Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Малки спомени за големия Парцалев

Звезделин Минков

... Беше мразовита февруарска нощ. Зъзнех край стоянката на такситата в центъра на София, срещу Народното Събрание, до Опашката на Коня, и пристъпвах от крак на крак.

Минутите бавно се търкаляха, но такси така и не се появяваше.

Изведнъж ме осени една шантава идея.

Приближих се до стоянката и натиснах копчето за връзка с дежурния оператор.

 

Наличност: Да

8,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

... Беше мразовита февруарска нощ. Зъзнех край стоянката на такситата в центъра на София, срещу Народното Събрание, до Опашката на Коня, и пристъпвах от крак на крак.

Минутите бавно се търкаляха, но такси така и не се появяваше.

Изведнъж ме осени една шантава идея.

Приближих се до стоянката и натиснах копчето за връзка с дежурния оператор.

След няколко секунди се чу сънен женски глас: „Моляа­аа?!“.

Аз си преправих гласа и рекох: „А бе моля ви се, пратете ми едно такси на жълтите павета, че ми замръзна джигера! Утре няма да имам глас в театъра!!!“. Жената отсреща мигом се събуди: „Ооо, другарю Парцалев, веднага ви познах! Стойте там! Веднага ви пращам кола! До две минути ще е при вас!!!“.

* * * 

Мили ми читателю,

ако тази случка те е заинтригувала, значи ще прочетеш ця­лото ми повествование на един дъх!

Откъс от книгата

Уводни думи от автора:

Учтивостта изисква да си призная, че идеята за написването на тези спомени не е моя.

... Беше 31-ви октомври 2012-та година.

Бях в компанията на приятеля ми от Стара Загора – Антон Тонев.

Стана дума за това, че на тази дата през 1989-а ни напусна най-признатият български комик  Георги Парцалев.

Антон ме помоли да го имитирам – нещо, което продължавам да правя през всичките тези години с огромно удоволствие.

След като се посмя от сърце, изведнъж, съвсем непринудено, Антон каза:

„Звезди, ти защо не вземеш да напишеш една книга за Парцалев?! Познавали сте се толкова добре, знаеш подробности, които ще бъдат много интересни за читателите!...“

Тези думи ме развълнуваха. И ентусиазираха.

Още щом се прибрах у дома, седнах пред компютъра.

И веднага се потопих в рояка от спомени...

... Първа пред очите ми изникна една случка от моите студентски години, която е показателна за огромната,неописуема любов на българина към безумния талант на  Парцалев.

... Беше мразовита февруарска нощ. Зъзнех край стоянката на такситата в центъра на София, срещу Народното Събрание, до Опашката на Коня, и пристъпвах от крак на крак. Минутите бавно се търкаляха, но такси така и не се появяваше.

Изведнъж ме осени една шантава идея.

Приближих се до стоянката и натиснах копчето за връзка с дежурния оператор.

След няколко секунди се чу сънен женски глас: „Моляааа?!“.

Аз си преправих гласа и рекох: „А бе моля ви се, пратете ми едно такси на жълтите павета, че ми замръзна джигера! Утре няма да имам глас в театъра!!!“. Жената отсреща мигом се събуди: „Ооо, другарю Парцалев, веднага ви познах! Стойте там! Веднага ви пращам кола! До две минути ще е при вас!!!“.

*  *  *

Мили ми читателю,

ако тази случка те е заинтригувала, значи ще прочетеш цялото ми повествование на един дъх!

Сърдечни благодарности на Антон Тонев и Издателство СИЕЛА!

Приятно четене!

 

Беше горещо и незабравимо лято. Лятото на 1979-а.

Лятото на моето запознанство с Георги Парцалев.

Всичко започна неочаквано. Като на кино. И продължи цели 10 години…  

... Юлският парещ  вятър вееше перчема ми на воля. Бях си подал главата през прозореца на „Варшава“-та на баща ми и се надвиквах с мислите си. Пътувахме от родния Козлодуй за столицата. Бях решил да кандидатствам актьорско майсторство във ВИТИЗ – Висшия институт за театрално изкуство, сега НАТФИЗ – Национална академия за театрално и филмово изкуство. Обяснявам подробно, защото много хора през целия си съзнателен живот смятат, че актьорите са завършили ВИФ (Висш институт за физкултура).

