Любов с малки букви

Габриела

Излязох на улицата, но се чувствах много зле. След като посетих първата срещната аптека, се опитах да хвана такси. Безуспешно. Всички бяха заети – вероятно от хора, слизащи към центъра, за да направят последните си покупки за празника на тримата влъхви.

„От кредитните карти сигурно пушек се вдига! А аз наистина ще се разболея заради някакво парче от релси” – помислих си, обзет от гняв към стареца. Продължих да вървя по улица Балмес – една от главните пътни артерии, които водят към центъра на града. Ако хванех автобус 16 или 17, щях да стигна до пресечката с Пелайо – точно там се намираше магазинът.

В продължение на двайсет минути на автобусната спирка пристигаха само убийствените пориви на вятъра. Тогава видях залепената на съседния стълб бележка, която оповестяваше, че шофьорите от градския транспорт стачкуват.      

Проклинайки късмета си, тръгнах с големи крачки надолу по улица Балмес. Ако не забавех темпото, щях да успея да стигна за около двайсет минути. Тресеше ме, на моменти имах чувството, че ще припадна от слабост, но някак си успях да издържа. 

Влязох в магазина около един часа по обед. Апатичен продавач с прашна синя престилка взе частта от релсата и каза:

– Не знам дали са ми останали такива. Този модел отдавна не се произвежда.

След това изчезна в склада – представих си го, пълен с кутии с миниатюрни релсови трасета с всевъзможни форми и размери. 

Докато чаках, погледнах към витрината. По дължината ѝ сновеше локомотив, чийто преден фар светваше, щом достигнеше крайната си цел. После изминаваше същия път на заден ход. Изглеждаше абсурдно, като филм, прожектиран отзад напред.  

– Късметлия сте – заяви продавачът и ми показа същото парче от релса като това, което му бях донесъл. – Това е последната част, която имаме от тази серия. Ако бяхте поискали право трасе, щяхте да си тръгнете с празни ръце.

Не отговорих и отидох на касата да платя. Сумата изглеждаше смешна като за толкова трудно пътешествие. Продавачът ми подаде покупката, прилежно опакована в кафява хартия, и аз излязох от магазина.

Възползвах се от зелената светлина на светофара, за да пресека улицата, докато обмислях как най-бързо да се прибера вкъщи. Намирах се точно по средата между двата тротоара, когато светна жълто. Тогава я видях.

Беше жена на моите години, висока и стройна, с гъста и къдрава черна коса. Бадемовидните й очи и съзвездието от лунички по скулите ме убедиха, че това е тя. Видях я само за миг, за една десета от секундата, в която застанахме лице срещу лице. От смаяния й поглед разбрах, че и тя ме е познала.

Изведнъж ми се стори, че времето спира. Като сатори от книгата на стареца. Миналото се съживи в спомените ми с учудваща яснота. 

Пренесох се трийсет години назад, в един съботен следобед, който мислех, че съм забравил. Както всяка събота, бях отишъл със сестра ми до една от разкошните сгради по улица Лас Рамблас, с мраморно парадно стълбище и много места за криене. Ходехме там, защото нейна приятелка и съученичка живееше наблизо. Там винаги се събираха деца от квартала, а игрите се организираха на момента. В онзи ден играехме на криеница.

Помня, че се скрих под някакво стълбище, но там вече имаше някой. Беше момиче с къдрава черна коса и пронизващ поглед, на около шест години – на толкова бях и аз.

– Знаеш ли какво е целувката на пеперудата? – прошепна тя в ухото ми.

– Не – отвърнах уплашен. – Какво е?

Тя доближи лице до бузата ми и започна да ме гъделичка с мигли, като бързо отваряше и затваряше клепачите си.       

Никога не успях да забравя това момиче, макар че повече не я видях. До този момент. Защото, без съмнение, тя беше жената, която пресичаше улицата и която спря за миг, докато се разминавахме.

Колкото и да е странно, имах чувството, че в действителност не се е променила.

И точно в онази десета от секундата разбрах, че винаги съм обичал Габриела – все още помнех името й. Внезапно разбрах, че тя е любовта на живота ми и че никога не бих могъл да обичам никого така, както онова момиче, което ме целуна като пеперуда докато се криехме под стълбището. Дори не знаех защо. Просто го разбрах.

Това беше краят на сатори. Светофарът вече светеше в червено и ние се втурнахме към двете противоположни страни на улицата. Когато стигнах до тротоара, се обърнах и видях, че тя направи същото. Погледна назад и ми отправи лека усмивка, преди да продължи по пътя си.

Искаше ми се да мога да я спра, да изпием по едно кафе, да я разпитам за живота ѝ, но трафикът отново беше превзел улицата и заличаваше всяка възможност за връщане към миналото.

Явно бях вдигнал ръката си за поздрав, защото едно такси спря до мен – сигурно шофьорът беше помислил, че махам на него. Качих се машинално и промърморих адреса си. Проснат на задната седалка, усещах, че сърцето ми бие странно, а стомахът ми се е свил по начин, който не бях изпитвал от юношеските си години.

Докато се опитвахме да избегнем трафика, получих просветление. Светъл лъч, който ме беше застигнал секунди след новото появяване – и изчезване – на Габриела.

Вероятно за някой друг тези разсъждения не биха имали никаква стойност, но аз ги приех като прозрение. По някакъв начин разбрах, че Габриела, любовта от детството ми, се е върнала, защото съм напълнил една чинийка с мляко. На пръв поглед двете събития нямаха нищо общо помежду си, но на по-дълбоко ниво те бяха свързани.      

Докато сипвах млякото в кухнята, котаракът беше успял да влезе и да се скрие в дома ми. Той ме отведе при стареца, а старецът ме насочи към магазина за влакчета и към Габриела.

Парчето от релси в джоба ми сега придобиваше съдбовно значение. Този алуминиев завой ме беше отклонил от пътя ми, за да ме хвърли в ръцете на призрак от миналото.

Изведнъж разбрах, че бъдещето ни зависи от съвсем незначителни действия – като да нахраниш котка или да купиш релсово трасе за детско влакче.

Но какъв беше смисълът на всичко това? Трябваше ли да търся Габриела? Беше ли нужно да започна живота си оттам, където го бях оставил преди трийсет години? Накъде водеха брънките на тази верига?

„Любов с малки букви – това е тайната” – помислих си аз и ми се стори, че тези думи не идват от мен, а от слънчевия лъч, който проникваше през стъклото на таксито и осветяваше цяла галактика от прашинки.

Едно беше ясно – без онази чинийка с мляко, нямаше да срещна отново Габриела. Всичко беше започнало оттам.