Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Всички книги могат да бъдат поръчани чрез платформата, по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайта. Цената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото. /Работим с фирма Спиди/ 


 

ПОЖЕЛАВАМЕ ВИ МНОГО ЛЮБОВ И ВРЕМЕ, ЗА ДА Я ИЗЖИВЕЕТЕ...

“Любовта е всичко, което имаме. Тя е единственият начин да си помогнем един на друг." Еврипид

Промоция продължава до 24.00 часа на 29 февруари 2020 г.!

Левакът

Майкъл Крайтън

Питър Рос иска просто да си почине. След години работа в отделението по радиология на голяма американска болница мечтае да се търкаля по испанските плажове до някое хубаво момиче. Плажът се оказва точно толкова хубав, колкото е очаквал. Момичето обаче се оказва проблем.

Анджела Лок бяга от две банди, които воюват заради изчезнал артефакт и въвлича доктор Рос директно в кръстосания огън. От слънчева Испания и през дъждовния Париж пътят ще го отведе в най-тъмните кътчета на Европа. Обикновен човек, който бяга, за да остане жив, той трябва да открие вековна тайна или да се превърне в следващата жертва.

 

  • Корица: Мека
  • Страници: 240
  • Тегло: 0.300 кг
  • Издадена: 2014 г
  • Издателство: Бард
  • Виж още от Майкъл Крайтън
 
Влезте в системата за да бъдете уведомени когато продукта бъде доставен на склад

Наличност: Не е налично

14,99 лв.

 


 

Джордан Питърсън: 12 правила, в които са преплетени хилядолетната човешка мъдрост, откритията на авангардната наука и посланията на великата литература и философията.

Промоция продължава до 24.00 часа на 29 февруари 2020 г.!

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

„Крайтън ни кара да гадаем на всеки завой.” – Лос Анджелис Таймс

„Грабваща история... В ръцете на майстор разказвач като Крайтън, е чудесно забавление.“ - Сънди Телеграф

Питър Рос иска просто да си почине. След години работа в отделението по радиология на голяма американска болница мечтае да се търкаля по испанските плажове до някое хубаво момиче. Плажът се оказва точно толкова хубав, колкото е очаквал. Момичето обаче се оказва проблем.

Анджела Лок бяга от две банди, които воюват заради изчезнал артефакт и въвлича доктор Рос директно в кръстосания огън. От слънчева Испания и през дъждовния Париж пътят ще го отведе в най-тъмните кътчета на Европа. Обикновен човек, който бяга, за да остане жив, той трябва да открие вековна тайна или да се превърне в следващата жертва.

 

Откъс от книгата

1. ТОСА ДЕЛ МАР

Първият ден се оказа труден. Прекара прекалено дълго на слънце, изгоря и спа лошо през нощта. Будеше се от един и същи сън – викаха го по радиоуредбата в болницата. Беше ужасно спешен случай, търсеха го, но той не беше в състояние да се надигне. Буди се четири-пет пъти и всеки път посягаше към телефона на нощното шкафче. Веднъж дори вдигна слушалката и каза забързано:

– Доктор Рос. Какъв е проблемът?

Последва продължителна тишина, после глас на испански попита:

– Senor? Неприятности?

– Не-не. Извинете.

Затвори и се изпъна на леглото. Мислеше си колко е трудно да се отпусне човек. След четири години напрежение в болницата не беше в състояние просто да се излежава на слънце. Трудно живееше без отговорността, среднощните обаждания, безсънните нощи, изтощителните сутрини. Ставаше мазохист – там беше бедата. Четири години старателно бе обучавал сам себе си да очаква трудности, изпитания, болка.

Сега се чувстваше извън релси. Страхотно – да си вземеш отпуск и да се чувстваш извън релси. Установи, че търси нещо, за което да се безпокои. Обаче нямаше за какво да се безпокои. Намираше се в Испания, на три хиляди мили от болницата, от работата, от живота си. Никой тук не го познаваше, никой не се интересуваше от него.

Ако просто се отпуснеше, всичко щеше да е наред. Би могъл, мислеше си, дори да се научи да се наслаждава на това нещо – почивката.

Сутринта на втория ден, когато излизаше от хотела, управителят го спря.

– Доктор Рос?

– Да.

– Очаквате ли посетител?

– Посетител? Не.

– Защото снощи един мъж питаше за вас. Поне аз си мисля, че търсеше вас.

– Какъв мъж?

– Американец. Достолепен, с побеляла коса. Много възпитан господин.

– Какво каза?

Управителят го погледна объркано.

– Ами... дойде тук, на рецепцията, и каза: „Къде е докторът?“ Помислих си, че може да е пострадал, но не беше. Попитах го кой доктор, защото имаме двама. Имаме и френски хирург, от Арл. А той каза: „Американецът“.