... Щом пристигнахме в София, веднага отидохме на ул. „Раковска“ 108А. Пред сградата, където се изучава театралната азбука, се тълпяха много хора. Млади, стари, весели, оклюмали... всякакви. Имаше и няколко момчета с китари. Около тях се бяха оформили групички, които монотонно припяваха позабравени рефрени.

Оставих баща ми настрани да гледа любопитното множество и си запроправях път с лакти, за да стигна до прозорците, където бяха изложени списъците с имената на кандидатстващите по моята специалност.

Предварително не бях се замислял за това колко голяма би могла да бъде конкуренцията. Е, въртяха ми се такива едни цифри в главата, от рода на 520 или 630, или, хайде – най-много 750...

Затова останах поразен, когато видях нескончаемите листове с имена, окачени на всички възможни прозорци. Когато стигнах до № 1298, усетих как езикът ми залепва за небцето, дишането ми се затруднява и аз олеквам. Да, олеквам, сякаш съм перце и мога всеки момент да отлетя нанякъде...

Баща ми прояви огромно търпение. Безмълвно изчака, докато тълпата ме избута отново до него и тихо рече:

– Хайде, синко, да отиваме към квартирата!

По пътя мълчахме. Дишахме на пресекулки, а обувките ни сякаш припяваха по паважа: „Много, много, много кандидати... много, много...“.

Вечерта татко ме заведе в Унгарския ресторант – точно срещу ВИТИЗ. Поръча по една халба бира и някакво мезе, после дълго гледа някъде встрани от мен. Накрая продума:

– Не бива да се отчайваш, сине! Ти си закърмен в театрална среда, макар и самодейна. Зрънцето на таланта го има у теб. Пред комисията гледай да бъдеш естествен и дано тя да оцени това твое зрънце, та да ти даде шанс да го развиеш. Горе главата, успех!!!

Рано на другия ден той си замина. И ме остави. Остави ме с Надеждата за добро представяне, Вярата в собственото можене и Любовта към бъдещата професия.

*  *  *

Веднага щом го изпратих, взех душ, избръснах се, облякох се и се запътих към ВИТИЗ с разтуптяно сърце.

Поради ранния час не открих много младежи, копнеещи да станат артисти на всяка цена. Бяха петима или шестима. Разхождаха се нервно напред-назад, като някои от тях шепнеха текстове полугласно, а един дори рецитираше „О, Шипка!“ колкото му глас държи.

Отново се загледах в списъците. Не, това беше някакво безумие. Как е възможно 1300 души да се борят за 45 места?! Бяха обявили, че ще приемат 30 момчета и 15 момичета.

Усетих студена пот по гърба си. Чувствах се объркан. Идеше ми да изтичам до автогарата и да се метна на първия автобус за Козлодуй. И тогава си спомних думите на баща ми: „Не бива да се отчайваш, сине!“.

Закусих, помотах се из посъбудилите се вече софийски улици и отново краката ми ме поведоха към Театралната академия.

На входа имаше вече огромно гъмжило от хора.Бутаха се, въртяха се като омагьосани в кръг, викаха, дори крещяха и все се повдигаха на пръсти, за да видят нещо, но какво точно може би и самите те не знаеха.

Всички тези жужащи хора ми заприличаха на търтеи, които се суетят около входа на кошера и хем не вършат работа, хем пречат на пчеличките...

Изведнъж някой извика силно: „ТИШИНА!!!“ и разговорите секнаха на момента.

После същият този някой обясни, че прослушването от комисията става съвсем бавно и първият кръг ще се проточи няколко дни. Залепи нови списъци по стъклата и се скри в сградата, отприщвайки нова канонада от въпроси, възгласи, крясъци и кикот.

Оказа се, че ще се явявам пред комисията на следващия ден. А какво да правя дотогава?! Не познавах никого.  Къде да отида? Как да унищожа оставащото време?!...

И тогава ги видях. Бяха две. Много приятни. Усмихнати. Млади. Добре сложени.

