Людмила Живкова. Александър Фол и другите. Николай Генчев с досие „Дърдорко”

Глава I

Министър и член на Политбюро

Тодор Живков и дъщеря му Людмила през юни 1975 г. заминават на официално посещение в Италия, срещат се с ръководителите на страната, разглеждат забележителностите на Рим и Венеция и оттам тръгват за Алжир, където престояват няколко дни и също така са помпозно посрещнати. В този момент с престорено благодушие министър-председателят Станко Тодоров предлага и Политбюро одобрява Людмила да бъде назначена за министър на културата. Приближените един през друг се надпреварват да поддържат кандидатурата. Ветеранът Тодор Павлов, който на младини е познавал Димитър Благоев и има представа за морала, който той насажда в партията, поставя въпроса какво ще каже народът? Никой не го подкрепя и на 1 юли 1975 г. VII пленум на Комитета за изкуство и култура избира Людмила за председател. На 32 години тя става ръководна фигура. Това, което цар Борис Трети не направи за брат си и сестра си, Живков не се поколеба да стори. През април следващата 1976 г. се провежда ХI партиен конгрес. На него марксистът философ Тодор Павлов не е избран в Политбюро и излиза от играта. Назначението на Людмила Живкова се посреща негативно, защото бетонира личната власт и нарушава демократическите традиции на нацията. За да тушират тези настроения, инициират дирижирана пропаганда, като пускат в оборот аналогични случаи, станали в други страни. Че Англия се управлява от Елизабет II и Маргарет Тачър, че Индира Ганди е министър- председател на Индия, че Елена Чаушеску е втори човек в Румъния, че в съседна Гърция се издига Мелина Меркури.

Живков мотивира своята постъпка с това, че действащият в момента екип не може да се справи със задачите – той се представя от мудния Павел Матев, председател на Комитета, фразеологичния проф. Пантелей Зарев, председател на Съюза на писателите, от традиционалиста Георги Димитров-Гошкин, председател на Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина. С присъщата си изобретателност Първия намира нов екип, който ще работи под негово ръководство, защото той има амбиции да покаже пред социалистическия лагер как се печели интелигенцията. Този екип е в състав: Людмила Живкова, Александър Лилов, Георги Джагаров, Богомил Райнов, Любомир Левчев, Александър Фол, Вера Мутафчиева, Евтим Евтимов, Слав Хр. Караславов и други. Творческият подход трябва да нанесе удар срещу стари шаблони, носители на които са догматични кръгове в партията. Това е нов етап в развитието на Априлската линия и възходящ момент в личната власт.

Живкова полага усилия, но не успява да спечели популярност сред народа. Въпреки старанието си тя простее. Опитва се да се изживява като голям ръководител, но това трудно й се удава. Произнася речи с команден маниер, които не достигат до съзнанието на публиката. Интелигенцията, която тръгва с нея, се представя като модернистична, но ако се замислим, можем да кажем и за конформистка. Жертвеният Георги Марков казва, че това са ласкатели, които са готови на всичко за постигане на йерархия и облаги. По онова време тоталитарният режим изглежда като непоклатим. Цялата власт е в ръцете на Първия. Такъв отмерен деец като Георги Йорданов (зам.-председател на Министерския съвет и кандидат-член на Политбюро) признава: “Тодор Живков ни държеше в страхова психоза… противопоставяше ни”, доверените и той “преобърнаха кабинета му във всесилен комитет. На кафето се решаваха въпроси с голяма важност.”