– И?

– И аз му казах, че сигурно има предвид доктор Рос, а той отговори, че имал предвид точно вас.

– И после?

– После направи нещо странно. Само благодари и си тръгна. Много възпитан и учтив господин.

– Каза ли си името?

– Не – отговори управителят. – Каза, че ще се свърже с вас.

Вероятно бе нещо във връзка с доклада, който Рос трябваше да изнесе на конференцията следващата седмица.

– Добре – каза той. – Ако дойде пак, нека все пак остави съобщение. Няма да съм в хотела през повечето време.

– На плажа ли отивате, сър?

– Да – отвърна Рос. – Отивам на плажа.

Плажът на Тоса дел Мар никога не би спечелил никакви награди. Пясъкът беше мръсен, груб, сив­кав. Навсякъде имаше боклук – празни бутилки, пластмасови чаши, остатъци от храна. Вятърът от морето лъхаше горещ и задушен.

От друга страна, самият плаж ставаше невидим заради момичетата. Джаксън се оказа прав – бяха навсякъде. Наблъскани едно до друго, дебело намазани с плажни масла, блестящи на слънцето тела. Имаше шведки, французойки, италианки и англичанки. Имаше високи момичета и ниски момичета, слаби момичета и пищни момичета, имаше момичета с малки бикини и момичета с още по-малки бикини, и момичета с практически нищо. Имаше блондинки и брюнетки, секси и сладки, обикновени и хубави.

И наоколо не се виждаше никакъв мъж.

„Това – реши Рос – е твърде хубаво, за да е истина“. Тръгна покрай водата. Пиеше бира от бутилка, чувстваше се чудесно. Някои от момичетата го гледаха с неприкрит интерес, други се правеха, че не го гледат, но все пак го гледаха. Не че имаше значение. Не че изобщо имаше някакво значение.

И тогава видя едно наистина убийствено момиче – чернокосо, дългокрако, със секващи дъха розови бикини. Беше със затворени очи и изглежда, спеше. Той се приближи и се наведе над нея, възхитен от гледката, при което тъмните му очила, хлъзгави от плажното масло, паднаха на гладкия й корем с меко тупване.

Момичето отвори сепнато очи – бяха лазурносини – и го погледна. После взе очилата.

– За мен ли са?

– Ами... хм... не точно.

Тя сви рамене и му ги върна.

– Трябва да си по-внимателен.

– Ще запомня.

– Следващото момиче може да ги задържи. Какво ще стане тогава?

– Ще остана без тъмни очила.

– И ще хлътнеш в трескава връзка с някоя секретарка от туристическа агенция. Няма да се измъкнеш жив.

– Звучи кошмарно – засмя се той.

– Постепенно ще се научиш.

Тя го погледна още веднъж, плъзна поглед по лицето му и отбеляза:

– Ти си лекар.

Рос се изненада.

– Как позна?

– Лекарите винаги изглеждат чисти. – Посочи бирата в ръката му. – Студена ли е?

Той кимна. Тя протегна ръка, взе я и отпи глътка. Рос продължаваше да стои прав, неуверен.

– След като опитваш да ме сваляш – каза тя, – можеш поне да седнеш, за да не се чувстваш не­удобно.

Рос седна. Момичето отпи още една глътка и му върна бутилката. Избърса устата си с ръка и попита:

– Толкова ли са пленителни?

– Какво?

– Гърдите ми. Зяпаш ги.

– Много са хубави.

– Благодаря. – Тя намести горнището на банския си и се излегна на пясъка. – Това професионална оценка ли е?

– Не точно – отвърна той.

– На почивка ли си?

– Да.

– Женен?

– Не.

– Значи имаме нещо общо – отбеляза тя. – Разкажи ми за себе си.

Той сви рамене.

– Няма кой знае какво за разказване. Казвам се Питър Рос, радиолог от Америка. Току-що взех изпитите за специалност и не съм виждал какво има извън болницата от четири години. Сега съм в слънчева Испания за месец, през който смятам да се излежавам на плажа и да не правя абсолютно нищо.

– Освен да сваляш момичета.

– Ако е възможно.

– О... възможно е. Може би вече си забелязал колко възможно е.

Погледна го.

– Имаш хубава усмивка. Харесвам американските усмивки. Вдъхват доверие. Може ли още малко бира?

Той й подаде бутилката.

– Предполагам, искаш да научиш повече за мен – добави тя. – Анджела Лок. От Англия. Нещастно детство. Стюардеса. Също на почивка.

Върна му бутилката, празна. Бръкна в чантата си, извади цигари, запали една, погледна го.

– Колко очила загуби покрай този трик?

– Не беше трик. Стана случайно.

– А-ха. – Анджела се усмихна.

– Обаче след като те свалям – подхвърли той, – може ли да обядваме заедно?

– Разбира се.

– И да вечеряме?

– Може би. – Усмихна му се лениво. – Ако тогава все още искаш.

– О, ще искам, несъмнено.

– Ще ти изляза скъпо – каза тя. – Сигурен ли си, че си готов да се заемеш?

– Ще рискувам.

В този момент дотича някакъв развълнуван дребен испанец с тъмна кожа и застана пред Рос. Беше с джинси и евтина риза. Краката му бяха боси. Докато говореше, очите му оглеждаха крадешком плажа.

– Докторе! – изпъшка задъхано. – Слава богу, че намерих те!

Рос не беше виждал този човек, никога.

– Нещо не е наред ли?

– Да не е наред? Не. Всичко е наред. Ела с мен, моля. Трябва поговорим.

– Сега? – Рос погледна момичето. – В момента съм зает.

– Не, не... спешно е. Трябва говоря с теб. Веднага.

Говореше забързано, със силен испански акцент. Очите му не преставаха да оглеждат плажа. Дръпна Рос за ръката.

– Моля, ела. Ела!

– Къде?

– Малко по-нататък, по плажа. Няма отнеме много време.

Рос се поколеба, после стана и каза на момичето:

– Извини ме за момент.

То наблюдаваше случващото се с ленив поглед. Не се изненада, само сви рамене.

– Тук ли ще си, когато се върна? – попита Рос.

– Вероятно – отговори момичето, излегна се и затвори очи.

Дребният испанец го задърпа за ръката.

– Хайде, докторе, ела.

– Добре – отвърна Рос.

Тръгнаха по плажа, покрай самата вода. Беше най-горещото време на деня. Деца си играеха в прибоя, гледачките им стояха наблизо и ги наблюдаваха. Две сериозни момичета по бикини мрачно пробваха водата с лакираните палци на краката си.

Дребният крачеше до Рос и подскачаше възбудено от крак на крак.

– Докторе – каза тихо. – Не знаеш с какво се за­хващаш.

– Моля?

– Докторе, не бива да го правиш. Не бива.

– За какво става дума? – За момент Рос помисли, че дребосъкът има предвид момичето, че му казва да стои настрана от него. Но това беше безумно.

– Откъде знаеш, че съм доктор?

– Докторе, най-добре напуснеш Испания веднага.

– Какво?

– Налага се – каза испанецът. – Трябва.

– Но аз току-що пристигнах.

– Обаче трябва – повтори испанецът.

– Защо?

– Защото.

– Защото какво?

– Защото – каза испанецът още по-тихо – не трябва правиш аутопсията!

– Каква аутопсия?

Онзи махна нетърпеливо с ръка.

– Докторе, моля те, няма време. Идвам като прия­тел, да предупредя. Не прави аутопсия.

– Не знам за какво говориш – каза Рос. Започваше да се изнервя. Разтревожена откачалка подскача по плажа, говори му да напусне Испания, повтаря за някаква аутопсия. За бога! Не беше виждал аутоп­сия, откакто беше студент по медицина.

– Това е важно сериозно – каза мъжът. – Много залог голям. Иска закълнеш, че няма прави аутоп­сията.

– Каква аутопсия? – попита Рос пак.

– Ще си глупак, ако направиш – каза дребосъкът. – Каквото и да предлагат ти.

– Никой не ми е предложил нищо.

– Слушай! – изсъска испанецът с нисък хриптящ глас. – Ако направиш аутопсия, ще те убием. Разбираш? Ще те убием.

И си тръгна ядосан, забърза далеч от водата, към града. Питър Рос остана стъписан, загледан след него.

– Какво беше това? – попита Анджела.

– Да пукна, ако знам. Бълнуваше за някаква аутопсия. Не трябвало да я правя.

Рос седна, после се излегна на пясъка по гръб.

– Испанците са луди, до един – каза тя. – Ще го научиш, рано или късно. Вероятно е било грешка.

– Вероятно – съгласи се Рос. – Защото нямам квалификация да правя аутопсии. Аз съм радиолог, не съм патолог.

– А аз съм гладна – каза Анджела. Стана и почисти пясъка от дългите си крака. – Кога ще ме заведеш на обяд?

Рос се засмя.

– Не си падаш по заобикалките, а?

– Хората, които си падат по заобикалките – каза тя, – се страхуват да навлязат в същността на нещата.

– Имаш циничен ум.

– Имам празен стомах – отвърна Анджела. – Та кога отиваме да обядваме?

– Сега – каза той и бързо се изправи. – Веднага.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.