Минаваха по улицата, защото тълпата пред входа на института беше направила тротоара непроходим.

Веднага впрегнах 20-годишната си енергия, поставих на лицето си усмивка на манекен от снимка в бръснарски салон, избутах на задна линия мисълта, че съм от така наречената „провинция“ и прескочих парапета, поставен пред Института, за да не бъде... прескачан.

– Здравейте, момичета! Накъде така сами?! Защо без кавалери? А може би сте отегчени от  еднообразните им похвати?! Е, не бива да съжалявате, защото аз съм занимателен за двама! Какво ще кажете отсреща в ресторанта, маса да поръчаме за трима? Моята галерия от вицове е необозрима!

Както можеше да се очаква, девойките не бяха много заинтригувани от внезапната ми поява. Спогледаха се и сякаш се питаха с очи: „Какво да го правим тоя?!“. После едната намигна на другата и рече:

– Добре. Приемаме. Обаче внимавай – ако не ни разсмееш още с първия виц, ние си тръгваме, а ти оправяш сметката!

И се започна...

В продължение на часове момичетата се заливаха от смях. От съседните маси също надаваха ухо и с удоволствие установявах как едвам сдържат усмивките си и колко им е трудно да се преструват, че слушат не мен, а седящият отсреща.

А аз бях в стихията си. Успях да разгърна такъв потенциал, какъвто не подозирах, че притежавам. Имах усещането, че светът се е превърнал в маса за трима.

Изживяването беше неописуемо.

Когато награждаваха Йордан Радичков с „Аскеер“, той сподели, че се чувства като бучка захар в кофа вода. При мен ситуацията беше същата. Само дето кофите бяха две.

... Още от малък бях установил, че притежавам уникалната дарба да преправям гласа си и да наподобявам гласовете на други хора. В началото имитирах учителите си и съседите с по-особена дикция. После се „прехвърлих“ на артистите.

Като прибавим към умението ми и това, което бях наследил от родителите си – преподаватели в родното училище и активни участници в местната самодейност, – картинката става доста шарена и интригуваща. Най-ценната палитра в рисунъка на гласовите ми изображения през годините се оказа импровизацията. Благодарение на нея моите имитации добиваха по-оригинален, по-сочен, по-изненадващ вид...

... Но да се върнем на масата.

Почти се беше свечерило, а аз продължавах да променям гласа си. Прекрасният, звънък смях на девойките галеше младото ми его и ме отпускаше в дълбините на щастието.

След като бях преминал през гласовете на учителката по физика, на този по физическо, на историка, на старшината от казармата и на подсмърчащия  подполковник с усмивката на гуру, който прекарва страхливи туристи през гъста джунгла, рекох:

– А сега... Внимание! Време е за тежката артилерия!

И започнах да имитирам любимите си български актьори:

Григор Вачков, Георги Черкелов, Никола Анастасов, Тодор Колев, Георги Калоянчев, Татяна Лолова, Петър Слабаков...

Когато стигнах до гласа на Георги Парцалев, от съседните маси започнаха да ръкопляскат, а едно от „моите“ момичета се хвана за корема и смеейки се истерично, извика:

– Спри бе, човек!... Ох, не мога... Ще умра!!!...

След това спонтанно скочи, заобиколи масата, дойде до мен, целуна ме по едната буза, после по другата и изчурулика:

– Ставай! Ще те водим при него!

В настъпилата тишина гласът ми прозвуча дрезгаво:

– Тоест... как така? При кого... ще ме водите?!

– При него! При Парцалев!!!

– Амааа...

– Няма Ўма, няма дама! Отиваме и толкоз! Хайде, ставай, той много ще ти се зарадва! Между другото, аз се казвам Катя! Приятно ми е да се запознаем! Чичо Жоро живее точно под нас. Баща ми е художник и е приятел на Парцалев. Често слизаме у тях на гости.Ставай де!

Ако в този момент ми бяха казали, че ще ме приемат във ВИТИЗ без изпит, нямаше да се изненадам толкова. В сърцето ми някакъв странен симфоничен оркестър засвири натрапчиво „Танц със саби“ на Хачатурян, а остриетата на сабите заплашително се скупчиха в една точка. Сякаш костелива ръка стисна гърлото ми. Чух се да казвам:

– Не, не... Това не може... Така не става... Как?!...Та аз съм го виждал само по телевизията...

... Опомних се едва в таксито. Седях до шофьора, а на задната седалка двете момичета се кикотеха, потривайки доволно ръце... Голямото шоу тепърва предстоеше!

Предполагам, че ако мама и тате не бяха атеисти, в тези секунди – преди срещата ми с големия Парцалев – треперещите ми устни със сигурност  щяха да шепнат: „Отче наш, който си на Небесата, да се свети Името Ти, да дойде Царството Ти...“.

Изведнъж Катя се обади:

– Ето тук, ако обичате! На ъгъла на булевард „Ленин“ и „Светослав Тертер“ спрете!

Шофьорът се ухили самодоволно и каза:

– Знам бе, дете! Парцалев съм го возил поне 300 пъти! В София такситата са около 3000. Не съм чувал колега да е казвал, че не го е качвал никога!!!

И се разсмя гръмогласно...

Как съм слязъл от колата, как съм се изкачил до втория етаж и как съм успял да не припадна – не знам.

Помня само, че на касата от лявата страна на вратата, до бутончето на звънеца, имаше малко картонче, покрито с плексиглас, и върху него бе изписано със ситни букви: „з. а. Г. Парцалев“. (Въпреки всенародната любов и огромното признание на самобитния му талант, Парцалев дълги години беше „Заслужил“ артист. Едва в края на кариерата и дните му бе удостоен със званието „Народен“.)

... Катя натисна рязко звънеца и без да крие дяволитите пламъчета в очите си, ми намигна свойски. Един вид: „Няма страшно!“.

 Да. Сигурно нямаше да бъде страшно, ако в същия миг тя и нейната приятелка не бяха изтичали на долния етаж. Скриха се от погледа ми. И от срама ми. Притаили долу дъх, те чакаха да видят какво ще се случи.

В първия момент понечих и аз да се махна, но с нарастващ ужас установих, че краката ми не могат да се помръднат. Бяха като зациментирани. За части от секундата си помислих, че се превръщам в паметник на страха.

Кожата ми започна бързо да настръхва, между пръстите на ръцете ми се появи обилна  пот, опитах се да преглътна, но разбрах, че небцето ми е засъхнало.

Под лявото ми око някакъв нерв започна да тиктака.

Тъкмо се бях захванал за успокояващата мисъл, че големият артист може пък точно тази вечер да не си е у дома, когато вратата безцеремонно се отвори.

Лично аз предпочитах да се отвори земята. И да изчезна. Но това не се случи.

... Хиляди пъти съм си представял, че ми се налага да опиша точно този миг. Първата ми среща с Георги Парцалев!!!

Чудил съм се как ли би могло да стане това?!

Какви думи да използвам и как да ги навържа, като не притежавам дарбата на майсторите разказвачи?!

Не съм Йовков, нито Дикенс. Не съм и О’Хенри.

… Ето го!!! И сега го виждам пред очите си. Истинският. Живият. От плът и кръв. Самият той. Този, когото продължавам да не знам как да опиша. 

ГЕОРГИ ПАРЦАЛЕВ! 

... Беше току-що излязъл изпод душа. Полуразгърден, с дълъг халат. „Дибидюс черен“, както той се изрази по-късно. Имаше предвид халата.

Косата му беше мокра, още несресана, на интересни, весело падащи кичури.

Малкият му мустак се състоеше от остри черно-бели косъм-чета, които сякаш нарочно бяха „кацнали“ над горната му устна и придаваха закачлив вид на естествената му благородна и неподражаема усмивка.

Капчици вода се спускаха игриво по гърдите му, преди да бъдат попити от мекотата на халата.

Пръстите на ръцете му бяха дълги, като на виртуозен пианист. По тях блещукаха безброй пръстени. Такива едни... красиви, чудни, впечатляващи.

... Времето спря. Секундите започнаха да тежат. Като напоени с олово.

Той ме гледаше с леко повдигната лява вежда. А аз мълчах.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: