Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Лето 1850

Владимир Зарев

Романът „Лето 1850“ разглежда съдбовните събития, разтърсили Северозападна България през хиляда осемстотин и петдесета година. По своето величие, мащабност, преживян народен възторг и трагизъм това въстание против турските поробители не отстъпва на Априлското, а избухва четвърт век по-рано. И все пак за него се знае малко, върху него покълва тишина и то не оставя ярки следи в националната ни памет, забравата е неговото истинско и най-ужасяващо поражение. Ето загадката, която измъчва автора и го предизвиква към размисъл...

 

Наличност: Да

14,95 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Романът „Лето 1850“ разглежда съдбовните събития, разтърсили Северозападна България през хиляда осемстотин и петдесета година. По своето величие, мащабност, преживян народен възторг и трагизъм това въстание против турските поробители не отстъпва на Априлското, а избухва четвърт век по-рано. И все пак за него се знае малко, върху него покълва тишина и то не оставя ярки следи в националната ни памет, забравата е неговото истинско и най-ужасяващо поражение. Ето загадката, която измъчва автора и го предизвиква към размисъл...

В романа е пресъздадена неповторимата атмосфера на ония далечни години в Ломския, в Белоградчишкия и във Видинския вилает, разказана е и историята на последните наследници от рода на цар Иван Шишман. Всички герои, от Първул Станков до Иван Кулин, са силни личности със своя индивидуална драматична съдба.

„Лето 1850“ е и роман за блясъка и величието на Словото, защото Словото е не само споделяне и изповед в насилието, но и незабрава. То е най-истинската и непоклатима национална памет. Макар и исторически, романът засяга редица проблеми, свързани с нравствените устои и духовните въжделения на нашия съвременник. Написана увлекателно, с богат и звучен език, тази книга възстановява част от звездните мигове и паденията в народната ни съдба.

Биография и факти за автора

Владимир Зарев

Владимир Зарев е българският Балзак! - Берлинер Цайтунг

 

Владимир Зарев е роден през 1947 година в София. Завършил е българска филология в СУ „Климент Охридски“. От 1972 г. работи в елитното списание за българска и световна литература „Съвременник“, а от 1988 г. е негов главен редактор.

Владимир Зарев има 18 книги, десет от които са романи: „Денят на нетърпението“, „Битието“, „Изходът“, „Законът“, „Хрътката“, „Хрътката срещу Хрътката“, „Разруха“, „Светове“, „Лето 1850“ и „Поп Богомил и съвършенството на страха“. Измежду тях особено място заема епичната семейна сага Битието“, „Изходът“, „Законът“. Действието в трилогията се открива през 1890 година и завършва в наши дни, в нея са вплетени множество пределно драматични, знакови човешки съдби, а чрез тях е разказана едновековната история на България. Трилогията е преведена на немски език и вече има две издания в Австрия и Германия. По мотиви от „Битието“ е заснет култовият телевизионен сериал „Дървото на живота“.

Огромна популярност и единадесет преиздания в България има романът на Владимир Зарев „Разруха“, в който се описват механизмите, с които бе ограбен, унизен и обезсмислен трудът на няколко поколения българи. Романът се радва на невероятен успех и в немскоезичния свят, номиниран е за две от престижните европейски литературни награди и за него са публикувани над 40 възторжени рецензии. Вестник „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“ пише: Ние очаквахме големият роман на промяната да се появи в Полша, Унгария или Чехия, но той дойде от България.

Знакова книга за Владимир Зарев е и „Поп Богомил и съвършенството на страха“ – постмодерен роман, роман игра, в който писателят се опитва да преосмисли философията на богомилското учение и да разкаже сетнешните му превъплъщения в Западна Европа. Романът се състои от четири жития, като в четвъртото действието се развива през четиринадесети век в Италия и основен герой е Умберто Еко от Болоня.

Владимир Зарев е носител на Националната литературна награда „Иван Вазов“.

В момента писателят участва на малкия екран като част от експертното жури в риалити предаването за литература „Ръкописът“. В него Владимир Зарев, редом със Захари Карабашлиев и Ваня Щерева, открива и помага на нови таланти, изкушени от словото.

През октомври 2015 г. излиза дългоочакваният нов роман на Владимир Зарев "Орлов мост".

 

Откъс от книгата

На мама

И ръцете на онзи, който пише, ще изгният и ще се стрият на прах, а писаното слово, ако и грубо, са живи слова и остава навеки.

Йоасаф Бдински

Първа глава

1.

Навярно житието човешко е тъй устроено, че всички ние сме повече чада на страданието, отколкото на душевната сполука. Трудно ми е да намеря отговор на тази загадка, макар че съм човек писмен и Божий служител. Изглежда, това е така, защото ние, людете, в своята неразсъдителност, в копнежа си да обичаме себе си, а да бъдем безразлични и презрителни към околните, сме повече чада на дявола, отколкото на Твореца. Отецът наш ни е дал всичко - и лик, и телесно здраве, и душа, ала рогатият е този, който ни е вдъхнал способността да приличаме на себе си, да се отличаваме помежду си, като сме едно. Той ни е поделил, като е измислил суетата и най-вече - като ни е вдъхновил с лошотията на различието.

Мравките и пчелите, като са еднакви, то те трупат благина и мед в общата пита. Орлите и соколите, като са еднакви, то те поделят помежду си висинето, а също тъй и тварите под него, които сам Бог им е отредил за храна. Лисиците, бидейки зверове еднакви, то не се надхитрят помежду си, а причакват зайците и мишките, що тичат волно из стърнищата. Дъбовете, като са дървета величествени и еднакви, то те се сродяват срещу бурите и ветровете и сплотяват общата си воля в неизкоренима гора.

Кому е нужно различието, Господи, и как ли го търпиш?

Ти си Творецът, а ние, людете, сме само семе на Твоя размисъл, тъгата Твоя, а също тъй и тайнственият 1и копнеж по смъртта. Живеем чрез Теб, но Ти умираш чрез нас, затуй ли ни понасяш и ни оставяш злочестината да се различаваме? Нима ако ни бе отнел порочността да избираме различието, ние, хората, нямаше да бъдем по-свободни? Лесно е да служиш някому, сладостно и просто е да бъдеш роб, да бъдеш тишина и нищо. Защо ни остави да имаме глас и тъй ни обля с мъката да съдим? Защо ни подари Словото, когато целите сме изтъкани от незнание, защо на мен, грешника, ми позволи да назовавам нещата, щом първото, което ще направя, е да попитам? Не мога повече да мълча, Словото е изящество и възхвала на духа, но и наказание. То е грях, който ни измъчва да се съизмерим с Теб! Що е памет, освен Словото, с което се отстояваме и огласяваме нетленността си? Що е истина, освен Словото, из което се търсим? Що е забрава, освен Словото, което сме погубили? Що си ти, Отче мой, освен Словото, с което Те викам из самотата на молитвите си?

Но също тъй зная, че Словото е суета и грях, че ме изпълва с непростимото коварство да се съизмеря с Теб, да се докосна до съвършенството, като съм създаден от кал и хитростта на змията. Помня, че да опишеш историята на манастира или на някой свят човек, това е богоугодно и достойно за похвала отдължение към собственото ти съществуване. Ала грозно е за Божия служител да занимава светския свят със себе си, тъй както нетърпимо е един списовател или стихослагач, като вече прочулия се из Поломието Пишурката, да промишлява нови молитви, да учи Господа на Слово. Суетни и болни сме ние, простосмъртните, все ни се ще да пораждаме непослушанието, всеки от нас се мъчи да бъде Творец, да доизмисля и разкрасява света, който Ти си създал, да изписва лика Ти като лицето на своя баща или брат - с черти румени и ярки, да Ти дотягаме с думи, с мисли и неосъществими молби. Как ние, неразумните, ще бъдем толкоз много и тъй различни, щом Ти, Отче мой, си ни един, безкраен и всевечен в своята пустинност?

Страшни са тия думи, що редя, светлината на свещта притрепва и ме укорява, сенките играят в душата ми, преплитат се, нападат ме и ме ужасяват. Мрак е пълен около мен, човешка тъма и жалост. И въздухът е жалост, и мирисът на есен, дето като хладна вода пълзи по Връшка чука, та оголва пламъка на минзухара. Все е мъка по Българско, колкото и да промишлявам, само плачът, що се стеле над Видинско като глас на кавал, е общ, иначе всинца сме поделени в своята суета. Ето и аз, грешникът, се поддадох на дяволската суета, позволих си да ме упие сладостта на Словото и рачих да записвам. Ала трябваше да го сторя, насилието изисква пораждане и плодност, тъй както сушавите години ни учат на пестеливост.

