Честър и Айда Ру, но и ги забавляваше. Откакто проходи, тя ги следваше по петите, докато си вършеха работата и на всяка крачка ги подлагаше на разпит. Колко печели Айда? Дали Честър знае молитвата „Отче наш“? А дали ще ѝ я каже? Забавляваше ги, размътвайки обичайно спокойните води на живота у семейство Клийв. Неведнъж бе причина за почти печални разриви – като например, когато каза на Аделейд, че нито Иди, нито Тат пазеха калъфките, които тя им бродираше, а ги опаковаха и даваха на други хора; или пък когато съобщи на Либи, че киселите ѝ краставички с копър далеч не са кулинарното пиршество, за каквото ги имаше, а всъщност не стават за ядене и голямата им популярност сред съседите и семейството се дължеше на необикновеното им полезно действие като хербицид.

– Нали знаеш онова необрасло място в двора? – попита Хариет. – Там, край задната веранда? Преди шест години Тат изхвърли там малко от твоите кисели краставички и нищо не е покарало оттогава.

Хариет напълно подкрепяше идеята да правят кисели краставички и да ги продават като унищожител на плевели. Либи щеше да стане милионерка.

Минаха три или четири дни, преди леля Либи да спре да плаче, когато се сетеше за това. С Аделейд и калъфките за възглавници положението бе дори по-зле, защото за разлика от Либи тя обичаше да се сърди. Цели две седмици не проговори на Иди и Тат, с ледено безразличие отминаваше помирителните сладкиши и пайове, които те ѝ носеха и ги оставяше на верандата, за да ги ядат съседските кучета. Либи бе покосена от разрива, за който нямаше никаква вина, защото всъщност бе единствената сестра, която стигаше в предаността си дотам да пази и ползва калъфките на Аделейд, нищо, че бяха толкова грозни. Та тя се щураше напред-назад в опити да ги помири. Почти бе успяла, когато Хариет разяри отново Аделейд, след като ѝ каза, че Иди дори не отваряла подаръците, които Аделейд ѝ пращаше, а просто махала стария надпис и слагала нов, преди да ги препрати предимно към благотворителни организации, някои от тях негърски. Събитието бе толкова катастрофално, че и досега, години по-късно, споменаването му всеки път продължаваше да поражда заяждания и прикрити обвинения, а за рождени дни и на Коледа Аделейд се стараеше да прави на сестрите си демонстративно прахоснически подаръци – парфюм „Шалимар“ или пък нощница от „Голдсмит’с“ в Мемфис, от които винаги забравяше да махне етикета с цената.

– Самата аз обичам домашно направени подаръци – я чуваха да обяснява на висок глас на дамите в бридж клуба, на Честър в двора и над главите на унизените си сестри, докато те разопаковаха нежеланите прояви на разточителство. – Те имат по-голямо значение. Показват обич. Но за някои хора единственото, което има стойност, е колко пари си похарчил. Те не считат подаръка за ценен, ако не идва от магазина.

– Аделейд, аз обичам нещата, които правиш – казваше винаги Хариет. И наистина бе така. Макар че нямаше нужда от престилки, калъфки и кърпи за подсушаване на съдове, тя трупаше крещящите ленени калъфки на Аделейд и чекмеджетата в стаята ѝ бяха пълни. Не харесваше самите тях, а мотивите с холандски момичета, танцуващи кани за кафе и дремещи мексиканци със сомбреро на главата. Толкова силно ги желаеше, че стигна дотам да ги краде от гардеробите на другите и много се ядосваше на Иди, че дава калъфките за благотворителност, защото ги искаше за себе си.

– Хариет, не ставай смешна. За какво са ти притрябвали?

– Зная, че ги харесваш, скъпа – прошепваше с треперещ от самосъжаление глас Аделейд и се навеждаше, за да дари Хариет с театрална целувка, докато Тат и Иди се споглеждаха зад гърба ѝ. – Един ден, когато ме няма на този свят, може би ще се радваш, че ги имаш.

– Това хлапе – споделяше Честър с Айда – обича да предизвиква кавги.

Самата Иди, която нямаше нищо против някое счепкване, откри в лицето на внучката си сериозен съперник. Въпреки това или именно заради това, двете се наслаждаваха на общуването си и Хариет прекарваше по-голямата част от времето си у баба. Иди често се жалваше от ината на Хариет, от нейната липса на добри обноски и роптаеше, че тя винаги ѝ се пречка. Хариет я вбесяваше, но за Иди общуването с нея бе далеч по-удовлетворяващо от близостта на Алисън, която почти не продумваше. Харесваше ѝ, когато Хариет бе при нея, макар че не си го признаваше, и тя ѝ липсваше, когато не бе наоколо.

Лелите я обичаха, но Хариет не бе обичливо дете като сестра си и горделивостта ѝ ги безпокоеше. Беше прекалено пряма. Нямаше понятие от сдържаност или дипломатичност и по това си приличаха с Иди, дори повече, отколкото баба ѝ осъзнаваше.

Лелите напусто се опитваха да я научат да бъде любезна.

– Как не разбираш, скъпа – казваше Тат, – че макар да не харесваш сладкиш с плодове, по-добре е да го изядеш, отколкото да обидиш домакинята.

– Ама аз не обичам сладкиш с плодове.

– Знам, Хариет, затова го дадох за пример.

– Ама сладкишът с плодове е гаден. Не познавам някой, който да го харесва. Освен това, ако ѝ кажа, че ми харесва, тя ще продължава да ми го поднася.

– Да, мила, но нямах това предвид. Смисълът е, че ако някой си е направил труда да приготви нещо за теб, добрият тон изисква да го изядеш, дори и да не искаш.

– В Библията пише да не лъжем.

– Различно е. Това е добронамерена лъжа. В Библията се говори за друг вид лъжа.

– В Библията не се говори за злонамерени или добронамерени лъжи. Пише просто „лъжи“.

– Хариет, повярвай ми. Иисус наистина ни учи да не лъжем, но това не значи, че трябва да бъдем груби с нашата домакиня.

– Иисус изобщо не споменава домакиня. Казва, че да лъжеш е грях. Казва, че Дяволът е лъжец и баща на лъжата.

– Иисус ни учи да обичаме ближния си, нали? – попита вдъхновено Либи, поела щафетата от останалата без думи Тат. – Това не включва ли домакинята? Тя също ти е ближен.

– Точно така – с охота се присъедини Тат и побърза да добави. – С което не искаме да кажем, че става дума само за домакиня, която живее в съседство. „Обичай ближния си“ означава, че трябва да изяждаш онова, което ти поднесат и да бъдеш благодарна за него.

– Не разбирам как обичта към ближния означава да му казвам, че харесвам сладкиш с плодове. А аз не го обичам.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: