Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Лесна

Тамара Уебър

Джаки отива на парти в кампуса на колежа в нощта на Хелоуин заради Ерин. Тръгва си преждевременно, но по пътя е нападната от приятел на Кенеди, който се опитва да я изнасили. Момичето се вцепенява от ужас и не успява да окаже и най-малка съпротива. Спасява го красив непознат, който се оказва на точното място в точното време. Джаки решава да не разказва за злополучната нощ на никого. Но когато нападателят й се превръща в преследвач, тя осъзнава, че се нуждае от помощ. Но може ли да се довери на загадъчния си спасител?

 

Наличност: Да

14,95 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Джаки се отказва от мечтата си да учи в консерватория заради приятеля си Кенеди. Лудо влюбена в него от три години, тя го последва в колеж, поверявайки му бъдещето си. Последното, което красивото момиче очаква, е да бъде изоставено заради друга. Но именно това се случва... 

Съсипана, Джаки не излиза две седмици от стаята си. Предадена е и от най-близките си приятели, които вземат страната на Кенеди. Единствено съквартирантката й – Ерин, й помага да си стъпи на краката. Преди да се е провалила на предстоящата сесия. 

Джаки отива на парти в кампуса на колежа в нощта на Хелоуин заради Ерин. Тръгва си преждевременно, но по пътя е нападната от приятел на Кенеди, който се опитва да я изнасили. Момичето се вцепенява от ужас и не успява да окаже и най-малка съпротива. Спасява го красив непознат, който се оказва на точното място в точното време. 

Джаки решава да не разказва за злополучната нощ на никого. Но когато нападателят й се превръща в преследвач, тя осъзнава, че се нуждае от помощ. Но може ли да се довери на загадъчния си спасител? 

„Лесна“ от Тамара Уебър е първото заглавие от серия „Контурите на сърцето“, оглавило класацията за бестселъри на „Ню Йорк Таймс“. Книгата, преведена на 24 езика, се превръща в истинска сензация.

 

ОТКЪС ОТ КНИГАТА

Едва тази вечер забелязах Лукас за пръв път. Сякаш никога преди това не бе съществувал, но изведнъж се оказа навсякъде.

Тъкмо се бях измъкнала от партито по случай Хелоуин, което бе в разгара си. Докато прекосявах претъпкания с коли паркинг зад къщата на студентското братство на бившето ми гадже, написах съобщение на съквартирантката си. Нощта бе красива и топла – една от онези типични южняшки вечери, с които ни даряваше циганското лято. От широко отворените прозорци на къщата ехтеше музика, долитаха откъслечни смехове, пиянски самохвалства и призиви за още шотове. 

Тъй като тази вечер бях определена за шофьор, бе мое задължение да върна с колата Ерин в общежитието ни, разположено в другия край на кампуса, въпреки че не можех да издържа и минута повече на партито. Съобщението ми гласеше да ми се обади или да ми пише, когато реши да си тръгне. Но едва ли щеше да стане по-рано от утре, като се имаше предвид, че двамата с гаджето й Чаз първо се бяха впуснали в мръсни танци под въздействието на изпитата текила, а после се бяха хванали за ръце и се бяха отправили към стаята му на горния етаж. Подсмихнах се при мисълта за алеята на срама от предната веранда до камиона ми, по която трябваше да премине, съпроводена от подсвирванията и шеговитите коментари на останалите момчета. 

Изпратих съобщението и затършувах из чантата си за ключовете. Луната бе забулена в облаци, а ярко светещите прозорци бяха твърде отдалечени от дъното на паркинга. Трябваше да действам инстинктивно. Изругах, когато един автоматичен молив се заби във върха на пръста ми. Тропнах гневно с острия ток по паважа. Бях почти сигурна, че кървях. След като ключовете се озоваха в ръката ми, засмуках пръста си. Леко металният вкус ми подсказа, че се бях убола. 

-    Ама че работа – промърморих аз, докато отключвах вратата на камиона. В първите няколко секунди бях твърде объркана, за да проумея какво ставаше. И докато отварях вратата, се озовах просната по лице върху седалката, задъхана и неподвижна. Помъчих се да се изправя, но не успях заради притискащата ме тежест. 

-    Този костюм на малко дяволче ти отива, Джаки. – Гласът заваляше думите, но звучеше познато. 

Първата ми мисъл бе да извикам: „Не ме наричай така!”, но недоволството ми бързо бе заменено от ужас, когато почувствах как пръстите му повдигнаха и без това късата ми пола. Дясната ми ръка се оказа безполезна, притисната между тялото ми и седалката. С лявата сграбчих съседната седалка, която се намираше на нивото на лицето ми, и отново се опитах да се изправя. Но пръстите, които опипваха голата кожа на бедрото ми, рязко се раздвижиха и уловиха китката ми. Изкрещях, когато той изви ръката зад гърба ми и я стегна в желязна хватка. Пристискаше раменете ми и не можех да помръдна. 

-    Бък, разкарай се от мен. Пусни ме. – Гласът ми трепереше, но се постарах заповедта ми да прозвучи възможно най-непоколебимо. Усещах дъха му, пропит с миризмата на бира, а от потта му се разнасяше още по-нетърпима воня. Започна да ми се гади и стомахът ми се разбунтува. 

Свободната му ръка отново докосна лявото ми бедро, а тежестта на тялото му падаше върху дясната ми страна. Бях се озовала под него. Краката ми висяха извън камиона, чиято врата бе все още отворена. Опитах се да свия коляно, за да притисна ръката му, а той се изсмя на жалките ми усилия. Когато пъхна ръка между разтворените ми крака, изкрещях и бързо отпуснах крака си, но закъснях. Дишах тежко и се гърчех. Първо реших да го избутам, но осъзнах, че не можех да се меря с него и го обърнах на молба. 

-    Бък, спри. Моля те, пиян си и утре ще съжаляваш за стореното. О, господи... 

Той рязко намести коляно между краката ми. Голото ми бедро настръхна от студения въздух. Ясно чух звука на отварящ се цип и той се изсмя в ухото ми, когато изоставих разумните молби и завиках.

-    Не, не, не... – беше твърде тежък и не успявах да си поема дъх, за да се разкрещя, а и устата ми беше притисната към седалката, за да заглуши протестите ми. Напразно се борех. Не можех да повярвам, че това момче, което познавах от година, и което през цялото време, докато ходех с Кенеди, се бе отнасяло с уважение към мен, ме нападаше в собствения ми камион на паркинга зад къщата на студентското братство. 

С рязко движение смъкна пликчетата ми до коленете и докато се опитваше да ги свали до долу, а аз с нови сили се борех да се измъкна, чух как тънката материя се раздра. 

-    Божичко, Джаки, винаги съм знаел, че имаш страхотен задник, но момиче, ти ме шашна. 

Отново мушна ръка между краката ми, но за част от секундата натискът на тялото му отслабна. Това бе достатъчно, за да си поема дълбоко въздух и да изкрещя. Пусна китката ми, плесна ме по тила и притисна лицето ми към кожената седалка, за да замлъкна. Задушавах се. 

Лявата ми ръка се оказа безполезна, въпреки че бе свободна. Подпрях длан върху пода на колата и се изтласках, но вдървените ми от болка мускули отказваха да се подчинят. Заридах върху седалката. Сълзите и слюнката ми се смесваха и стичаха надолу. 

-    Моля те, недей, моля те. О, божичко, спри, спри, спри... – ненавиждах немощния си, безсилен глас. 

За миг почувствах тялото си свободно от тежестта му. Или бе променил решението си, или сменяше позата – нямаше време за губене, за да разбера каква бе причината. Завъртях се рязко и се изтласках с крака. Почувствах как острите токчета на обувките разкъсаха меката кожа. Бързо се озовах в другия край на продълговатата седалка и лудешки заопипвах, за да открия дръжката на вратата. Кръвта нахлу в главата ми, стегнах се, тялото ми бе готово да откликне с инстинктивната реакция „бий се или бягай”. И тогава замръзнах, защото Бък бе изчезнал от  камиона. 

Първоначално не можех да разбера защо стоеше там, непосредствено до вратата и ми бе обърнал гръб. Тогава главата му рязко отскочи назад. Два пъти. Той диво размахваше юмруци срещу нещо, но ударите му увисваха във въздуха. Едва когато се препъна , видях с какво или по-скоро с кого се биеше. 

Мъжът не откъсваше поглед от Бък, стовари още два светкавични удара по лицето му и отскочи встрани. Двамата се движеха в кръг, докато Бък сипеше юмруци във въздуха, а от носа му течеше кръв. Накрая той наведе глава и се втурна в атака, подобно на бик, но усилието му бе напразно, защото непознатият с лекота нанесе ъперкът в челюстта му. Когато главата на Бък рязко отскочи нагоре, мъжът заби лакът в слепоочието му и се чу смразяващ тъп звук. Отново се облегна о камиона, изтласка се и атакува непознатия за втори път. Сякаш целият бой бе някакъв странен танц. Той сграбчи Бък за раменете и го притегли с все сила към себе си, а после заби коляно под брадичката му. Повален на земята, Бък стенеше и се гърчеше.

 

Непознатият се втренчи в него. Юмруците му бяха стиснати, лактите – леко присвити, готов да нанесе още един удар, ако се наложеше. Не беше нужно. Бък бе почти в безсъзнание. Потърсих подслон в далечния край на седалката. Дишах тежко, свита на топка до вратата. Шокът бе отстъпил място на паниката. Сигурно бях изскимтяла, защото се втренчи в мен. Изтика настрана Бък с ботуша си, пристъпи към вратата и надникна.

-    Добре ли си? – промълви приглушено и внимателно. Исках да отвърна „да”. Исках да кимна, но не можех. Въобще не бях добре. – Ще се обадя на 911. Нуждаеш ли се от медицинска помощ, или да повикаме само полицията?

Представих си как полицията на колежа пристига не местопрестъплението, как всички гости на партито излизат от къщата, когато дочуят сирените. Освен Ерин и Чаз вътре бяха мнозина от приятелите ми. Повече от половината от тях бяха непълнолетни, а пиеха. Ако полицията насочеше вниманието си към партито, вината щеше да е моя. Щях да си спечеля всеобщо презрение.

Поклатих глава.

-    Не се обаждай – отроних с дрезгав глас.

-    Да не се обаждам за линейка ли?

Прочистих гърло и поклатих глава:

-    Не се обаждай на никого. Не се обаждай на полицията.

Ахна и втренчи поглед към празната седалка.

-    Поправи ме, ако греша, но този човек току-що се опита да те изнасили. – Грозната дума ме накара да потреперя. – А ми казваш да не се обаждам на полицията? – стисна зъби, енергично поклати глава и отново насочи поглед към мен. – Или прекъснах нещо, в което не биваше да се намесвам?

Задъхах се, а очите ми се напълниха със сълзи:

-    Ннне, но просто искам да се прибера у дома.

Бък изпъшка и се претърколи по гръб.

-    Мааамка му – изстена той, без да отваря очи. Вероятно едното му беше затворено, защото бе подуто от удара.

Спасителят ми сведе поглед към него. Стиснах зъби, разкърши врата си първо на едната страна, после на другата, а накрая сви рамене:

-    Добре, ще те откарам. 

Поклатих глава. След като се бях отървала от първия си нападател, едва ли бях готова да направя нещо толкова глупаво, като да се кача в колата на непознат.

-    Мога да стигна и сама – изграчих аз. Погледнах към чантата си, заклещена между таблото и скоростния лост. Съдържанието й се бе разпиляло върху шофьорската седалка.

Мъжът се огледа, наведе се, за да вземе ключовете сред дреболиите и личните ми вещи.

-    Предполагам, че преди малко търсеше това – разклати ги той.

Осъзнах, че все още не бях помръднала от мястото си. Облизах устни и за втори път тази вечер усетих вкуса на кръв. Бързо пропълзях към осветената част на колата. Внимателно придърпах полата си надолу. Изведнъж всичко започна да се върти пред очите ми, понеже осъзнах какво почти се бе случило преди малко. Протегнах трепереща ръка към ключовете.

Той се намръщи, стисна ги в юмрука си и отпусна ръка.

-    Не мога да ти позволя да шофираш.

Сигурно изглеждах отчайващо, съдейки по изражението му. Премигнах. Ръката ми все още бе протегната към ключовете, които току-що бе конфискувал.

-    Какво? Защо?

Изброи на пръсти три причини:

-    Трепериш, вероятно в резултат на нападението. Нямам представа дали не си наранена. И вероятно си пила.

-    Не съм – сопнах се аз. – Определена съм за шофьор.

Повдигна вежди и погледна встрани:

-    За кого точно си определена? Между другото, ако тази вечер някой те придружаваше, щеше да си в безопасност. Вместо това се разхождаш сама из неосветен паркинг, без да обръщаш абсолютно никакво внимание на обкръжението си. Наистина разумно.

Изведнъж ме завладя чувство, много по-силно от гняв. Бях ядосана на Кенеди, задето разби сърцето ми преди две седмици и не бе с мен тази вечер, за да ме изпрати до камиона ми. Бях ядосана на Ерин, задето ме придума да дойда на глупавото парти, а на себе си бях още по-ядосана, задето се съгласих. Бях бясна на жалката купчина боклук на няколко метра от нас, която лежеше, потънала в лиги и кръв. В гърдите ми кипеше гняв и към непознатия, който си беше присвоил ключовете ми и ме обвиняваше в празноглавие и безразсъдство.

 

-    Значи аз съм виновна, че ме нападна? – Гърлото ми бе пресъхнало, но надвих болката. – Значи аз съм виновна, че не мога да се придвижа от някоя къща до колата си, без някой от вас да се опита да ме изнасили? – изплюх отговора си, за да му докажа, че можех да понеса случилото се.

-    Някой от вас? Нима ме сравняваш с това лайно? – посочи към Бък, без да откъсва очи от мен. – Въобще не съм като него.

Точно тогава забелязах тънката сребърна халка в левия край на долната му устна.

Страхотно. Намирах се на някакъв паркинг, бях сама в компанията на обиден непознат с пиърсинг на лицето, който все още държеше ключовете ми. Повече не можех да издържа. От гърлото ми се откъсна ридание, докато се опитвах да запазя присъствие на духа.

-    Може ли да получа ключовете си, моля? – протегнах ръка, като се надявах да овладя треперенето си.

Преглътна, погледна ме, а аз потънах в светлите му и ясни очи. Не можех да преценя какъв беше цветът им заради оскъдната светлина, но рязко контрастираха с тъмната му коса. Тонът му бе омекнал и не звучеше толкова враждебно.

-    В кампуса ли живееш? Нека те откарам. После мога да се върна пеша за мотора си.

Съпротивата ми се бе изпарила. Кимнах и се протегнах, за да взема чантата си и да му освободя място. Помогна ми да събера обратно в чантата разпилените по пода гланц за устни, портфейл, тампони, фиби, химикали и моливи. Последният предмет, който вдигна, бе пакет кондоми. Прочисти гърло и ми го връчи.

-    Не е мой – отдръпнах се като ужилена.

Намръщи се:

-    Сигурна ли си?

Стиснах зъби, като се стараех да не избухна отново:

-    Напълно.

Обърна се към Бък:

-    Негодник. Вероятно е щял да...

Погледна ме в очите, а после вниманието му отново се насочи към Бък. Свъси устни:

-    ... да скрие доказателствата.

 

И през ум не ми беше минало. Пъхна квадратното пакетче в предния джоб на дънките си:

-    Ще го изхвърля. В никакъв случай няма да си го получи обратно. - Челото му все още бе смръщено. Отново впи поглед в мен, качи се и запали камиона. - Сигурна ли си, че не искаш да се обадя на полицията?

От задната врата на къщата се разнесе смях и аз кимнах. Кенеди ясно се открояваше на светлината на централния прозорец. Той танцуваше, обвил ръце около някакво момиче, облечено в прозрачен бял тоалет с дълбоко изрязано деколте. Тя носеше криле и ореол. Идеално. Просто идеално.

Явно, докато се бях борила с Бък, бях изгубила диадемата с дяволските рога, с която Ерин ме бе увенчала, когато седях на леглото и хленчех, че не желая да ходя на някакво глупаво парти с костюми. Без този аксесоар бях просто едно момиче в оскъдна рокля с червени пайети, която иначе не бих облякла за нищо на света.

-    Сигурна съм.

Фаровете осветиха Бък, докато излизахме на заден от паркинга. Заслони очите си с ръка и се опита да седне. Дори от разстояние успях да видя разцепената му устна, разбития нос и подутото око.

Добре че не бях зад волана, защото вероятно щях да го прегазя.

Когато ме попита, му казах името на общежитието си и се вторачих безмълвно през прозореца, докато криволичехме из кампуса. Като обезумяла обвих ръце около раменете си, стегнах се и се опитах да прикрия тръпките, които ме разтърсваха на всеки пет секунди. Не исках да забележи, но не бях в състояние да спра.

Паркингът пред общежитието бе почти пълен. Всички места близо до вратата бяха заети. Той умело паркира камиона в дъното, слезе и се озова пред моята врата, докато бавно се измъквах от пасажерското място. Всеки момент щях да избухна в плач и да изгубя контрол. След като включи алармата, ми подаде ключовете и го последвах към сградата.

-    Студентската ти карта – пророни той, когато стигнахме вратата.

Ръцете ми трепереха, когато отворих предния джоб на чантата си и извадих картата. Когато я взе, забелязах кръвта по кокалчетата му и възкликнах:

-    Божичко! Ти кървиш.

Погледна ръката си и бързо поклати глава:

-    Не. Повечето от кръвта е негова. 

Присви устни и се обърна, за да плъзне картата в четеца на вратата, а аз се зачудих дали възнамеряваше да ме последва вътре. Едва ли можех да се сдържам още дълго. 

След като отвори вратата, ми подаде картата. Благодарение на светлината, струяща от коридора, успях да видя очите му по-ясно. Сияеха със сиво-син отблясък под смръщените вежди. 

-    Сигурна ли си, че си добре? – повторно попита той. 

Усетих как лицето ми се сгърчи. Сведох глава, пъхнах картата в чантата си и кимнах безпомощно. 

-    Да, напълно – излъгах аз. 

От гърдите му се откъсна недоверчиво възклицание, а после прокара ръка през косите си. 

-    Искаш ли да се обадя на някого? 

Поклатих глава. Трябваше да стигна до стаята си, преди да се разпадна. 

-    Благодаря ти, но не – прокраднах се край него, като внимавах да не го докосна, и се запътих към стълбището.

-    Джаки? – повика ме нежно. Не беше помръднал от входа. Обърнах се, сграбчих парапета и погледите ни се срещнаха. – Вината не беше твоя. 

Прехапах устните си почти до кръв, кимнах, обърнах се и се затичах нагоре. Обувките ми затропаха по бетонните стъпала. Спрях внезапно на площадката на втория етаж и се обърнах, за да погледна към вратата. Беше изчезнал. 

Не знаех името му и не помнех да съм го виждала някога преди, а камо ли да съм се запознавала с него. Не бих забравила тези необикновено ясни очи. Нямах представа кой беше той... а преди малко се бе обърнал към мен по име. Не името от студентската ми карта – Жаклин, а Джаки – прякора, с който бях известна, откакто Кенеди го бе измислил по време на първата ни година в гимназията.

Биография и факти за автора

"Майка ми критикува горещите сцени в книгите ми, но аз нямам никакво намерение да променям стила си на писане!"

Тамара Уебър

 

Преди да се захване професионално с писане Тамара Уебър работи като академичен съветник, преподавател по икономика, офис мениджър на планетариум и дори служител в соларно студио. Омъжва се за ученическата си любов, от когото има три вече пораснали деца. Определя себе си като безнадеждна романтичка, която обожава книги с щастлив край. 

 

Издава сама романа си „Лесна“ като електронна книга, която за кратко се превръща в истинска интернет сензация и продава 150 000 екземпляра. Огромният успех на книгата привлича вниманието на голямото американско издателство „Пенгуин“, което откупува правата за издаването й и я превръща в межуднароден бестселър, преведен на 26 езика. Романът заема челните места в класациите за най-продавани книги на „Ню Йорк Таймс“, „Амазон“ и „Барнс и Нобъл“.

 

„Лесна“ е първото заглавие от романтичната поредица „Контурите на сърцето“, предназначена за момичета между шестнадесет и тридесет години. 

 

„Ню адълт“ жанрът добива голямата си популярност през последните две години. Основни негови теми са: напускането на родния дом, извоюването на самостоятелност и свързаната с нея загуба на невинност, осъзнаването на собствената сексуалност и значението й, изборът на образование и след това кариера, създаването и запазването на приятелства.

 

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също:

Ман

Ман

12,00 лв.
Във времена на гаснещата светлина

Във времена на гаснещата светлина

Редовен Цена: 20,00 лв.

Специална цена: 10,00 лв.

Пет дни

Пет дни

20,00 лв.