Ще оцелеем ли ние, или ще погинем? Нима не е все едно? Ала пролятата кръв също е съществуване! Мъртвите, Господи, винаги са били повече от живите, но тези, които ще се родят, са повече от мъртвите. Нещо от нас трябва да остане, да се възвиси и да пребъде - и това е Словото. Като говоря, аз се подчинявам, като мълвя, аз не изисквам съчувствие или прошка. Като шепна пред кандилото, аз, грешникът, съм памет!

2.

Пролетното слънце се бореше с резливия ветрец, който се спускаше откъм Железни врата. Реката наоколо се влачеше млада и дива - като животно, събудено от тежък сън, драскаше със силните си въртопи високия бряг, пенеше жилавата си снага, изскубваше някоя изкорубена върба и с плясък я понасяше към небитието. Това все още не бяха черешовите води, оня постоянен и сякаш утробен спомен за Потопа; снеговете из необятната Австро-унгарска империя още се топяха, но всичко, дори облите и меки хълмове в Сръбско, пораждаше закана, дори синевината в небето бе избеляла, сякаш някой сърдит и невидим бе опънал до скъсване безкрайното висине.

Неспокойно, смутно бе и в душата на Срацимир Шишманов. В съзнанието му безразборно се връщаха спомените от годините, прекарани в Българско, смесваха се, изпълваха го с тъга по палавия и безгрижен живот във Виена, по кънтящите зали в Търговската академия, лъчезарието на театрите и дъхавия сумрак на плебейските кръчмици около Мария Хилфер Щрасе. Отложи завръщането си във Видин след смъртта на Петрак, самото Провидение му помогна да го стори, ала освен царското си потекло и проклетата гордост, Срацимир имаше в повече мъжественост и в недостиг пари, за да се сгоди във Виена. Семето на последния български цар Иван Шишман векове беше гнило в неблагодатна почва, беше поливано единствено от сълзите и кръвта на тези, които страстно в душата си помнеше и обичаше и от които тайно се срамуваше - българите, раята...

Във вековната гора близо до Виена беше виждал как пускат ловен сокол - едно трептящо от нетърпение тяло, купчина от сива перушина, обикновена и някак проскубана птица с черна качулка на главата, която свободата мигом превръщаше в лъч, в част от небето, в жестокост и власт над нечие съществуване. Подръпвайки от смрадливия чибук, още дядо им беше разказвал, че са от рода на Шишмановци, баба им беше пяла песни за непокорния цар, ала всички те, макар и първенци от Видин, се бяха сгушили в опушения оджак - купчина сива перушина, птици с горди сърца и зли очи, ала наметнати с черния чул на забравата и робията. Страшни бяха тия нощи за Срацимир, помнеше великолепието на огъня в огнището и тишината навън - средновековна, някак оваляна в беззвучието и дъха на тиня тишина, над която бдяха едри и безразлични звезди. Да бъдеш толкова голям и малък едновременно, да бъдеш всичко и нищо в един миг, в едно докосване, да бъдеш само минало и бъдеще... Натъркаляни всички наедно в огромната соба, четирима братя и една сестра, завити с тънките черги и с изтъняващата топлина на мангала, те сякаш нямаха име, макар че бяха чада на всеизвестния по цялата Видинска казаМанол Шишманоглу.

Срацимир изчакваше другите да заспят, измъкваше се като котка от къщата и полуоблечен, гален от северния вятър, се спускаше, сякаш сянка, през сокаците до Дунава. Постоянна и изплъзваща се, реката го привличаше с нощното си сияние, поела светлината на небето, тя блестеше като сребърното огледало в собата на майка им, чакаше нечий образ от висинето, за да го отрази. Жална, но и някак настръхнала, реката го мамеше, защото с инстинкта си на расово, но спънато животно, той усещаше, че само с нейна помощ ще съумее да се освободи, че нейде високо по течението й съществува и друг свят - приказен, магически красив и необгледен. Дори и с туй Бог бе наказал раята - Дунавът не течеше нагоре, към свободните страни, а се спускаше надолу, миеше с плач бреговете на Българско и Влашко.

„Господи - молеше се момчето, загърнато в дългата си риза, - направи така, че Дунавът да потече нагоре!“ Беше готов да се отпусне в пепелявата му утробна прегръдка и потънал до забрава в звездното небе, да пътува, да изчезне, да се събуди нейде в другия свят на мечтите. Опасни бяха тия нощни скитания, сладки и топли като майчина прегръдка, ала страшни. Веднъж из един от сокаците го погнаха заптии, гониха го дълго, тежко задъхани от бликналото сладострастие, почти го бяха стигнали по хлъзгавия калдъръм, за да се погаврят с честта му, да го направят жена, преди да е станал мъж. Десетки пъти в нощите му се връщаха екотът от подкованите им калеври, протегнатата към него ръка със завити пръсти като у граблива птица, мръсната чалма, под която светеха диви очи, струваше му се, че го облъхва киселата миризма на пот и на животно. От преживения кошмар го спасяваше утрото. Тогава се връщаше и самата действителност, в нея нямаше кой да го събуди.

Срацимир извади от пътната чанта фина хартийка и тютюн, сви цигара, внимателно я навлажни с език, за да усили здравината й, и запали с огнивото. Ориенталският тютюн бе варен в мед, ето защо вкусът му бе мек и ароматен, сякаш в гърдите си поемаше сладка измислица. Беше му го подарил Александър, подаде му скъпата кутия на сбогуване пред складовете им в Темешвар, прегърна го, огледа го със сухи очи и повтори: „Трябва!“. После остана във файтона, за да види как се стопява самотната фигура на брат му между зарешетените и скучни магазии.

„Трябва!“ - само толкова. Само тази заканителна и жестока дума съдържаше и последното писмо на Александър. Цяла година и нещо Срацимир намери поводи да отлага, извиняваше се с последния изпит по банково дело (наука, която изобщо нямаше да му трябва в сънливия Видин, където всеки търговец си беше и банка), със здравето, с неизплатените дългове пред някой си хер Мишкоуц. Писмата от Видин и Темешвар ставаха все по-къси, все по-свъсени и пестеливи, една удивителна оскъдност, която, Срацимир предчувстваше, щеше да свърши със заповед. Най-големият му брат Петрак беше мъртъв, история смътна и непроницаема, тъй както мъгливо бе всяко утро над Видин. Някой трябваше да го смени, а Срацимир, претоварен от знания, разглезен не толкова от бедния живот на студент, колкото от пораслата си гордост на свободен човек, все отлагаше. Беше красив като дявола, впримчи връзките си на нищ, но желан в кафенетата бохема, запозна се със закръглената Лотхе. Тази Лотхе беше руса девица от чешки произход, с която редовно слушаха неделния орган във величествената катедрала „Щефанс Кирхе“. Баща й беше еснаф, дребен производител на бира, с бездушния морал на немец и грубостта на славянин. Животът на човека, бе разбрал Срацимир, е изкован от желания и компромиси, компромисите винаги побеждават.

Лотхе беше мила и нежна, носеше чадърче, една постоянна сянка над лицето, която обгръщаше бликналата й млада безликост с особена есенна тъга. Изпитваше леко презрение към нея, но се държеше до болка почтено, в театъра я водеше само на трагедии, слушаха органа в „Щефанс Дом“, неделния следобед прекарваха във Виенската гора, а всяка събота ходеха на гробището - един огромен и тържествен град, в който от десет години спеше майката на неговата изгора. Само веднъж успя да зърне бедрата й сред бавния поток, който прегазваха, само веднъж бе успял да надникне в заплетения й корсаж, но вече знаеше, че зад видимото спокойствие на хладното си немско име, зад бронята от деликатни дантели тази Лотхе крие преливащо телесно здраве, че в нея се таи животът, който напира в бащините й огромни бъчви, и че тя навярно прилича на една отколешна негова позната, която Срацимир посещаваше няколко пъти годишно в покрайнините на Виена, там макар и нарядко се срещаха къщи със запален червен фенер пред олющените им фасади.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: